Интелектуалците и ДС

Не мислех да пиша по тази тема. Някак си ми се струваше, че е закъсняло нейното обсъждане, че трябваше да го направим (ние, колективно, като част от интелектуалната общност) много по-рано. От друга страна някак си не се чувствам и много подготвен, защото въпросът не е просто политологически, а ангажира много силно и морална страна, в чието обсъждане се чувствам лаик. Не защото нямам някакво мнение, а защото не съм сигурен, доколко това мое мнение ще е дълготрайно.

Темата е бодлива, дори и двадесет години след събарянето на Берлинската стена. Подхващаме я, обаче, не защото именно сега е станала толкова актуална, а защото е отклик на работата на Комисията по досиетата (така и не мога да възпроизведа дългото й сложно име). Става така, че всяко нейно действие сякаш отваря наново „кутията на Пандора”, показва ни нови страни на едно близко минало. Ще кажа, че историците едва ли чакат поредната порция „разкрития”, за да се произнесат върху времето на комунизма. Научаваме детайли, които едва ли ще променят радикално вече познатата картина. Но не това е интересното в случая.

Интересното в случая е свързано с една кръгла маса в Червената къща в София, озаглавена „Интелектуалците и ДС”. Не можах да ида на нея, имах други заетости, но по-скоро не бях сигурен, дали искам да ида. И причината беше, че подозирах една, според мене очевидна, опасност, планираната като интелектуален публичен дебат „кръгла маса” да се превърне в другарски съд, в място на изливане не само на натрупани фрустрации и разочарования, колкото място за колективно практикуване на ритуала на осъждането, който някак чудодейно трябва да пречисти участниците (или поне повечето от тях).

Признавам, не обичам другарските съдилища – смятам ги да реликти от друга епоха – и съм толкова повече учуден, че нищо не е алармирало предварително организаторите на тази „кръгла маса”. Не, идеята никак не е лоша, само че нито времето ми се стори подходящо (вече казах), нито мястото (с неясна идея, дали дебатът е ограничен от местата в залата или се мисли като ограничен именно в определена интелектуална среда).

Какво се е случило на „кръглата маса” научих от колеги и приятели, били на мястото. Така че нямам право да съдя за мероприятието – не съм бил там. Ще предложа малко разсъждение по темата, макар през последните двадесет години да имаше толкова много (дали е било недостатъчно?) говорене по въпроса, че изпитвам страх, дали изобщо трябва и аз да кажа нещо.

„Интелектуалците и ДС” е формулировка, която непременно ги разграничава. Може би „Интелектуалците в ДС” също е тема, достойна за обсъждане. Но именно последното се мисли като неприемливо, затова и не си представям темата да може да се формулира по този начин. Както вече повечето знаем, особено след интересното изследване на Момчил Методиев „Машина за легитимност: Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава”, ДС е сложна и разклонена система, изпълняваща различни функции и работеща на различни равнища. В нея са назначавали / подбирали различни и разнообразни хора, вероятно и интелектуалци. При това не само като „нещатни сътрудници”, а и като кадрови служители. Но, ще кажете, в такъв случай качеството на интелектуалеца се изгубва безвъзвратно, защото, както вероятно пишат повечето работещи по темата, интелектуалец означава на първо място опозиция на властта. Не знам, може би ДС е имала нужда и от такива хора, ако наистина е имала за задача да се грижи за сигурността на властта (държавата). Това е по повод на скритото в самата формулировка на темата гледище за ДС като са съсредоточие на абсолютно зло. Това последното е несъмнено легитимна гледна точка, но тя е аксиологична, а все още не аналитична.

Въпросът, очевидно е, можем ли да обясним, да разберем и да оправдаем сътрудничеството на интелектуалците с ДС.Мисля, че можем да го обясним, още повече, че днес имаме достъп и до архивите – една толкова силно интегрираща власт като тази в комунистическата държава, е имала нужда от контрола / участието на интелектуалците. Можем ли да го разберем? Вероятно да, но непременно трябва да си даваме сметка за твърде различните случаи, когато говорим с толкова общите термини на „сътрудничество на ДС”. Едни са го правили за облаги (може би съмнителни, но смятани за важни). Други са го правели по принуда (всеки човек може да бъде изнудван с нещо, единствено хората без близки, без приятели, без нищо, на което силно държат в живота, не могат да бъдат изнудвани). Трети са го правили в замяна на много важна услуга (здраве, живот, знае ли човек). Четвърти са го правили, защото не са виждали нищо неприемливо да работят по някаква по-специална изследователска тема или нещо свързано с тяхната професия. Пети са го правили и като желание да използват властта за разчистване на някакви свои, лични сметки. Най-сетне може би някои са го правили с пълното убеждение, че така е правилно.

