Нещата с Гърция не вървят добре. Но причината не е в това, че „гърците харчат безразборно и неразумно” или поне са го правили досега, каквито са обичайните обвинения срещу южната ни съседка. Изобщо господстващите днес твърдения за това, че „всеки трябва да се разпростира според чергата си” определено не са нито толкова самоочевидни (нищо не е самоочевидно в обществото), нито пък безобидни (защото зад тях прозира определена идеология).
Нещата с Гърция не вървят добре заради начина, по който функционират отношенията между инстанциите на ЕС и инстанциите на гръцката демокрация (Ελληνική Δημοκρατία). Съвсем наскоро, след поредица от масови протести, последвали поредната порция „затягане на коланите” (под формата на драстично свиване на държавните разходи най-вече за заплати в държавния сектор и за пенсии), след избирането на ново коалиционно правителство „на националното съгласие”, гърците решиха, че не могат да излязат от политическия хаос по друг начин, освен чрез предсрочни избори. Това, мисля, е един несъмнено демократичен изход от ситуация, която изглежда безизходна. Само ще напомня, че при подобна ситуация през януари 1997 г. България се измъкна с възможно най-ниската цена – предсрочните избори спряха хаоса, успокоиха обществото и направиха възможно политическото и икономическото стабилизиране.
Но германският министър на външните работи Шойбле поискал да бъдат отменени предсрочните избори, планирани за април, както и в Гърция да бъде назначено надпартийно, експертно правителство по модела на Италия, а идеите са били подкрепени от финансовите министри на Финландия и Холандия (в. „Сега”, 17 февруари 2012 г.). Значи, изборите са лош вариант, нужно е „решително правителство”, което да наложи „нужните мерки” на едно объркано, протестиращо и дори разбунтувало се общество. Е, трябва да признаем, че това е просто краят на представителната демокрация такава, каквато я описваме в учебниците.
Всъщност това е старата идея за „безпросветния народ и просветения елит” – символ верую на един много стар консерватизъм, заимстван впоследствие от всички тоталитарни режими. Казано с други думи, изходът от подобна криза не може да бъде демократичен, нужен е „експертен подход”, екзекутивен манаджериализъм (executive managerialism), а не допитване до гражданите, не опитване на сложните и отнемащи време процедури на убеждение-съгласие. Демокрацията, както изглежда, не е толкова ефикасна, колкото мениджмънта, а днешната криза изисква бързи и ефикасни решения.
Примерът, който дават на Гърция, с италианското експертно и надпартийно правителство не е точен. Първо, защото в Италия това правителство встъпи в длъжност след компромис и основните парламентарни партии и по инициатива на президента Джорджо Наполитано (между другото, бивш идеолог на Италианската комунистическа партия, но и авторитетен политик днес). Второ, защото Италия не беше блокирана от протести и бунтове, както Гърция. Трето, защото правителството в Италия не е надпартийно, а независещо от нито една партия поотделно, което е различно. Впрочем, въпросът не е в това, че едно партийно правителство не може да бъде експертно, а в това, доколко гражданите, обществото, се съгласяват да ги управлява определено правителство. В Италия Марио Монти постигна такова съгласие. В Гърция новото правителство не успя да постигне това, затова и премиерът предложи предсрочни избори.
В новата си книга “За конституцията на Европа” Юрген Хабермас ясно твърди, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на гражданите и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност – към различни „изпълнителни инстанции” (executive bodies), които никой не е избирал или упълномощавал. Засега спрямо гърците ЕС действа именно по този начин – съветът към тях е да оставят допитването чрез избори, да следват съветите на „експертите”, най-често идващи отвън. Е, никак не е трудно да се дават съвети от типа „нужна е решителна реформа на свиване на държавните разходи”, когато стоиш на топло в служебния си кабинет някъде в Европа, а не си на улицата в Атина или Солун (било като току-що загубил работата си, било като протестиращ, било като очакващ топлата супа на Caritas, било като полицай, изпратен да пази реда или като местен политик, от когото разгневената тълпа иска сметка).
