На 16 март 2012 г. в клуб „Дада” се проведе поредното café-débat, организирано от Анна Кръстева, председателка на българската асоциация на AMOPA. Специален гост беше Филип Отие, посланик на Франция. Темата: паметта за комунизма. Времето на дискутиращите беше ограничено, всъщност не се получи точно дискусия, а поредица от паралелни кратки монолози, затова и реших да изложа малко по-обширно разбирането си по въпроса.
Има три, според мене, важни страни на днешното ни говорене за комунизма, които е добре да разбираме.
На първо място самата дума, комунизъм, е натоварена с различно значение и различно съдържание в страни като България (изобщо в посткомунистическите държави), но това значение и съдържание не е непременно същото като в Западна Европа, САЩ, Латинска Америка, Африка. Ние си представяме едни исторически период (1944-1989) и един специфичен политически режим, но не и политически движения и други политически проекти, основаващи се на комунизма.
По-специално в България не съществува дори общо разбиране за това, кога се е установил този режим – на 9 септември 1944 г. ли, или малко по-късно, някъде към 1947-1948 г. когато са забранени опозиционните партии. Също така в днешното говорене употребата на етикета „комунист” („комунистически”) е натоварена с разнообразни значение. Веднъж това е като синоним на социалист, отнасящ се до БСП. Втори път това е просто синоним на някой остарял в мисленето си и разбиранията си човек. Трети път е просто клеймо, употребявано срещу независимо какъв политически противник. В днешното българско общество масово не се различават понятия като комунизъм, социализъм, социалдемокрация, левица, марксизъм – сякаш поради това, че в левия политически спектър в момента БСП има силно преимущество, затова и горният ред от етикети могат да се употребяват като синоними.
Това смесване върви заедно със споделяното от мнозина убеждение, че „комунистите продължават да са на власт”, че продължават да контролират страната, политиката, икономиката. Тук думата „комунисти” е обобщаващо понятие за скритите механизми на влияние и власт на частни групировки упражнявано върху публичната държава. Така някак си комунизмът продължава да е на власт, и вероятно затова говоренето за паметта за комунизма е затруднено – как да говориш за паметта за нещо настояще.
Това ни пречи, например, да говорим за политическото потекло на бразилската президентка Дилма Русеф (тя и била или дори продължава да е по убеждения марксистка), като предпочитаме да се ограничаваме единствено в българското й етничедско потекло.
На второ място е трудността ни да постигнем един минимален консенсус за това, как да говорим за комунизма. Поради което имаме усещането за мълчание – не защото за комунизма не се пише и говори (излезлите напоследък академични книги по въпроса са многобройни), а защото сред различните интепретации на случилото се не се вижда почти никакво съгласие.
Трудността за минимален консенсус произтича от видимото различие на разбирането за комунизма в две оценъчни измерения: той е или „престъпен режим”, или нещо друго. Именно това е различието в двете съждения – ако не приемете, че комунистическият режим е просто престъпен режим и смятате, че може да му се припише, наред с другото, и характера на модернизационен проект, тогава непременно сте квалифицирани от другата страна, като „криптоокомунисти”.
Ако комунизмът е просто „престъпен режим”, тогава по-нататъшният разговор става невъзможен. Защото заедно с това ще трябва да приемете, че сред поколенията от онова време има само две категории: страдащи или съпротивляващи се от една страна, и съучастници или палачи от друга страна. Така версията на пострадалите от комунизма трябва да е единствено меродавната. Трудността идва от онези, които не се смятат нито за съучастници, нито за пострадали – тяхната памет непременно ще бъде различна от предлаганата им за меродавна версия на пострадалите.
Говоренето и писането за комунизма е всъщност борба за надмощие на определена интерпретация, а не работа за постигане на базисен консенсус. Именно липсата на такъв базисен консенсус води до нежеланието на повечето учители в гимназиите най-вече да преподават в часовете по история този период. Учителите не са виновни – те се опасяват, да не бъдат обвинени в едно или друго. Така за по-голямата част от днешните младежи комунизмът е разказ, който те чуват или не от родителите си, но не и предмет на едно републиканско образование.
