Отбелязваме Денят на независимостта, не онзи, 4 юли, американският, а нашият, който, разбира се, е далече по-скромен. Въпреки това има тържествена заря, строени войници, викове „ура”. Спикерът по високоговорителите напомня на присъстващите славните победи на българската войска, като се започне още при Крум Страшни, мине се през Калоян и Иван-Асен ІІ, та се стигне до Балканската и Първата световна война. Ако трябва да се създаде филм за независимостта на една държава, както писа някъде един френски геополитик, винаги трябва да се заснеме военен парад: дефиле от маршируваща войска, която показва своите оръжия. По странно съвпадение Иран празнува по същото време края на (победата във) войната срещу Ирак. Отново дефиле, войници и оръжия.
Днешна Канада и днешна Австралия са в Британската общност, те имат за държавен глава Британската кралица, която назначава там генерал-губернатори. В някакъв смисъл те не са независими, след като чужда кралица им назначава генерал-губернатори. Последното, разбира се, е смешно. Всеизвестно е, че и в двата случая назначението става по предложение на съответния министър-председател и май няма случай през последните 60 години Британската кралица да е отказала такова предложение. Чудя се, обаче, дали на канадците и на австралийците това им пречи. Дали се чувстват зависими, подчинени, несвободни? Съмнявам се.
Ние обаче се радваме на нашата независимост, макар че през 1908 г. тогавашният княз е бил много по-загрижен за това да бъде отсега нататък назоваван „цар”. Малко след това този цар губи катастрофално две войни през 1913 и 1918 г., което разорява България за десетилетия напред. Иначе почти нищо съществено не се променя в живота на българите – те, както и дотогава, остават в много голяма степен зависими от капризите на Великите сили.
Но дори това не е толкова важно. По-важно е, дали осъзнаваме, какво означава независимост? Чисто юридически, това се покрива със суверенитет, пълновластие във вътрешните дела, самостоятелност при вземането на общите, политическите решения. И какво от това? В цялата ни история през ХХ век и до ден днешен, всъщност нашият суверенитет, разбиран като самостоятелност във вземането на решения, е бил много ограничени. Днес, парадоксално, в много по-голяма степен. Но това, нека бъдем спокойни, се отнася за всички национални държави, дори и за големите. Кой днес, например, претендира да е независим от последиците на световната финансова криза, или на световните енергийни транзакции, или на световните екологични процеси? Това е само едната страна на въпроса за независимостта.
Независимостта, за да има колективен смисъл, най-напред трябва да има смисъл за индивида. Независима е онази социална общност, в която преобладават независимите индивиди. Такива ли сме днес в своето мнозинство? Какво означава „независим индивид”? Човек, който мисли критично и самостоятелно, склонен е да действа индивидуално и солидарно, за да отстоява принципите си, не се поддава на господстващите идеи, на тиранията на мнозинството, на агресивната реклама или на други прояви на вездесъщата пропаганда. Такъв индивид не се просто ражда, той се възпитава. Тогава трябва да се запитаме, дали днешното наше образование (няма защо да говорим за предишното) е в състояние да формира такива независими индивиди.
Не го прави, защото не обръща внимание на този вид философия и етика, те просто отсъстват, защото ги смятат на някакъв „разкош” в най-добрия случай, или като губене на време, в най-лошия. Няма независимост, ако липсват независими индивиди. Какво като се гордеем от военни победи някъде преди 1000 години, или 100. Какво точно те ни носят днес? Нима внушаването на страхове от „зависимостта от Русия”, „заплахата от Турция” „американската хегемония” ни дава увереност, че сме наистина независими. Това е ерзац, симулация, опит да се изкупи с пищни церемонии и пропагандни заклинания липсата на истинска независимост – тази на индивида. Май нямаме особена причина да се гордеем със своята независимост.
Антоний Тодоров 