Но изглежда именно такива съвети на „международни експерти” за докарали нещата в Гърция, а и не само там, до такова положение. В много интересния текст „Убийци с куфарчета” (публикуван в Inflight magazine на „България ер” от юни 2011) авторът Валери Ценков разказва удивителна история. Той се позовава на книгата на американеца Джон Пъркинс „Изповедите на един икономически килър”, в която този нов професионалист – икономическият килър – е дефиниран като „високоплатен професионалист, чиято задача е да въвлича чужди държави в измамни финансови схеми, след които след това са принудени да плащат трилиони долари дългове”. Това е професията на икономическите експерти, най-често работещи за престижни правителствени агенции, международни организации или консултантски и рейтингови компании, които разработват схемите за бързо излизане от изпаднали в икономическа криза и финансов колапс правителства. Глобалният резултат от дейността на тези „икономически килъри” е, че ако през 1973 г. дълговете на Третия свят са били едва 130 млрд. долара, през 2006 г. те са достигнали до 3,2 трилиона долара.
Джоузеф Стиглиц също в една от последните си книги за глобализацията (Globalization and Its Discontents, 2002)) отбелязва, че днешната финансова глобализация поражда огромни несправедливости. Натискът на глобалните пазари изтръгва от национално-организираните общество всякакъв контрол върху важните решения, а още повече намалява ефективността на демократичния контрол (който изобщо не съществува на глобално равнище). Дали днешният глобален финансов капитализъм наистина се нуждае от демокрацията (в Китай, изглежда, това е напълно вярно)? Такъв въпрос често се задава напоследък, най-ярко го постави Славой Жижек в една реч пред протестиращите от „Окупирай Уолстрийт” – не присъстваме ли на края на брака между капитализма и демокрацията? (в. „Труд”, 14 октомври 2011)
Случаят с Гърция и симптоматичен – натискът отвън, на ЕС, на правителства от ЕС, изглежда води към отказ от демократични процедури. Наистина можем да се запитаме – нима в една система, в която правителствата зависят от одобрението на мнозинството, няма структурен натиск за „безразборно харчене”, само и само за да се удържи властта? Ако така си представяме демокрацията, значи вече сме я отхвърлили. Но пък се натрапва и друг въпрос – дали демокрацията (либералната и представителната) е адекватна форма за днешната пазарна цивилизация, която съществува единствено и само защото подтиква към разширяването на потреблението (респективно на производството на продукти, които непременно трябва да се купят)? Защо тогава не си представим управлението на обществата като мениджмънт на фирма – взимаш важни решения без задължението да се допитваш до персонала. Въпросът е, какво да направи главният мениджър в една така проектирана държава, когато му се наложи да освобождава персонал – може ли да уволни някоя част от обществото?
Ето защо смятам, че онези европейски политици, които натискат гръцкото правителство да прави още икономии, въпреки протестите и бунтовете, е по-добре да се опитат да убедят пряко гръцкото общество да приеме непопулярните мерки. Вместо да говорят, че не искат да плащат за чужди дългове. Защото изпадането на Гърция от еврозоната или дори от ЕС е много по-лошо решение, което непременно ще засегне всички останали. Дори и онези, които като България се самохвалят с перфектната си финансова дисциплина. Защото такова изпадане ще доведе Гърция до диктатура.
Антоний Тодоров 
Иван Кръстев преди време (още през ноември 2011) малко грубичко, но затова пък пределно ясно каза: „Много е трудно да имаш и дългове, и демокрация.“
Именно това е, което днес политиците трябва да обясняват на народите си – ако ли пък не, то народите трябва да го обяснят на политиците си.
Защото, банално е, но наистина няма друг начин: първо трябва да нямаш дългове – и после вече може и да успееш да си направиш демокрация (такава, каквато предпочиташ, по каквато щеш идеология).
Ето, например, сега често се използва клишето „драстично свиване” (на държавните разходи). А когато тези разходи са растяли – тогава тяхното нарастване назовавали ли сме го „драстично”?
Не. А явно е било.
И явно е трябвало тогава да скачаме и да викаме (защото сега може би е вече късно).
Днес вече е наложително „драстично свиване” именно защото в предишни години се е случвало несъразмерно и несъобразено нарастване на тези разходи.
(И, уви, независимо колко „драстично“ е свиването днес, пак не е сигурно дали по пътя надолу ще се намери поне някакво сравнително стабилно ниво, на което положението да се закрепи – или просто предстои едно постоянно слизане все по-надолу и все по-надолу…)
Кой е виновен за всичко това? Едни казват, че виновна била алчността на богатите (на онзи „1%”, срещу който скачат „Окупиращите Уолстрийт”, дето били уж „99%”).
Да, обаче към алчността на онзи „1%” очевидно трябва да прибавим и алчността на … една доста голяма част от „99-те” процента.
