Quo vadis, Caesare

в. Култура, Брой 26 (2599), 09.07.20 

Когато преди година ГЕРБ сформира самостоятелно правителство, макар и на малцинството, вероятно голяма част от гражданите си отдъхнаха. Защото им беше спестена една дълга и тягостна сюита от политически пазарлъци и неочаквани компромиси. Защото също така очакванията за някакъв прелом, не на целия живот, разбира се, никой не желаеше това, но прелом в нескончаемата сага на борбата с корупцията и организираната престъпност, в непрестанните заплахи за спиране на европейските фондове, в чувството, че живеем в държава, където частните интереси са приватизирали публичните. Разбира се, революция не се случи.

В първите месеци на управлението на ГЕРБ основните послания на правителството бяха именно за революция – смяна на посоката, смяна на отговорните, наказание за виновните. Но също така и безкрайно вадене  на „скелети от гардероба” – разхищения, злоупотреби, скрити задължения на държавата. Всеки ден публичното пространство беше заливано от информации за провалите на предишната тройна коалиция. Както и за намеренията на новото правителство да поправи нещата, да ги върне в коловозите на една основана на европейските норми публична политика.

Ревизия и реформиране – това бяха ключовите думи на първите стъпки на правителството на ГЕРБ във всички сектори на управлението. Благоприятното за правителството беше наличието на парламентарна подкрепа от страна на „Атака” и на Синята коалиция (първоначално и от страна на РЗС). Това значително, макар и не изрично договорено парламентарно мнозинство, подсилваше убедеността на управляващите, че са в състояние да осъществят всичко, което искат. Общото разбиране за политиката на ядрото на новия екип беше именно такова: ако имаш волята и властта (т.е. ресурсите и силата на държавата) то можеш всичко да постигнеш.

Какво може да се постигне със силата на властта?

Една година по-късно, най-висока подкрепа общественото мнение продължава да оказва на МВР заради нестихващите акции със забавни имена. Публиката се радва на разпространяваните от полицията кадри на зрелищни арести, на разбиване на престъпни групировки, на смазване на организираната престъпност и на свързаната с нея корупция по високите етажи на властта. Правителството и неговия вицепремиер и министър на вътрешните работи се радват на аплодисментите на обществото и се изживяват като истински спасители на нацията.

Силата на държавата беше демонстрирана по всякакъв начин. Но няколко ареста заслужава да се припомнят: на бившия министър на отбраната Николай Цонев във фоайетата на ВМА и на председателя на общинския съвет във Варна Борислав Гуцанов рано сутрин в дома му. Не знам, как ще завършат обвиненията срещу двамата, но съм сигурен, че арестите им бяха зрелище, което накара много хора, които дотогава се отнасяха неутрално или дори подкрепящо към правителството, сериозно да се замислят. Някак си същото усещане остана и при ареста на Алексей Петров, човек, работил в службите и вече достатъчно видима публична фигура, за да може лесно да се укрие.

Общественото мнение бързо се раздели на две: едните се радваха на видимото унижение на доскорошни властници, други се загрижиха, дали демонстрацията на сила няма да бъде приложена и към хора, които правителството не обича. Или които близки до правителството лобита са решили да отстранят от своята бизнес територия. Така и не стана ясно, например, какви обществени интереси бяха защитени при зрелищната конфискация на компютрите на нетърговската виртуална библиотека Читанка.бг.

Цялата тази дейност на правителството, често представяна като „възстановяване на държавността”, е единствено и само демонстрация на силата на властта. Но в съвременните демокрации предпочитат силата на правото пред правото на силата. Въпросът е в определено разбиране за управлението преди всичко като използване на сила за налагане на воля. Волята на правителството се приравнява на волята на обществото и така изглежда, че става въпрос за налагането на волята на обществото над отделни престъпни фигури и групировки. Какво става обаче, ако тази воля се налага при нарушения на закона, т.е. на онези правила, които се предполага, че всички трябва еднакво да спазваме, дори и държавата.

Резултатът е сблъсък между правото на силата  и силата на правото – една класическа ситуация. И тук реакцията на правителството е еднотипна – ако съдът не одобрява действията на полицията, значи е на страната на престъпниците. Престрелките между МВР и съдебна власт напоследък прекрачиха всякакви граници на търпимост, подставяйки под въпрос институциите на правовавата държава.

Ако съдът постанови оправдателна присъда или откаже продължителен арест, оправданието се намира в „нереформираността на съдебната система” (под това се разбира корумпираност на съдиите). Старата формула „ние ги хващаме, те ги пускат” работи на нови обороти в конфликта между МВР и съда. Лошото е, че публиката в случая застава на страната на МВР, не допуска и за миг, че полицията не си върши добре работата и подозира съда в нечестност. За да спечели морални позиции в този конфликт, правителството се възползва от обществените очаквания за справедливост и ги манипулира успешно, като очаква във всеки случай общественото мнение да подкрепя полицията срещу съда. Излишно е да се посочва, какви огромни рискове крие тази игра с нереализираните очаквания за справедливост и колко опасно би било съдът винаги да приема аргументите на полицията.

