Най-сетне, след продължил не малко съспенс, разбрахме кандидатите на управляващата партия ГЕРБ. Вече в общи линии сме наясно с всички кандидати, така че могат да се правят по-общи разсъждения върху ситуацията. А тя, накратко се състои в това, че публиката не е много наясно какъв е смисълът на този избор. Отвъд баналното знание, че избираме държавен глава, повечето граждани те си дават сметка за съдържанието на тези избори. От една страна те са рутинни – избираме президент на всеки 5 години, конституцията изисква такъв пост, която се заема именно с общи избори. От друга страна в публичното пространство се внушава, при това доста успешно, разбирането, че президентските избори през 2011 г. не са толкова важни.
Тонът зададе сам премиерът – той каза това нееднократно, включително и когато се опитваха да изтръгнат от него информацията, дали смята самият той да се кандидатира. Но най-вече това внушение се видя при самото представяне на кандидатите на ГЕРБ – на им завиждам за ситуацията, в която ги вкараха. Техните кандидатури изглеждаха като лично благоволение на премиера, който дори обясни, че всъщност това е пост, която му приляга именно нему, а сегашните кандидати ще го заемат най-много до следващите президентски избори.
Другият източник на това убеждение, че тези президентски избори са маловажни, идва от налагащото се в публичното пространство мнение, че победителят е предизвестен, това във всички случаи ще бъдат кандидатите на ГЕРБ, като единствената „завръзка”, изглежда, е кой ще са яви срещу тях на втория тур – Калфин и Данаилов или Кунева и Христов. Така за мнозина изборите са предрешени, поради това и неинтересни.
Не мога да преценя, доколко между двата източника на убеждението за незначителността на изборите за президент през 2011 г. има някаква връзка. Също така не мога да преценя, доколко става дума за осмислена стратегия на омаловажаване на тези избори. Това е друга тема.
Тук ме интересува, какъв в действителност е залогът на тези избори и защо той е много по-важен, отколкото мнозина си го представят.
Само ще припомня пълномощията на президента – накратко, освен че представлява България пред света (но не е само той или тя) и олицетворява (т.е. пак представлява) единството на нацията (да не забравяме че, нашата нация е мултиетническа) той (или тя) има отлагателно вето, назначава една трета от състава на Конституционни съд, назначава главния прокурор, както и ръководителите на върховните съдилища (но само по предложение на други инстанции), назначава посланици и генерали (но само по предложение на правителството). На подчинение на президента е една от „специалните служби” – НРС и НСО (ДАНС и другите служби са на подчинение на правителството). Президентът е и главнокомандващ (но обвързан съществено с Началника на отбраната на БА, който има съществени функции в тази област). Президентът назначава и освобождава определени длъжностни лица (посланици, генерали, ръководители на върховни съдилища и главен прокурор), но има по същество отлагателна власт – то не може да откаже повторно предложение, особено що се отнася до председателите на върховните съдилища.
Най-значителната власт (влияние) на президента се заключава в това, че може на практика да се произнася публично по всички въпроси на държавното управление и политиката, като чуваемостта му е значителна. Така за мнозина президентът изглежда като морална инстанция на гражданската общност, нещо като „говорител на обществените очаквания”, макар това, разбира се, да го сродява много повече с омбудсмана. Президентът има най-вече отлагателна власт, при отлагателното вето върху приетите закони, но също и при назначаването и освобождаването на върховни магистрати – той не може да откаже, например, повторно предложение за назначение или освобождаване.
В хода на последните публични дебати за президентските избори, бяха лансирани няколко тези, свързани с очакванията от новия президент, което, според мене, създава неоснователни илюзии за истинския залог на изборите. Тезите могат да бъдат сведени до следното:
- Президентът може съществено да помогне за реформата на съдебната система, особено пък ако вицепрезидентът е юрист, най-добре бивш министър на правосъдието.
- Президентът може да помогне в борбата с организираната престъпност чрез възможността да повлияе на състава на Конституционния съд.
- Президентът може да помогне за намаляването на престъпността чрез политиката си на помилвания.
Първата теза внушава, че досегашните президенти (или поне Георги Първанов), съзнателно е пречел на реформите в съдебната система. Както и че, един активен вицепрезидент-юрист ще бъде особено полезен. Трябва да се знае, обаче, че президентът няма влияние върху структурата и назначенията в съдебната система. Той (или тя) не назначава никого във Висшия съдебен съвет (ВСС), нито има влияние върху инспектората на Министерството на правосъдието. Не президентът (нито вицепрезидентът) може да влияе върху назначаването на ръководители на районните съдилища или във върховните съдилища – това прави ВСС, чиито членове се избират от Народното събрание и от колегията на съдиите, прокурорите и следователите. Ако президентът се опитва да се меси в тази материя, ще е много лошо. Може да се очаква, че президентът е в състояние да повлияе върху съдебната реформа чрез назначението на главния прокурор (това е отново по предложение на ВСС, а не на президента). Ако се приеме, че главният прокурор не е нищо друго освен „говорител на президента”, обаче, това отново ще е голям проблем.
