Истинска вълна на промени като че ли започва в много арабски страни, с ефекта на доминото. Тунис, Египет, Сирия, Йемен… Навсякъде под въпрос са управления, които имат вече дълъг престой във властта, но най-вече са управлявали „със здрава ръка”. Това, последното, за много европейски правителства и бизнеси е било „много приемливо”, защото им е позволявало и още позволява необезпокоявано да продават, купуват, пътуват.
Народните бунтове, защото става дума за това, независимо дали демонстрантите са избрали по-скоро ненасилствената съпротива, несъмнено са израз на демократично възраждане. Гражданите искат да участват в управлението, искат правителството да се вслушва в техните искания. Това изглежда е приветствано от демократичната общност в целия свят.
От друга страна, обаче, не по-малко са страховете, че тези промени могат да изведат напред ислямистки организации, които да променят изцяло политическата картина на Северна Африка и да я превърнат в ислямистка крепост. В европейските разбирания има силни опасения срещу използването на исляма като политическо оръжие в тези народни революции.
Струва ми се, че тук има типичното за европейците транспониране или прехвърляне на собствените понятия и разбирания върху обществата от целия свят. Модерната европейска държава се появява като опозиция на теократичната държава, светските владетели са се борили са автономия по отношение на католическата йерархия. Европейската култура е импрегнирана от тази връзка, не на последно място и заради Френската революция, между демокрацията и светското управление.
Наистина светската държава, която не признава официална религия и която позволява на всеки свой граждани да изповядва каквато религия иска, е рамката за едно действително толерантно съжителство на религиите. Европа е намерила в това спасение от религиозните войни на ХVІ век. Но от друга страна има много европейски държави, където отношението към религията и към съответните религиозни институции не толкова светско и често дори на официални държавни церемонии участват религиозни водачи. Не смятам, че това непременно е добро, но от това функционирането на съответната демокрация не е поставено под въпрос.
В ислямските общества нещата са различни по отношение на разделянето на светската и религиозната власт. Умма е както политическа, така и религиозна общност, разлика между тях не се прави. Което не означава, че в общността не могат да живеят и други, както това е било векове наред в много ислямски общества, включително и в обширната Османска империя.
Европейските страхове от силното присъствие на исляма в народните революции, като се започне дори от иранската през 1979 г. трябва да бъдат критично диференцирани. Иначе рискуваме да не направим разграничението между една истински демократична революция и използването на исляма за оправдание на едни недемократични, автократични и дори тоталитарни практики.
На първо място няма една единствена валидна инстанция в исляма, чиито разпореждания да са задължителни за всички мюсюлмани. Европейците винаги си представят йерархията на Църквата, но в исляма такава няма. Поради това интерпретациите, посланията и практиките, например на афганистанските талибани, не са непременно споделяни от всички мюсюлмани, дори напротив. Дори и Иран не е непременно център на днешния ислямски свят и не всички мюсюлмански общности са склонни да следват примера му.
Но дори и Иран си остава неразбираем за мнозина европейци. На последните президентски избори там имаше очевидна проява на действително гражданско общество, но не защото, както мнозина в Европа си помислиха, се противопоставят на Ислямската република и искат светско управление, а защото подкрепяха друг кандидат за президент, съперник на сегашния Махмуд Ахмадинеджат. Вероятно и защото имаха друга интерпретация за това, какво означава Ислямска република.
Общото противопоставяне на движения, които квалифицираме като ислямистки, поставяйки често с това под общ знаменател наистина различни движения, рискува да не разберем истински демократичните процеси в арабския свят. Както е известно не всички светски политически движения са демократични, вероятно и не всички обърнати към религията движения са недемократични. При всички случаи можем да кажем, че ултраконсервативното християнство не е по-толерантно от ултраконсервативния ислям. Както и че, вероятно, в ислямския свят ще трябва да има аналози на онова, което в християнския са християндемократическите партии.
Изобщо, нуждаем се от малко по-задълбочено или диференцирано отношение към различните движения, които се позовават на исляма – не всички от тях трябва да квалифицираме като антидемократични и нетолерантни. Ако Европа допусне грешка и продължи да подкрепя станали неприемливи лидери, само защото й се привиждат като отстояващи светското начало, нищо чудно да настрои срещу себе си не просто някакви фанатизирани ислямисти, а цели ислямски общества.
Антоний Тодоров 