Комисията по досиетата, следвайки закона, прави едно единствено нещо – обявява сътрудниците на ДС, без да е задължена да дава подробности за характера на това сътрудничество. След като не знам това, питам се, имам ли правото да съдя когото и да било? Разбирам позицията на онези, които като близки приятели биха поискали обяснение от онези, които по една или друга причина са се оказали сред сътрудниците на ДС. Разбирам също така и позицията на онези, които биха им поискали сметка като лично пострадали от ДС.

Трудно разбирам, обаче, една обща морализаторска позиция на останалите. За  себе си мисля, че в момента няма да се включа в групата на заклеймяващите. И най-важният ми аргумент за това е, че не познавам човек (имам предвид и себе си), който да няма поне един скелет в гардероба. Днес е на мода (а и е лесно) да заклеймяваме този или онзи за сътрудничество на ДС. Правим го със страст и убеждение, като абсолютно невинни! Значи ли това, че искрено си вярваме, че никога, ама наистина никога, не сме вършили нещо, от което после да не сме се срамували (дори и то да е останало неизвестно за публиката)? Значи ли това, че никога не сме извършили някоя мъничка подлост, и то не една, споменът за която и до ден днешен ни кара да се изпотяваме със студена пот? Нима всички ние сме ангели небесни, без никакви недостатъци? Хайде де! Няма да съдя лично никого, защото не мисля, че имам моралната позиция да го правя. Но няма да искам публична mea culpa от хора, за които в крайна сметка знам твърде малко.

Нещо повече, днес, двадесет години по-късно, предпочитам да съдя хората по онова, което са правили именно през тези двадесет последни години. Това е дълъг период, достатъчен, за да покажеш, какъв си, какво можеш и как го правиш. Предпочитам да съдя днес по това, не толкова по нещо отпреди 30-40 години. Стига да не става дума да извършено престъпление, за което няма давност. Но това е съвсем друг проблем.

И още нещо, в сегашното говорене по темата „интелектуалците и ДС” усещам едно по-особено морализаторско говорене. Не от онези, които по една или друга причини са били жертви на политически преследвания (често те са по-толерантни), не от онези, които по една или друга причина са избегнали да бъдат въвлечени във водовъртежа на „службите” (има много хора с такъв шанс в живота, но именно шанс бих го нарекъл). Става дума за морализаторско говорене по-скоро от по-млади интелектуалци,  които заемат позата на „невинни по презумпция” (т.е. заради възрастта си). Само ще припомня, че никой не избира, кога и къде да се роди. Но нещо в такава позиция особено ме натъжава – защото усещам в това една нова идеологическа непримиримост, сравнима вероятно с идеологическата непримиримост на едно отминало време, например от 1952 или 1969 г.

Ако правите публичен дебат, той трябва да е свободно място (форум) за изразяване на различни (именно различни) мнения, а не трибунал за публично заклеймяване на една предварително посочена като неприемлива позиция. Нито парад за стигматизиране на виновниците, класически ритуал за масово пречистване от греховете.

Знам ли, какво бих направил тогава, ако от ДС биха ме притиснали с някой от моите скелети в гардероба? Или просто ме бяха шантажирали с нещо, което смятам за важно лично за мене? Или просто ми бяха предложили изглеждаща напълно нормално работа в ситуация, когато съм чакал дълго така и неслучило се назначение другаде? Ако това се е случило през 1964, 1979 или 1983 г.? Честно казано, не знам, какво бих направил. Тогава падането на Берлинската стена не изглеждаше  възможно, повечето от нас очакваха, че ще завършат живота си в системата. Затова отказвам да съдя морално, нека това оставим на личната съвест, на близките, на приятелите и на пострадалите. Както и нека изоставим морализаторския тон, той често прикрива други скелети в гардероба.