Отдавна не бях публикувал в блога си, защото събитията ми даваха толкова много теми, че наистина не насмогнах да откликна. Затова реших да изчакам и да се опитам да обобщя онова, което разбирам, че се случва в момента. А то е низ от безобразия, ако изобщо такъв израз е част от обичайния ми публичен език.
Ще започна поред, макар и не хронологично.
Полицейското насилие застана в центъра на политическите дебати и медийния интерес. Чудно е, че това става през 2012 г., 22 години след 1989, но явно не е било достатъчно времето, та полицията да научи, че в демократичните държави арестите и изобщо прилагането на сила от органите на реда е строго регламентирано и никакви отклонения не се толерират. Впрочем това не е нова тема – достатъчно е да напомним няколко зрелищни ареста на иначе неопасни заподозрени (като бившия военен министър Николай Цонев). Нещата обаче рецидивират (спомнете си случаите в Кърджали, във Варна). В Мировяне ГДБОП храбро разбива вратата и тръшва на земята заподозрените контрабандисти (на 4-5 кутии цигари). Следва да очакваме, че по този начин е разбит мощен контрабанден канал, макар да си мисля, че контрабандистите, с покровителството на висши политици, само се подсмихват. В Скравена вместо урок по толерантност спрямо все пак непълнолетни момчета се използват електрошокови палки, за да ги принудят да признаят. Не знам, дали те ще научат, че свастиката е станала символ на едно масово насилие и затова е отхвърлена, но със сигурност ще разберат, че аргументите на силата са по-важни от силата на аргументите.
Проблемът не е в това, че някой полицай може да си изпусне нервите или че полицейското разузнаване се е подвело. Проблемът е в начина, по който министърът на външните работи искрено застава първо на страната на полицаите, а чак след силен обществен натиск, е склонен малко да отстъпи и да допусне, че „може би някой не е действал както трябва”. Дори когато нещата не са изяснени и се е оказало, че дори висши полицейски шефове (като началник на областно управление) твърдят, че насилие в Скравена не е имало, а после се е оказало обратното и министърът тръгва да се извинява. Но всъщност не го прави точно, а намира още един повод да напомни, че при предишни министри на вътрешните работи също е имало насилие. Явно това последното според него напълно оправдава МВР да продължава по същия начин.
Ами случаят в Перник? Покрай съвършено съмнителните обстоятелства по самоубийството на главния заподозрян в жестокото убийство на Мирослава, забравихме едно от основните оплаквания на роднините на жертвата: в полицията не са им обърнали никакво внимание и всячески са ги отпращали. Е, това не е пряко насилие, но си е направо цинизъм. Както и последвалите искания за това, че въпросните роднини (вероятно съсипани от мъка) трябвало и да се извинят за острите си реплики срещу полицията. Макар премиерът Борисов да поправи искането за извинение и сам да поднесе извинение, историята остави горчив вкус на цинизъм и незачитане на гражданите. Както е цинизъм и отказът на депутатите от ГЕРБ да бъде създадена анкетна комисия по случая на паритетен принцип (управляващи и опозиция по равно) – едно искане на опозицията, което дори изглежда в този случай толкова основателно, приемливо и практикувано в много страни, че е направо подозрително, защо депутатите от ГЕРБ толкова много се възпротивиха.
Нападките на министър Цветанов към съдиите не са новост. Но въпреки предишните остри реакции по този въпрос те продължават. Което говори за рецидив – министърът очевидно предпочита да живее в общество, където съдията безпрекословно приема аргументите на полицаята. Но не ли това само нова версия на познатото „ние ги хващаме, те ги пускат”. Дори близки до министъра съдии трябваше да реагират на тази поредна атака, защитавайки честта на гилдията.
Изобщо този случай за пореден път показва слабата правна култура във върховете на ГЕРБ, въпреки присъствието на видни юристи, най-малкото в Народното събрание. Дали да припомня по този повод, че според принципите на правото процесът е състезателен, обвинението (а тук е полицията и дейността й по събиране на доказателства) и защитата (за сведение на министър Цветанов тя е законно право и поради това адвокатите не трябва да бъдат третирани като съучастници на престъпниците) – та обвинението и защитата се състезават с доказателства и аргументи, а съдията отсъжда според представените доказателства и аргументи, а не защото обвиненият вече се е сдобил с името на престъпник или пък е смятан за лош и непорядъчен човек).