Защото ако едни 5% от тези „99%” днес излизат на улицата да протестират против банките и Уолстрийт, то други поне 50% от същите тези „99%” в същия този момент отиват в същите тези банки и подават искания да получат кредит за едно или за друго…
(И после се чудят и се вайкат: защо именно банките имат такова голямо влияние? … Ами то е ясно, човеко: ти сам им го даваш на банките това влияние, като със своите молби да ти отпуснат кредит им помагаш на тях те да си развиват бизнеса. )
Да, може би е правилен изводът, че едно „изпадане [от еврозоната или дори от ЕС] ще доведе Гърция до диктатура”.
Защото самите параметри на финансовото затъване на държавата Гърция са такива, че само неотклонното следване на една действително строга финансова политика, и то в продължение не на един мандат, а на поне 10 години напред, може да (подчертавам: МОЖЕ, а не непременно ЩЕ) доведе до стабилизиране на нивото на държавния дълг на тази страна на някакви поносими и удържими равнища.
Т.е. сега гърците (на изборите през април 2012) трябва, ако могат, да си изберат такова държавно ръководство, което да провежда в продължение на поне десет години подред една и съща строга политика. Ако през април 2012 гърците не успеят да си изберат именно такова държавно ръководство, ще патят всички в Европа, независимо дали преди това са взимали или давали заеми, независимо дали са им леви или десни правителствата.
ХаресвамХаресвам
Съгласна съм, че обръщането на гръб на гърците няма да оправи нещата. Вярно е и че при нас 97 година нещата доста се успокоиха с изборите, но дали това ще е правилното решение и при тях?
ХаресвамХаресвам
Поздрави на доц.Тодоров за интересния анализ, даващ различен поглед от папагалските журналистически и политически сказки, с които ни заливат медиите.
Едно страшно интересно интервю с Джон Пъркинс (обяснява какво се случва в света, а и в България – безбройните заеми,помощи и „инвестиции“ и какъв е механизмът на съвременното колонизиране) :
http://www.dokumentalni.com/?p=806
ХаресвамХаресвам
Тъй като и авторът (доц. Антоний Тодоров), и един от коментиращите (Georgi,
25.02.2012 в 18:38) споменават за Джон Пъркинс (и за неговите „обяснения“ кое как се случва), ще се наложи отново да се намеся в този разговор, за да призова всички да се придържаме към един поне най-елементарен вид конструктивно (а не деструктивно) мислене.
Значи, то е ясно (и то предварително е ясно, от самото начало е,ясно, винаги е било така, не от вчера е това):
винаги има някой, който има някакъв свой интерес и затова прави някакви неща, които не са в наш интерес. Дали ще са „банките”, или ще са „корпорациите”, дали ще е „днешният глобален финансов капитализъм”, или ще са „международни експерти”, дали ще са „пазарите”, или ще е някакъв „екзекутивен манаджериализъм” – винаги има едно такова нещо, което съществува на този свят и действа – не в наш интерес.
Това е известно.
Неизвестното е: какво правим НИЕ самите?
За да можем изобщо да започнем ние да правим нещо (а не само да се оплакваме и да тъжим, че някой друг, някъде там, тайно или не чак толкова тайно, прави нещо), първото условие е: да проумеем, че нещата винаги имат поне две страни.
Един заем, например, също има най-малко две страни.
От едната страна е този, който „отпуска” заема – от другата страна е този, който „получава” заема.
Няма как някой да ви „даде” заем на вас, без вие, от своя страна, да го вземете…
Нещо повече: никой няма да ви отпусне заем, ако вие сам преди това не поискате заем.
Просто е, но хората изглежда предпочитат да забравят това: при заемите винаги има две страни. И при заемите инициатор, поне в общия случай, най-често е именно този, които ИСКА (а не който отпуска) заем.
И докато има такива, които искат заеми, ще има и такива, които им дават заеми.
Тези вторите (даващите пари назаем) могат да съществуват само благодарение на първите (искащите пари назаем). Ако никой не иска заеми, няма да има и от какво да съществуват и големите банки, и „икономическите килъри” и всичко останало.
Ако от такава гледна точка погледнете на случващото се по света, ще разберете, че когато видите, например, че Европейския съюз прокарва някакви идеи от типа на „фискален компакт” – това е за добро. В дългосрочен план. Защото това ограничава възможностите на държавите в бъдеще да искат заеми. (Да, доста закъсняла стъпка е този „фискален компакт“ – много по-рано трябваше да влезе в сила – поне десетина години по-рано – но пак по-добре късно, отколкото никога).
А възможностите на отделните граждани да взимат заеми?