Едва напоследък професионалисти от системата започнаха да говорят, че всъщност основният проблем в разследването е остарялата техника, вече негодните методи на събиране на доказателства и на обработка на местопрестъплението, дори неподготвеността на състава да събира годни пред съда материали. На обществото обаче се внушава, че щом заподозреният е арестуван, значи е виновен и трябва да бъде осъден. Забравя се, че съдът се произнася не изобщо дали някой е честен или нечестен, престъпник или не, почтен или корумпиран. Съдът се произнася единствено върху конкретно дело, т.е. върху конкретно обвинение, съпътствано с конкретно доказателство. Присъдата е, дали обвиненият е виновен по точно определени обвинения, а не дали изобщо е по някакъв начин замесен в престъпления.

Засега резултатите от тази политика са двусмислени. От една страна, изглежда, престъпните групировки намалиха активността си (макар нито измамите, нито зрелищните убийства да изчезнаха). Корумпираните чиновници се спотаиха и не смеят да искат подкупи (което не пречи това да става по-безообидно и в по-малки, но масови размери). Но от друга страна тази политика на практика парализира администрацията, защото в тази ситуация никой разумен служител не би се наел с риска да бъде активен – винаги може да му отправят обвинение в нарушение. Залагането единствено на силата парализира много повече, отколкото насърчава движението на обществения механизъм.

Още власт?

В тази ситуация парадоксалното е, че правителството продължава да иска още власт. Именно защото смята, че неудачите или пропуските, неуспехите или трудностите могат да се преодолеят само с прилагането в още по-голяма степен на силата на властта.

В споровете си със съда, МВР и правителството инициираха промени в НПК така, че отдадоха огромна роля на събраните със СРС данни и на анонимните свидетели (реализация на практически безконтролната власт на полицията). Както и се опитаха да окажат натиск върху магистратите чрез опита да се задължи Висшия съдебен съвет да поиска допуск до класифицирана информация, с което всъщност назначенията в съдебната система ще могат да се контролират от правителството. Като цяло общественото мнение се манипулира в полза на един по-авторитарен контрол върху съдебната система (забележително е, че никак не става дума за някакъв прозрачен и открит граждански контрол).

Правителството иска още власт и по отношение на друга една институция – президентската. Неумелият опит за отстраняването на президента с неиздържани юридически аргументи е само един от епизодите на тази „студена война” между институциите. В конституционна уредба, която дава на президента твърде малко власт (назначения но само по предложение на правителството, единствено отлагателно вето в законодателния процес, липса на законодателна инициатива или на правомощия да насрочва предсрочни избори), натискът върху президента изглежда като опит за добиване на още власт. Или поне за дискредитиране на всяка инстанция, която изразява критични позиции спрямо политиката на правителството.

Между  другото същото е и поведението по отношение на иначе силно отслабената и по същество разделена опозиция на БСП и ДПС. Каквато и да била критика от нейна страна се дисквалифицира с напомнянето на резултатите от управлението на тройната коалиция, която дълго време беше „жертвения козел” на новото управление.

Желанието за повече власт се проявява напоследък в законотворчество, чиято цел е подмяната на състава на цяла поредица от регулаторни органи, замислени като независими (СЕМ, Комисията за финансов надзор, ДКЕВР, КРС и т.н.). Подхвърлят се идеи и за промяна на Закона за съдебната власт, за да може предсрочно да се смени състава на Висшия съдебен съвет и така да се установи контрол върху назначенията на магистратите. Всичко това върви заедно и с едно политическо говорене за това, че със спечелването на президентските и на местните избори през 2011 г., най-сетне ГЕРБ ще има ресурсите да управлява страната.

Зад този стремеж към повече власт (неволно си спомняме знаменития лозунг „Вся власть Советам”) са крие едно точно определено разбиране за политиката като за терен на налагане на волята на правителството със силата на публичната власт. За да реализираш целите си, имаш нужда от още власт. Защото си представяш, че обществото може да бъде подчинено на обща воля, която да му се наложи чрез силата на държавата. Защото си убеден, че обществото може да бъде достатъчно цялостно контролирано, подвластно на една воля, пък била тя и добронамерена и подкрепяна демократично от едно мнозинство.

Резултатът за една година не е много обнадеждаващ. Частните лобита, близки до правителството, продължават да бъдат изключително активни (независимо дали става дума за опити да се прокара разрешителен режим за ГМО или скандална поправка в законопроекта за рекламата на наркотични вещества). В момента консумираме натрупания от предишните правителства фискален резерв, без ясен план за това, как това ще бъде възстановено (но само с очакванията за автоматическата регулация на пазара). Всъщност здравеопазването се е влошило значително именно напоследък и част от резерва на НЗОК така и неясно за какво е изразходван. Много фирми фалираха заради неразплатени държавни задължения. Наистина това правителство нямаше късмет със световната икономическа криза, но то и не показа достатъчно яснота за намеренията си, освен да свива разходите.

Ако трябва да търсим обща причина за това, тя е в разбирането на обществото и политиката, което господства сред днешния управляващ елит: че в обществото всичко може да се постигне, стига да имаш достатъчно власт и сила. Така се опираш единствено на онази част от публиката, може би все още мнозинство, която има по същество репресивно мислене. Това е игра с низките страсти на публиката, която през 2001 г. аплодираше Симеон, но сега се отнася с безразличие или дори с ненавист към него. Накратко, това е авторитарен популизъм.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s