„Бумерангът на злото” – 2

Преди вече няколко години се изказах няколко пъти по повод на различни издания с откровено расистки внушения, включително и за книгата на Волен Сидеров. Мислех въпроса за поприключен, най-малкото защото става дума за „притопляне” на до болка познати тези за „световния заговор на евреите и масоните” и т.н. Още първото издание на книгата показваше, че това е компилация на известни твърдения, забъркани с една откровено ултраконсервативна православна доктрина, заимствана не толкова в българската традиция, а в реакционно-имперската православна традиция в Русия. Новото издание изглежда се е постарало да попромени някои по-откровени изрази, като ги редактира в, изглежда така е според автора, по-приемливи поне в ЕС формули. Например вместо „голямата измама наречена холокост” в изданието от 2002 г., сега четем за „сюжетът наречен холокост”, явно защото Волен Сидеров смята така да си спести евентуални нови съдебни процеси за расистка и нацистка пропаганда. Няма нищо ново в новото издание, затова няма да се спирам отново върху него.

Друго е по-интересно – реакциите по повод на новата публикация и някои реакции на институциите и политиците. Прави впечатление, че отново протестират общо взето две групи – еврейските организации и Българския хелзинкски комитет (БХК). Лично аз се чувствам неловко, че когато става дума за нова кампания на проповядване на расизъм (антисемитизмът е негова разновидност), реагират или онези, които някак си по презумпция са лично засегнати (еврейските общности), или Хелзинкския комитет, за когото смятаме, че по задължение трябва да реагира. Словесната агресия срещу цели групи от хора, назовавана и „език на омразата”, така както и символната агресия, като например изрисуването на еврейското училище със свастики преди години, не е насочена само срещу „потърпевшите”, а срещу устоите на цялото ни общество, срещу неговата цивилизованост. Затова всички трябва да се чувстваме лично засегнати.

Не по-малко интересни в случая са реакциите на институциите и политиците. Още при появата си през 2002 г. въпросната книга не предизвика проверка на прокуратурата за това, дали няма нарушение на закона. Едва ли и сега това ще стане. Макар определено говорене, именно когато става дума за расизъм, да не е просто въпрос на мнение, а въпрос на престъпление в почти всички страни, поне от Съвета на Европа. Но не това е център на този текст, макар да смятам, че винаги е нужно да се напомня: расизмът не е въпрос на мнение, а престъпление. Тук искам да коментирам реакцията на председателката на Народното събрание Цецка Цачева, която е била сезирана от БХК с нарочно писмо от 7 януари 2011 г. Искането е било за изрична декларация на НС, която да осъди преиздаването на книгата.

Отговорът от кабинета на председателката на парламента гласи: „Правомощията и задълженията на Председателя на Народното събрание са строго определени от Конституцията на Република България и Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и не предвиждат той да дава оценка и тълкуване на действия, изказвания и публикации на народни представители, които не са свързани със законодателната им дейност”. И подканят БХК да се обърне към прокуратурата. Това е очевиден отказ от заемане на позиция. Ясно е, че председателят на парламента не е инстанция, която има задължението да се произнася по публикации на депутати извън парламентарната дейност. Също така е ясно, че ако БХК е искал да сезира прокуратурата, е щял да го направи, независимо дали госпожа Цачева го е посъветвала или не. Въпросът е в друго.

По същество с писмото си БХК иска политическа позиция именно от страна на председателя на парламента, която евентуално да се превърне в инициатива за политическа декларация на НС. Не става дума за това, дали повторната публикация на тази книга е престъпление, а дали е допустима от гледна точка на либералните демократични ценности. Накратко, един възможен отговор би бил, че г-жа Цачева в никакъв случай не споделя идеите в тази книга и по никакъв начин не би я препоръчвала като четиво, именно защото това е чудесен пример за „слово на омразата”.

Но не, отново както с корупцията, където вместо ясно осъждане на неприемливо поведение от страна на висши държавни служители, имаме прикриване зад това, че няма корумпиран, докато не бъде осъден. Сякаш наказателното законодателство е в състояние да преследва абсолютно всички неприемливи действия, които, както е известно, могат да бъдат престъпни, но и просто неприемливи. Впрочем ГЕРБ има проблем не просто с г-н Сидеров, а с „Атака” – от съставянето на сегашното правителство досега тази партия винаги го е подкрепяла. ГЕРБ се опасява, да не си усложни отношенията, ако си позволи да критикува лидера на „Атака”. Това са политически съображения, но те не винаги, както е известно, се основават на морални съображения.

Наскоро на среща в парламента, г-жа Цачева прие млади членове на „Атака”, пред които е изразила и следното мнение за депутатите на тази партия в Народното събрание: „В тяхно лице можете да сте удовлетворени, че гласувайки за тях, сте изпратили един елит в парламента, който участва активно във всички комисии и групи за приятелства или това, което в най-общ смисъл наричаме парламентаризъм.” Вероятно сред това активно участие трябва да приемем и публичното изразяване на мнения като тези от „Бумерангът на злото”!

Словото на омразата винаги сее насилие. Затова и трябва да му се противопоставяме. Изобщо, бих предложил на всички журналисти, във всяко интервю, което взимат от отговорни правителствени дейци, от министър-председателя, от министрите, от депутатите на управляващото мнозинство, систематично да питат за личното мнение на интервюираните за изразените в „Бумерангът на злото” тези. И ако кажат, че не са чели книгата, да им цитират нещо от нея. Важно е, какво ще отговорят.