Пак за паметника на Съветската армия

Странно е, как отново избуяват страсти по въпроси, които изглеждаха затихнали. След протестите на любителите на скейтборда за това, че докато строяха метрото им отнеха любимата площадка пред паметника на Съветската армия,  сега сме отново свидетели на демонстрация. При това две – против и за паметника.

Всъщност дебатът не е нов, имаше вече няколко инициативи за събарянето на паметника, но всички правителства след 1989 г. се въздържаха да направят това, още повече, че Русия винаги даваше да се разбере, че това ще се смята за посегателство срещу нея. Накратко аргументите на онези, които искат да бъде разрушен паметника се свеждат до следното:

–         това е типичен комунистически паметник в стилистиката на 1950-те години, времето на „култа към личността”;

–         паметникът възхвалява чужда армия, който всъщност е наложила комунистическия режим в България;

–         паметникът е неестетичен, направо грозен, най-вече защото демонстрира размахан автомат „Шпагин” високо над София.

Обратно, противниците на разрушаването на паметника изтъкват, че той е част от българската история, свидетел на определено историческо време, чието запазване е важно за бъдещите поколения. Освен това той все пак на нищо не пречи и не се отличава много от подобни паметници, издигнати по същото време в много други страни в Европа, дори в Германия.

И двете страни имат солидни аргументи. Значи въпросът е политически, решението му ще бъде политическо, независимо какво е то. А политическо, означава не просто да се заеме страна в спора (можем да допуснем, че и двете страни имат основание). Политическо означава, решението да се впише в приоритети, като част от въпроси, които смятаме за особено важни за цялата ни общност.

На 8/9 май  в много страни на Европа се отбелязва Денят на победата – победа над нацизма в края на една разрушителна световна война. Обичайно това се прави или с военни паради (тези, които ценят ролята си на победители) или с церемониално поднасяне на венци и цветя на паметниците, които ознаменуват събитието. След 1989 г. в София (България) това ознаменуване е съпътствано от много двусмислие. Ако се замислим, няма  друг паметник в столицата, който да ознаменува тази победа, освен въпросният паметник на Съветската армия.

Причината за това е пак наша, българска. Все още не можем да постигнем съгласие за това, как все пак днес оценяваме поведението на държавата ни по времето на Втората световна война. И смятаме ли, че отбелязваният в Европа като Ден на победата е по някакъв начин празник, който днешните българи е добре също да отбелязват?

Бихме могли да приемем, че като част от победения блок (не бива да забравяме, че сме били съюзници на нацистка Германия и във война с Обединените нации), това не е ден на нашата победа. Но денят отбелязват дори германците – като ден на избавление от нацизма. Победата не е „наша”, значи е „чужда” и не би трябвало да я отбелязваме? Не вярвам, че това ще срещне днес разбиране в Европа. Освен, може би, у някои естонци, които сериозно смятат, че воюването на страната на Вермахта през 1941-1944 г. е било националноосвободителна война. Но при естонците е вероятно по-сложно.

Е, да отбелязваме ли Деня на победата или не? И ако го правим, къде? Възможно е да има държавна церемония на Гроба на незнайния войн. Но това не променя нуждата от място за комеморация (честване) на такъв специален ден, от специално място, от паметник, посветен на победата.

Може би трябва да изградим наново такъв. Или да трансформираме вече построения по този повод паметник на Съветската армия (имаше предложения на художници и архитекти в подобна насока). Или дори само да го препосветим, нещо в смисъл на „В памет на загиналите за освобождението на Европа от нацизма”. Решения различни, но само ако сериозно се замислим, за какво става дума.

Веднага се досещам за някои реакции на написаното – та нима Съветската армия не е дошла да зароби България и да й наложи комунистически режим? На една международна кръгла маса руска историчка трябваше да отговори на въпроса, дали смята, че съветският войник е донесъл освобождение на Европа през 1944-1945 г. Отговорът й ми се стори доста разумен: „Несъмнено съветският войник е донесъл освобождение от нацисткото подтисничество на много европейски народи, но не е могъл да им донесе свобода, защото самият той не я е имал”. Малко парадоксален отговор, но в някакъв смисъл много мъдър.