Също така, когато един министър на вътрешните работи заяви публично, че бившият президент е свързан с престъпността, това не е безобидно. Не е същото, ако някой журналист или политик го каже в контекста на остър политически спор. Вътрешният министър не може да твърди публично такова нещо, защото е министър и ако има доказателства, трябва да постъпи съответно. Иначе използва властта си, за да набеди някого, макар че юристите няма да се съгласят да квалифицират деянието му именно като набеждаване. Кой знае!
Друго безобразие е решението по случая с АСТА. Тук има много въпроси. Първият е, какво и било поведението на правителствените представители в ЕС по повод на преговорите, водени от ЕС в рамките на кръга от Токио (всъщност търговски преговори в рамките на СТО). Имало ли е възражения, например по крайната версия от декември 2010 г.? Вторият въпрос е, какво е било поведението на депутатите от ГЕРБ в Европейския парламент, където бурно се обсъжда този въпрос през 2010-2011 г. Подкрепили ли са предложените резолюции на критиците на споразумението (те са от много различни партийни групи, включително ЕНП, Либералите, Социалистите и Зелените).
ГЕРБ, след натиск, взе решение, което сигурно си представя, че е Соломоновско: НС ще ратифицира конвенцията с резерви. Така едновременно я ратифицира, т.е. прави част от вътрешното законодателство, но същевременно има резерви, които по никакъв начин не засягат самия текст (само, както казват, практическата му приложимост в България). Но става въпрос, наред с другото, за интернет – той не познава граници. Така че, онова, което ще се прави или не в България много слабо ще засегне мрежата. Ами какво ще се случи, ако всички наоколо прилагат АСТА, само България, която по принцип я е приела, не го прави изцяло? Нищо – АСТА ще се прилага.
Любопитното е, че аргументите на депутатите и някои министри от ГЕРБ по този случай бяха, че АСТА всъщност не променя много съществено съществуващото положение е затова гражданите няма за какво да се притесняват. Дали е така и значи ли това, че бурните протести в много страни от Европа са събрали неуки и неуравновесени хора?
Поредното безобразие е с шистовия газ. В случая ГЕРБ отново действаше под натиска на протестите (някои ще кажат, че и това е добре, стига да не става дума за съгласие с последния, който е осъществил натиск). Парламентът, въпреки решението на правителството, наложи мораториум, при това срочен – до доказването, че наличната технология не уврежда природата. Тук, обаче, се разигра, не без съучастието на правителството, друг сценарий – заподозряха, че протестите са добре финансово подплатени и инспирирани (или поне използвани) от „Газпром“ и неговото българско лоби. Че „Газпром” се възползва от фактическия си монопол (не само в България) няма никакво съмнение. Както няма съмнение, че ще се опита да се възползва от всичко, което би попречило на премахването на този монопол. Но да се твърди, че онези хиляди граждани, зелени, земеделци, младежи, учители, които протестираха срещу фракинга са платени от „Газпром”, е не просто смайващо, не просто неприлично, но направо цинично. Че как да не заподозреш друго лоби – това на „Шеврон” (много американци със сигурност има какво да кажат за последиците от работата на тази компания из САЩ). Удивителното е, че такъв аргумент – за зависимостта на протестиращите от „Газпром” прие и министърът на околната среда Нона Караджова, вместо, обратно, да застане на тяхна страна.
Има и нещо друго. Измъкването на България от газовата зависимост от руските доставки несъмнено е стратегическа цел. Но за нейното осъществяване правителството още не е направила няколко много по-отдавна дискутирани и вероятно по-малко рисковани стъпки: свързването със съседните газопреносни мрежи например. Но най-важното е, че никакъв публичен дебат не започна за огромната енергоемкост на българската икономика (мисля, че държим първенство в Европа), както и за алтернативните енергоизточници. Че дори за ядрената енергия – смята ли ГЕРБ че тя е алтернатива на руските газови доставки или, обратно, част от зависимостта ни от Русия или дори просто много по-опасна енергийна технология (особено след „Фукушима”). Е, по това трябва да има публичен дебат, за да може публиката да се ориентира във възможното. А за фракинга, очевидно има значителна съпротива, която не може да бъде квалифицирана като некомпетентност или зависимост от „Газпром”.
Поправката „Витоша ски” в Закона за горите от ноември 2011 г. е следващото безобразие. То не се отнася само до Витоша, а до всички планински ски-курорти. Официалното основание за поправката е „подпомагане на този бизнес в много конкурентна среда”) по думите на министър Мирослав Найденов). Въпросите тук са не по-малко от два: 1) с цената на какво точно се подпомага бизнесът (доли под формата на нерегламентирана държавна субсидия или под формата на поредното бетониране на жива природа) и 2) какъв точно бизнес подпомагаме (защото за Витоша и Пампорово става дума за регистрирани в офшорни зони компании, които фактически са извън всякакъв контрол).