Това вече е отговорност на всеки един отделен гражданин – той, обикновеният, трябва да проумее, че когато той лично отива и пуска искане да получи заем, именно той собственоръчно пуска в движение цялата тази страховита машина на „днешната финансова глобализация” – защото щом на някое определено място по света се появят достатъчно на брой хора (или фирми, или цели държави), желаещи да получат кредит, веднага натам се ориентират и съответните финансови акули.
ХаресвамХаресвам
За заемите съм напълно съгласен. Въпросът, който ме вълнува, е как се взимат днес решенията, които засягат гомелите общности, включително нас. Често с нашето съучастие, когато избираме едно или друго мнозинство. Много по-често обаче, и това е проблемът, без никакво наше участие. Та въпросът е, дали ЕС има правото да иска от Гърция да не пристъпва към предсрочни избори. Или смятаме, че това е въпрос на самите гърци.
ХаресвамХаресвам
Това е добър въпрос: „въпросът е, дали ЕС има правото да иска от Гърция да не пристъпва към предсрочни избори. Или смятаме, че това е въпрос на самите гърци.”
Изобщо съотношенията между „демократичното” и „пазарното” винаги са интересни.
Нека зададем въпроса малко по-иначе: „Правителствата на Гърция през последните 20 години демократични ли бяха?”
Изглежда, отговорът е „ДА!”.
Само че тези правителства (не едно правителство на една определена партия – а няколко поредни правителства, на различни политически сили) на практика доведоха страната до днешното никакво положение.
Защото отказът от демократичност на практика вече се е състоял – още с влизането на страната в Еврозоната (за което, доколкото си спомням, имаше широк консенсус между тогавашните водещи политически сили в Гърция).
Именно влизането в Еврозоната и отказът от собствена валута е първата (и фатална) стъпка, която води до задълбочаване на и без това не особено лесните икономически проблеми на Гърция.
Вчера вечерта случайно попаднах по една португалска телевизия на дълго интервю с известния икономист Пол Кругман. Този човек директно им каза на португалците няколко много важни неща:
Португалския журналист го пита: „Значи еврото е големият проблем на Португалия?” – и Кругман отговаря: „Да, вие сте в капан, от който е трудно да се избяга”. И каза още (цитирам по памет), че Португалия трябва да намали заплатите с около 30% – за да подобри конкурентоспособността си спрямо останалите страни в еврозоната. И им обяснява така: Ако имахте собствена валута, нямаше да се налага да намалявате заплатите с 30%, а просто вашата валута щеше да се обезцени с толкова, по естествен път. Но като нямате собствена валута, значи ще трябва да си намалите заплатите. Питат го: „Значи ли това, че трябва да се откажем от еврото?” Кругман отговаря така: „Аз не бих посъветвал Вашето правителство да прави това, но може да се наложи. Все пак според мен по-добре е засега да играете тази игра: да се опитате да се справите без да се отказвате от еврото. Защото самият отказ от еврото ще бъде доста дестабилизиращ за вас.” Питат го: „Какво трябва да прави нашето правителство?” А Кругман отговаря така: „Опциите в момента не са във вашето правителство. В момента опции има в Берлин, във Франкфурт. Твърде малко зависи от вашето правителство. Вашето правителство в момента е като правителството на Ню Джърси.”
Аз затова още от самото начало сложих тук с думите на Иван Кръстев: „Много е трудно да имаш и дългове, и демокрация” (от негово интервю за в. Капитал от ноември 2011 г.) – защото тези думи най-кратко и ясно обобщават ситуацията (в която много страни, не само Гърция, са попаднали, и то по един напълно „демократичен” път).
В същото интервю, в отговор на въпрос:
„Притеснително ли е това, че на практика миналата седмица ЕС уволни двама демократично избрани премиери и настани на тяхно място харесвани в Брюксел технократи?”
Иван Кръстев казва така:
”Гърция и Италия в момента са демо-протекторати – избирателите запазват правото си да сменят правителства, но не и икономическата политика, която те провеждат. На практика това силно напомня политиката в България в годините на присъединяване към ЕС. Опозицията атакува икономическата политика на правителството, но когато спечели изборите, следва същата политика.”
Но да се върнем на конкретния въпрос („дали ЕС има правото да иска от Гърция да не пристъпва към предсрочни избори”) – всъщност не ЕС, а германският финансов министър направи изказване, което бе изтълкувано в подобен смисъл: че той би предпочел в Гърция да не се провеждат предсрочни избори.