А България? Тук въпросът е, дали сме съпричастни към Деня на победата над нацизма, или не? Отговорът не е безобиден и по същество е избор на цивилизационна принадлежност.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

9 Responses to Пак за паметника на Съветската армия

  1. Към всичко по-горе само бих добавил, че отговорът на руската историчка би бил още по-мъдър, ако бъде разширен по смисъл. Тогава би могъл да прозвучи и така:
    „…според мен не само съветският войник, но и всеки друг възможен войник, дори и той самият да е имал съответната (неизбежно исторически дефинирана) „свобода“, пак не може да я засади тази свобода из местата, през които минава. Защото свободата не е нещо, което се насажда отгоре – тя ако сама не поникне отдолу, никога няма и да израсне нагоре.“

    Like

  2. Lyubomir Radev каза:

    Предлагам в едно с паметника да се открие музей в който да се опишат, съхранят и непрекъснато да се разпространяват исторически документи от които да е видно в какво се изразява нашето освобождение от тези окупационни войски.Този мемориал да стане задължителен обект за посещение от чужди туристи,наши подрастващи и възрастни.Може би тогава ще ни дойде на ум какво трябва да направим с него.

    Like

  3. Пламен С. Буланов каза:

    Ако ще имаме паметник на Съветската армия защо да не сложим и такъв на Султана..? Нали и Той е част от историята ни (уви)?

    Like

  4. Антоний Тодоров каза:

    Паметник на султана не е бил издиган. Но имаме издигнат вече паметник на Съветската армия. Въпросът е, какво да го правим. И дали нямаме нужда от паметник, който да посветим на загиналите за освобождението на Европа от нацизма? Дори ако трябва, наново да го изградим. Не мисля, че султанът тук има нещо общо.

    Like

  5. Пламен С. Буланов каза:

    Общото е в това, че паметниците (в България) се издигат в резултат от дадената политика на силните за деня, и поради това имат ограничена „давност“. От там и след като силния си отиде паметника, който е издигнал става ненужен.
    От тази гледна точка кому е нужен паметник на вече несъществуваща армия на вече несъществуваща държава? И какво вземане-даване имат тази несъществуваща армия и несъществуваща държава с Република България, че да им се издига паметник, и то в центъра на София?
    А и да се преименува паметника „В памет на загиналите в борбата срещу нацизма“ или нещо подобно, какво? Той пак ще си остане същите тези 10 тона бронз (или там колкото е) в центъра на София във формата на съветски войник с автомат… Нещата не се променят като просто се преименуват. Пък и имаме ли нужда наистина от такъв (посветен за борбата срещу нацизма) паметник? Със сигурност в Европа вече има поне 100 хиляди подобни…

    Like

  6. Момчил Дойчев каза:

    Бих приел запазването на този паметник на същото място, ако непосредствено до него се изгради със същата големина (а защо не и по-висок?!) паметник на жертвите на съветската окупация и наложения от нея сталинистко-комунистически режим. При това с пари и средства на тези, които са причинили тези жертви и страдания на българския народ от 1944 до 1989 г.
    Другият вариант е да се изгради в Южния парк или другаде Музей на тоталитарното изкуство (В Литва има такъв, наречен „Музей на идиотите“!)
    Причините да искаме да няма такъв грандиозен паметник на чужда армия в центъра на София е в това, че той погазва и без друго крехкото ни национално достойнство. София не е Берлин, или Виена , където има такива паметници- истукани, но те не доминират в градската среда! А у нас най-грандиозните паметници са посветени на чужда държава! Само в София – освен ПСА, катедралният храм „Александър Невски“ (защо не „Свети Цар Борис Първи-Кръстител“?!), паметникът на Царя-Освободител, Руският и Докторският паметници, Руската църква, Паметника на Ленин срещу ЦУМ (демонтиран през 1989 г.), Мавзолеят на съветския гражданин Георги Димитров (премахнат през 1999 г.), Братската могила“ (по същесдтво също съветски паметник) и др.
    А чисто българските паметници са толкова малки и скромни – Паметника на незнайния войн, Паметника на лобното място на Васил Левски, няколко бюста на възрожденци, революционери и писатели. И това е всичко!
    Така мисля. Бих приел всякакви разумни аргументи.

    Like

  7. Pingback: Bulgaria debate sobre monumento al Ejército Soviético en Sofía | Gaceta de Cuba

  8. РЕВОЛЮЦИОНЕР каза:

    Поздравявам Ви за статията! В Германия, в Берлин, в Treptower Park пазят паметника на воините от съветската армия, никой не го боядисва, не го махат оттам, не казват, че са окупатори, защото тази армия е имала решаваща роля за победата над фашизма, което има общочовешко значение и първостепенна ценност за цивилизованите нации. В Испания в Долината падналите пазят паметниците и на франкисти и на републиканци, защото това е история. Само нашенските български долни страсти не утихват! Правилно е казал Гьоринг за част от сънародниците ни, че са варвари и диваци. Имал е право и Славейков, в стихотворението си „Не сме народ“.

    Like

  9. Pingback: Βουλγαρία: Bloggers συζητούν για το Μνημείο του Σοβιετικού Στρατού στη Σόφια · Global Voices στα Ελληνικά

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s