Депутатът Любен Корнезов внесе в НС първия по рода си законопроект, позволяващ евтаназията при определени случаи на нелечимо заболяване и непоносими болки. Мощен хор от критики се изсипаха впоследствие в публичното пространство, което сякаш окончателно отхвърли дори самата идея. Налагащата се квалификация съдържаше или прилагателното „безумен” или обвинението за „узаконеното убийство”.
Но по много форуми и блогове се появиха и по-толерантни реакции. Което все пак е добър знак, че обществото ни все още е живо и хората не са склонни да се подвеждат твърде бързо и непремислено към налагаща се гледна точка, пък било то и мотивирана с Хипократовата клетва („Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо.”) или само с „6. Не убивай!”. В някои блогове и публикувани текстове саркастично се отбеляза, че предвид състоянието на здравната система в България, всъщност евтаназията вече се прилага. Това, обаче, е шега, макар и вероятно основателна.
Както е известно, в Белгия и Люксембург, след бурни дебати, отскоро евтаназията е юридически регламентирана при строго определени условия. В Нидерландия и Швейцария законът не преследва т. нар. „подпомагано самоубийство”. Във федералния окръг Колумбия на САЩ след референдум през 2008 евтаназията е разрешена при определени условия. Това общо взето са световните изключения – всички останали държави квалифицират евтаназията като убийство. Но количеството не е аргумент, защото евтаназията е обременена от история и от религия.
Всички религии (с малки изключения за някои протестантски изповедания) отхвърлят евтаназията като неприемлива, така както отхвърлят самоубийството. Затова в споровете между светските и религиозните среди в модерните общества темата за това, кой има правото да контролира смъртта е била винаги достатъчно остра. Ето защо в повечето случаи срещу евтаназията днес се обявяват много по-често консервативните и клерикалните среди, отколкото светските и либералните.
Но евтаназията е натоварена и с много история. Нацисткият режим в Германия (1933-1945) я практикува като инструмент на т.нар. „расова хигиена”. Ето защо и до ден днешен в Европа, а и не само, отношението към евтаназията е обременено с този мрачен спомен. В някои общества, като продължение на това, се опасяват, че разрешаването на евтаназията ще улесни злонамерени хора да убиват себеподобни под удобно прикритие. Това, изглежда, са и аргументите на мнозина в България.
Накратко, аргументите против евтаназията мога да се сведат най-вече до следното:
- Нехуманно е да се отнема човешки живот.
- Само Бог решава, кога ще настъпи нашия край.
- Евтаназията може да се превърне в прикритие за престъпления.
Това несъмнено са много сериозни аргументи, независимо дали споделяме всички или само един от тях. И все пак дебатът за евтаназията трябва да се води, защото става въпрос за ситуации, които сякаш са апоретични: каквото и да направите, все е лошо. Дали е по-добре да оставиш неизлечимо болният и жестоко страдащият близък човек да изтърпи последните си мигове, защото това е общата съдба на човека – да страда? Или е по-добре да му помогнеш да сложи край на мъчителния си живот, знаейки добре, че по някакъв начин съдействаш за самоубийство? Кое е по-приемливо – вината от това, че си безсилен да спреш непоносимата болка на близък човек, или вината от това, че си му помогнал да се самоубие? Нечовешко е да се правят такива избори, но, нека сме честни, понякога ни се налага да ги правим. Затова не бива с лека ръка да отхвърляме дебата за евтаназията.
Но мисля, че в това бързо отхвърляне на идеята има някакъв друг синдром на вина – вината на едно общество, което в никакъв случай не смята човешкия живот за най-важното. Учудваща е онази лицемерна загриженост за човешкия живот в едно общество, където именно човешкият живот не се цени, дори просто се неглижира. Няколко примера?
Не достигат линейки за бърза помощ, често не са добре оборудвани, но най-важното – не успяват често да пристигнат навреме. Например защото мнозина шофьори на пътя не отстъпват пред линейката, дори предизвикват катастрофи, защото са сметнали, че не е толкова важно да отстъпят. Така биха могли да бъдат съучастници на една смърт, без, разбира се, това да ангажира непременно юридическата им отговорност.
Пиян шофьор е убил неколцина на пътя. Признава си всичко и се споразумява с прокуратурата, след което съдът присъжда условна присъда. Не искам да се проявява жестокост, а само ясно послание към обществото, че човешкият живот е най-ценен и най-закрилян.
Строителни дейности на „Лъвов мост” в София, пешеходците заобикалят строителната площадка като минават направо по уличното платно, където се движат с висока скорост автомобили. Мястото изобщо не е обезопасено, рискът от убийство на улицата е огромен. Същото и в многобройните случаи на трудови злополуки, където причините са в пестенето на средства за защита на работещите – вероятно защото те са „работна сила” или „човешки ресурси” – всичко друго, но не и живи човеци.
Пиянска свада прираства в бой, бързо се вадят оръжия, някой остава безжизнен на земята. От нищо! Защото обществото живее с насилнически код, отвсякъде внушава насилие. Дори когато иска справедливост – то е в термините на „жестоко възмездие”.
Най-сетне ние сме общество, което все по-трудно приема, че България, както и страните от Съвета на Европа, са забранили смъртното наказание. Дори интелектуалци се обявиха напоследък за неговото повторно въвеждане.
Ето затова смятам, че истерията срещу законопроекта за евтаназията е лицемерна. Е, това не означава, че всички, които изтъкнаха аргументи „против”, са в плен на това лицемерие. В никакъв случай. Просто обществото ни е колективно лицемерно. Затова не трябва още в зародиш да спираме дискусията. Именно защото намерението на законопроекта е да съхрани човешкото достойнство пред лицето на една мъчителна и неизбежна смърт. В тази връзка ще препоръчам два филма:
- Чий е този живот? (Whose Life Is It Anyway?), реж. Джон Бедъм, 1981.
- Нашествието на варварите (Les invasions barbares), реж. Дени Аркан, 2003.
Антоний Тодоров 