Изобщо след шистовия газ, това е поредната война на правителството с природозащитниците. В това случай, обаче, е по-трудно да ги обвинят, че са агенти на чужди сили, затова се опитват да ги представят като некомпетентни – не разбират, че именно това решение ще предотврати наказателна процедура на ЕС по отношение на България заради незаконно държавно субсидиране на бизнеса. Сякаш именно от това се страхуват природозащитниците, а не от опасността природата отново да бъде разрушавана.
Оставките и смените в различни ръководни инстанции са друго безобразие. Така и не стана ясно, защо подаде оставка )или защо му й поискаха) председателят на СОС Андрей Иванов. ГЕРБ даде нескопосано обяснение, подозренията за незаконна лобистка дейност останаха, но това нямаше никакви последици – няма разследване, случаят е забравен. Както е забравен и удивителният начин, по който високопоставен полицай (2004) бързо се превръща в доста заможен бизнесмен (2005) и във влиятелен политик от ГЕРБ. Най-малкото остават неясни източниците на началния капитал и участието на висш полицай във фирми още преди да е напуснал МВР.
Заради непочистената магистрала „Хемус” бяха освободени шефове на Пътната агенция, това трябваше да демонстрира решителност и безкомпромисност от страна на Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Спомена се бегло, че има промяна в съдържанието на договорите със снегопочистващите фирми, но това остана без дискусия. Всъщност всичко трябваше да оневини министър Павлова, за която също остана неясно за широката публика, как на такава възраст (родена е през 1977) така бързо стана заместник, а после министър на толкова важно и опериращо със значителни европейски ресурси министерство. Като същевременно защитава и докторска дисертация по икономика (2006), което е удивително, като се има предвид че от 2002 до 2009 според официалната справка е началник отдел в Министерство на финансите.
Това са само два пресни случая на кадровата политика на ГЕРБ, където имаме бързо издигане в йерархията, често привидно случайно, но със сигурност в резултат на значителни стратегически позиции на икономически лобита, които по този начин поставят на възлови места свои представители.
Историята с държавната субсидия на независимите депутати също е едно от скорошните безобразия. Както е известно, държавна субсидия получават политическите партии, които са получили най-малко 1% от гласовете на парламентарни избори, а размерът на субсидията зависи от броя на подадените за партийната листа гласове. Въпросът е, дали напускането на парламентарната група от избран депутат води до пренасочване на част от партийната субсидия другаде (къде?) и най-вече, кой решава това и евентуално го изчислява. Според закона субсидията се дава не на избран депутат, а на получен глас. Но дори и да не е точно уредено, какво да се прави в такъв случай с партийната субсидия (тя все пак е субсидия за партията, не за отделния депутат), дали трябва министърът на финансите еднолично да решава, как да се постъпи? Не е ли това груба намеса на изпълнителната власт в дейността на политическите партии, които все пак трябва да бъдат защитавани от такава намеса?
Проблемът има и друга страна – част от независимите депутати се присъединиха към ГЕРБ и така изчислената част от субсидията им беше пренасочена натам. Дори официални представители на ГЕРБ споделиха публично, че част от тази субсидия е едва ли не давана на въпросните депутати, макар и с уговорката, че това е за покриване на обичайните разходи на всеки един депутат. Основанието е, бе ГЕРБ не може да финансира новите си депутати, защото те не са „предвидени” в първоначалната партийна субсидия. Тук обяснението напълно се проваля, защото основните разходи на депутатите се покриват на бюджета на НС, а не от партийната субсидия. Казаха ни – тези депутати трябва да се срещат със своите избиратели, а това е разход за партията. Но често обсъжданата връзка на депутатите с техните избиратели в съответния район е нещо твърде разтегливо в съществуващата избирателна система в България – 31 големи многомандатни избирателни района, а не малък район, където всички хора се познават.
В обществото остана убеждението, че независимите депутати по този начин се купуват от ГЕРБ.
Какво обединява всички тези иначе разнородни случаи? Струва ми се, че независимо от различията им, тези случаи са симптоматични за определен възглед за обществото и политиката, който господства сред днешните управляващи от ГЕРБ. Казано накратко светогледът зад посоченото поведение може да се сведе до следното: силата е най-ефикасното средство, полицията е по-важна от съда, големите корпоративни интереси са по-важни от гражданите, индивидът е случаен и винаги заменим, ценността на индивида се измерва с партийната лоялност към ГЕРБ. Гражданите за европейско развитие на България имат за какво да се замислят!
Антоний Тодоров 