Моят личен опит в преподаването показва, че в познанията на почти всички млади днес (за разлика отпреди 15 години), липсва времето след 1945 г. Но удивлението ми нарасна с откритието, че всъщност и времето от първата половина на ХХ век също е почти липсващо, особено що се отнася до европейската история или историята на България. Особено големи са липсите в познанията за времето на Втората световна война (1939-1945) и най-вече за това, какво всъщност се случва в България.
В днешното българско общество няма консенсус за времето на комунизма, по-специално за необходимостта от напомняне и зачитане на паметта на жертвите на репресии, но също така няма консенсус и по отношение на паметта за антифашистката съпротива, за нейните жертви. Опитът това да се реши с надделяването на едната страна в спора за „нашите” и „вашите” кости не успя.
Нуждаем се от едновременно съгласие по тези два въпроса, без да противопоставяме едните жертви на другите. Именно днес това е нужно, не защото някога, във времето преди нас, едните не са се противопоставяли на другите, А защото консенсусът, че е неприемливо и престъпно репресирането или физическото унищожаване на политическите опоненти, независимо от епохата, днес е условието да живеем заедно.
В България имаме едновременно свързани проблеми: с паметта за комунизма и със статута на антифашистката съпротива. Заради това винаги на деня на паметта на жертвите на комунистическия режим ще има много по-малко участници, отколкото в Луков марш. Заради това днес никой от младите не знае, чии кости са погребани в Братската могила в София.
На трето място има силен натиск за кодификация на говоренето за комунизма, за налагането на точно определена интерпретация като валидна и, ако се позовем на поредица от проектозакони и резолюции, задължителна днес. Тази интерпретация, обаче, винаги се сблъсква с разнообразието от спомени, защото все още са живи поколенията, които са преживели комунизма или поне част от неговата епоха.
Но задължителната интерпретация на комунизма, както изтъкна по време на дебата Лиляна Деянова (която много години работи систематично върху паметта за комунизма), напомня удивително на наложената схема за интерпретация на българската история след 1944 г.
Историята не се пише чрез законите, които постановяват, как трябва да се интерпретира историята. Историческата истина не се заключава във фактите, защото те сами по себе си не говорят. Историята е днешното ни разбиране за миналото, както и паметта ни е изцяло зависима от днешните обстоятелства. Затова и не може да има една, още по-малко задължителна, гледна точка за комунизма. Не защото това очевидно противоречи на днешното отхвърляне на тоталитарните практики, а най-вече защото такова разбиране ни позволява днес да живеем заедно.
Това не означава, че не е необходим един базисен демократичен консенсус за неприемливостта на всички форми на политическа репресия. Но в нашия български случай това изисква работа върху паметта не само от втората половина, но и от първата половина на ХХ век. „Трябва едновременно да обясним на едните, че царството на целите е невъзможно без революция, и на другите, че революцията има смисъл само тогава, когато води към царството на целите”, казва Жан-Пол Сартър. Изглежда сме пред именно такова изпитание по повод на паметта за комунизма.
Антоний Тодоров 
„В днешното българско общество няма консенсус за времето на комунизма, по-специално за необходимостта от напомняне и зачитане на паметта на жертвите на репресии, но също така няма консенсус и по отношение на паметта за антифашистката съпротива, за нейните жертви.“
„В България имаме едновременно свързани проблеми: с паметта за комунизма и със статута на антифашистката съпротива.“
В България не е имало фашизъм. Фашизмът е само и единствено специфично италианско явление (и нито Франко е фашист, и нито Перон е фашист). Да, имало е разни български фашистки партии, но те никога не са участвали в управлението на страната, пък и не са били особено популярни. Следователно и няма как да има антифашистка съпротива след като няма фашизъм (да се разбира фашистки режим, срещу когото да е насочена тази съпротива). Разбира се, разни партизани са взривявали български и немски (тъй като на територията на Царство България е имало разквартирувани части на Вермахта) военни складове, и въобще са извършвали прочие подобни дейности, но техните действия не биха могли да се считат за антифашистка съпротива. По-скоро са, от една страна, част от псевдо-гражданска война (между комунисти и земеделци срещу българското правителство, армията и полицията), и от друга страна антинацистки и антинемски просъветски военни действия в тила на противника в хода на Втората световна война. Но това е само вметка.