Това е съвсем разбираемо: цялата конструкция на международното споразумение за отпускане на поредната финансова помощ за Гърция се крепи на допускането, че страната ще бъде в състояние да изпълнява една финансова програма, която не е за година-две напред, а е разчетена до 2020 г. и дори до 2030 г.
Т.е. след като 20 години (от 1990 до 2010) гръцките правителства, демократично избрани, са правели не каквото трябва, а каквото им се иска, сега следващите 20 години ще трябва да правят не каквото им се иска, а каквото трябва. Двадесет поредни години отклонение от разумната политика ще се наложи да бъдат коригирани чрез двадесет поредни години следване на разумна политика.
Но по принцип, ако трябва да мислим не за миналото, а за бъдещето, „фискалният компакт” в ЕС (както и всички други подобни мерки за ограничаване на държавните разходи) има все пак и тази добра страна: това ще принуди хората да мислят (за проблемите си) и в други, по-различни мащаби (а не само в мащабите на „Европа” и „националните държави”). Защото за много от проблемите може и трябва да се търсят решения ПО-БЛИЗО до мащабите на самите проблеми – а не непременно да се чака да дойде нещо „от Брюксел” или „от София”. И мащабите на проблемите в обществото, и мащабите на възможните техни решения много често са от по-малък размер – така че дори и да нямаме достатъчна демократичност на ниво „национални правителства”, това само би трябвало да ни стимулира да си развиваме демократичните процеси и институции и демократичната ни гражданска ефективност на всички останали по-ниски нива – община, квартал, жилищен блок дори – т.е. навсякъде, където отделният гражданин действително разполага с повече възможности: и думата му се чува по-ясно и силно.
ХаресвамХаресвам
Интересна дискусия! Възможност за вникване в дебата предоставя документалния филм „Дългокрация“/Debtocracy (2011), в който е разгледана ситуацията в Гърция, каквато е в момента, както и причините, довели да нея, назад в историята. Поствам ревюто и линк към филма, ако някой има време и желание да го гледа.
Дългокрация = дългове + крация (власт)
Три са нужните условия, за да може един дълг да се определи като „омразен“:
1. Правителството трябва да е сключило дълга без знанието и одобрението на гражданите.
2. Парите трябва да са използвани за дейности, от които гражданите не са се възползвали.
3. Кредиторите трябва да са знаели за тази ситуация, но да не ги е интересувало.
Гърция и останалите страни от периферията на Европа са пред банкрут. Става дума за държавите-свини (от английски PIGS, или PIIGS): Португалия, Ирлания, Италия, Гърция и Испания.
Но тези дългове трябва ли наистина да бъдат изплащани от народите? Кога, защо и с кой са подписани? Как са използвани тези заеми и в чии джобове са отишли оргомните суми, отпуснати от финансовите институции?
Оръжия, пристанища, магистали, олимпийски игри и други скандали докарват до гладна смърт обикновения човек, докато се облагодетелстват обичайните заподрозрени: големи корпорации, банки и политици.
Изключително интересен е и фактът, че България през последните 20 години предприема всички неолиберални рестриктивни политики, макар да не е притискана от дълговете.
Европейските народи протестират. А къде е нашият?
http://www.dokumentalni.com/?p=1018
ХаресвамХаресвам
Георги, като пишеш „Кредиторите трябва да са знаели за тази ситуация“, не се ли сещаш, че в твой интерес е именно ти да си знаеш каква точно ти е ситуацията?
За да защитиш ти своя интерес, трябва ти самият да си наясно с твоята ситуация (и личната ти финансова ситуация каква е, и ситуацията на страната, чийто гражданин си) – а не да разчиташ, че „кредиторите“, или някой друг, ще ти знае твоята ситуация – че и ще действа именно в твой интерес, може би, а?
Същото важи и за тези лозунги, които вдигаш:
„Европейските народи протестират. А къде е нашият?“
По-горе вече писах, че не става само с протести – трябва и промяна в личното поведение на всеки.
Защото едно е да казваш „това е несправедливо“ и да излезеш да протестираш на улицата – това ще направят 5% от хората.
Но по-важни са онези може би 50% от хората, които колкото и да недоволстват, колкото и да са убедени, че „това е несправедливо“, накрая пак отиват до най-близкия офис на банката и почват да молят за кредит! Именно заради такива обикновени хора банките са толкова силни, именно заради такива обикновени хора банките имат такова голямо влияние върху всичко.
Ако тези обикновени хора не променят собственото си (и на собствените си държави!) финансово поведение, няма да има изход от тази зависимост.