Второто очакване към президента е, че може да повлияе върху борбата с организираната престъпност с назначенията в Конституционния съд. Този съд няма връзка с наказателното правосъдие, освен в случаите, когато слез сезирането му може да повлияе върху приемането (по-скоро неприемането) на някой свързан с това закон (да не забравяме, че често това са случаи, в които става дума за нарушаване на човешки права). Всъщност обаче зад такова очакване има друг въпрос – с какво сега Конституционният съд пречи някому и дали не става дума за очаквания, че е по-добре да не се спазват непременно и навсякъде тези права на човека, но пък да бъдат наказани всички престъпници. Ако цената за второто е първото, не съм сигурен колко граждани биха искали да я платят. Бих добавил, че е разпространено лъжливото усещане, че ако полицията наруши в нещо правилата и правата на човека, това няма да се отнася до обикновения гражданин, а само, евентуално, ще засегне някой престъпник. Щи добавя още и, че спазването на правата на човека е въпрос на национално самоуважение, а не нещо като разменна монета.
Третото очакване за политиката на помилвания съдържа и критика срещу досегашните президенти, че не са внимавали достатъчно. Това не е вярно и едва ли някой сериозно може да твърди, че с такава политика някой президент е съдействал за развитието на организираната престъпност. Най-често знаковите случаи са били свързани с труден въпрос на международните отношения (като с медиците от Либия, но така също, макар да е от съвсем друг порядък, с английския футболен фен). Изобщо тези случаи минават през дълга процедура с непременното участие на Министерството на правосъдието. Между другото, същото е и при получаване на българско гражданство – там участва също така ДАНС и други ведомства.
Ако оценим цялостно политическата роля на институцията на президента, ще видим, че основаната му роля е в баланса на властите – това е във всички бивши комунистически страни. Избраната институционална структура на политическите режими в нашата част от Европа поначало и осъзнато е основана на взаимното сдържане на властите чрез едно динамично равновесие между тях. Навсякъде това са четири полюса на властта: правителството, парламентът, президентът и конституционният съд. Целта на създателите на тази уредба във всички посткомунистически държави е била една – да се предотврати концентрацията на властта в един от полюсите, винаги да съществува поне един полюс, който уравновесява другите.
В България парламентът е еднокамарен и това дава особена тежест на парламентарното мнозинство и на управляващата партия. Поради тази причина най-често правителството контролира парламентарното мнозинство, а не обратното. Тази концентрация на власт може да се балансира или чрез различни коалиционни формули, където участниците се сдържат един друг, или с помощта на другите два полюса на властта – президент и конституционен съд.
Ето защо истинският политическа залог на тези избори за президент, колкото и това да изглежда за някои очевидно или елементарно, е: „за” или „против” концентрацията на властта у ГЕРБ. Разбира се, такава концентрация за някои може да изглежда напълно оправдана – това би дало възможност на правителството да осъществи намеренията си, без никой да му се противопоставя. Но като имаме предвид доста силните авторитарни тенденции в ГЕРБ, това че в тази сравнително нова партия съществуват различни и не много ясни лобита, това че по същество не съществуват никакви вътрешни механизми на демокрация, които за сдържат ръководството, такава концентрация несъмнено крие много рискове.
Изборът не е между личности с много различни качества – най-малкото и тримата кандидати, за които към днешна дата се предполага, че ще стигнат до балотаж (т.е. най-вероятно засега е, че един от тях ще бъде избран) имат несъмнено качествата, които се изискват за президент. И тримата са с международен опит, имат известна политическа кариера (Калфин и Кунева от повече години, Плевнелиев – по-малко), могат да общуват както със световните елити, така и с българската публика. На това равнище няма същински избор.
Изборът за президент е политически, от значение са както политическите разбирания и проекти на кандидата, така и политическата подкрепа, която се мобилизира зад него, но също така и евентуалните икономически лобита, които ги подкрепят. Важно е, например, как финансират кампаниите си, но също така е важно да знаем, какви големи компании застават зад тях.
Много избори в България се решават от това, как се разполагат спрямо политическите кандидати икономическите групи. Влиянието на парите върху политическия процес е толкова силно, че гражданите с основание се дистанцират от участие в политиката. Защото я смятат за някакъв частен бизнес. Затова и мнозина са склонни да продадат гласа си, това е толкова по-силно желание, колкото повече си маргинализиран в обществото.
Остава да видим дали гражданската, което означава и политическата, логика ще надделее на икономическата. Както и дали избирателите ще усетят истинския залог на изборите.
Антоний Тодоров 