Тук става въпрос за комунизма. Да, от една страна икономическото положение на страната и прочие подобни показатели съвсем не са били лоши, но затова пък е имало политически затворници, репресии, „по-равни“, общественият живот е бил подчинен на една утопична идеология. Дори и в наказателният кодекс на НРБ е имало членове, предвиждащи различни наказания, включително смъртно, за действия (например саботаж, като „саботаж“ е твърде разтегливо понятие за комунистическата правосъдна система) насочени срещу чужда държава (СССР)! През време на управлението на Тройната коалиция ЕС прие решение, с което се задължиха образователните системи в страните-членки да запознаят учащите по еднакъв начин както с престъпленията срещу своите и чужди народи на Нацистка Германия, така и с тези на СССР. Също и двете идеологии и режими да бъдат описани като вредни и антихуманни, отнемащи достойнството и правата на огромни маси от хора. Целта на ЕС е по този начин да покаже ужасите на тоталитаризма (без значение в комунистическа или нацистка форма) на едно поколение, което се е родило и е живяло в мирна Европа, пощадена от войни и разни налудничеви политически режими. А от там и да разбере нуждата от продължаването на тази, а не на някоя друга, Европа. Това решение беше задължително за всички страни-членки, и от всички страни-членки единствена България (т.е. министър-председателя и доминиращата партия в коалицията за момента) отказа да го приложи. Новото правителство подписа документа… и нищо повече не се случи. Учебници се пишат от много хора и всички те описват периода 1944-1989 г. въз основа на разни свои предпочитания и държавата, чрез Министерството на образованието, просто пуска в обръщение всичките тези различни мнения и учебници, не взима никаква страна. Това демокрация ли е, свобода на мнението и прочие? Или нежеланието на държавата да изрази своето ясно мнение за да не обиди някой (който някой би следвало да се напише с главно „Н“ след като цяла една държава се е загрижила за чувствата му)? Интересно ми е защо държавата не иска да обясни периода 1944-1989 г. Би трябвало да го направи именно тя, а не представителите на академичните кръгове, защото позицията на държавата е над всичко друго (при все че навярно това твърдение може да се стори повърхностно). А и, освен това, кога академичните мнения ще постигнат консенсус, т.е. кога най-после ще се реши и разбере какво е отношението към комунизма?
И да, комунизмът е престъпен режим. Но, разбира се, не може комунистическото общество да се раздели просто на „палачи“ и „жертви“. Може да се каже, че е имало немалък брой хора, които са вярвали искрено в разните комунистически идеали и са подчинявали действията и поведението си съгласно тях и по този начин, макар и несъзнателно, са причинили страдание за друга група от хора. Може да се каже, че е имало група от недостойни хора, които са използвали идеалите на комунизма за да се сдобият с власт или за да оправдаят своите действия, които са причинили страдания на други хора. И, разбира се, има и трета огромна група от хора. Това са тези, които поради своята неосведоменост или невъзможността си да осмислят идеите на марксизма-ленинизма, представени им от комунистическата пропаганда, или да осъзнаят недемократическият тоталитарен „нереден“ характер на режима, служат на тоталитарния апарат (съответно и на репресивния) просто защото последният им е казал да го правят, плаща им заплата и им раздава медали за да се легитимира в очите им като правилен. Тези хора съвсем не е задължително да бъдат лоши или недостойни, но и това съвсем не им пречи да бъдат употребени за нещо лошо и недостойно. Подобен човек описва Георги Марков в „Репортажите“, и по точно в „Капанът със синята шапка“.
ХаресвамХаресвам