ХаресвамХаресвам
Уважаеми г-н Сирков,
Явно сте заели ролята на постоянна контра и тя много Ви харесва. Ако обаче сте прочели по-внимателно, щяхте да разберете, че това, което Вие оборвате е резюме(ревю) на въпросният филм,следователно не аз съм негов автор,просто го сложих за повече информация. А за собствените ми интереси и ценности – много моля, нямам нужда от ментор, който да ми ги разяснява. Доста преди Вие да ми напомните съм бил наясно каква е ситуацията с банките, кредитите и кредиторите.
Ако имате да споделите нещо за филма ( с това беше свързан поста ми) – заповядайте, останалото е критика по дефолт и общи приказки.
ХаресвамХаресвам
До „Georgi” (02.03.2012 в 12:05)
Г-н „Georgi” (докато не намерите начин да се идентифицирате тук със собственото си име и лице, ще Ви наричам така), въпросният филм ми е ясен: това е пропаганден филм. Както се казва: този филм вече сме го гледали.
Вие самият също досега тук не сте направили нищо повече от това – да пускате тук линкове към филми, които според Вас, ние трябва да гледаме…
Т.е. всичко, което Вие самият правите, не е нищо повече от една пропаганда, и то от най-елементарен вид.
Ако в някакъв момент се престрашите да помислите със собствената си глава по важните въпроси, и ако това Ви доведе до там да си съставите някакво действително собствено мнение, можете пак да заповядате тук и да го изразите – надявам се, разбирате какво означава човек да изрази собствено си мнение (а това е нещо малко по-различно от линкове към филми и от резюмета към филми).
ХаресвамХаресвам
Вижда се, че търсите трибуна за изява на проникновеното Ви слово и значими умодостижения. Не тук е мястото, намерете друга аудитория. Злобата, нарцисизма и кухото самочувствие няма да Ви помогнат!
А това, че сте гледали вече всички филми и сте прочели всички възможни статии,книги и анализи, се изясни. Аз нямам тази претенция, затова тъпо ще замълча.
Може би трябва да преминете на следващо ниво на познание – Менса, Нобелова награда, или нещо което е релевантно на научните Ви висоти. Ние сме ниска летва, затова ще Ви оставим да ни показвате истината за нещата от живота.
ХаресвамХаресвам
Ами, да, „Georgi“, колкото и да не Ви се вярва, това е факт: за въпросния филм, на който Вие толкова много държите, аз научих не сега (през март 2012) и не от Вас – а узнах за него много по-рано (през октомври 2011). И съм запознат. И дори съм си изтеглил субтитрите – и на английски, и на български – за да може при нужда да цитирам точно какво е казано във филма. Защото в този филм наистина се прокарва една дълбоко погрешна представа за развитието на събитията.
Някъде около 6-тата минута от филма започват кадри, в които говори икономистът Костас Лапавицас (Costas Lapavitsas) – и този човек започва да разказва и да повтаря неща, които аз вече по-горе опровергах. Например той посочва като причина за днешната криза това, че в един момент капиталистите били решили: „Да дадем кредити на всички“ (за да има кой да купува произведените стоки)…
Само че, както вече посочих по-горе, някой може и да „реши“ да ти даде кредит – обаче ако ти откажеш да го вземеш, няма да последва нищо от едно такова „решение“ на този някой… И същият икономист, малко по-нататък във филма, казва така: „Големите победители, благодарение на еврото, са държавите от центъра, на първо място Германия.“ Ами да, така е – само че кой е бил по главата Гърция да се натиска да влиза в еврозоната? Защо се напъваш да влизаш някъде, където е ясно, че не е за теб? И при това : защо се напъваш да влизаш някъде, където е ясно, че влизане има – а излизане няма. (За съжаление, онзи Договор за ЕС, който беше уж така внимателно и старателно обсъждан, изобщо не предвижда процедура за нормално излизане на дадена страна от Еврозоната – единствената възможност е страната първо за напусне ЕС, и едва след това вече може да излезе и от еврозоната… ) Ясно е: такива места, в които влизане има, а излизане няма, на ежедневен прост език се наричат „капани“.
Пак добре, че същият този Лапавицас пак във филма на едно място си признава, че „Още в началото на освободителната война страната ни започва да взима заеми,
традиция, запазила се и до днес.“
Е, щом това им е „традиция“ от 1828 година насам, какво се оплакват днес гърците? Кой трябва да дойде, че да им промени традицията?
ХаресвамХаресвам