Външнополитически гафове

Гаф (gaffe)е френска дума, означава неочаквана и неприемлива грешка, постъпка, която дискредитира онзи, който я е направил. В общия смисъл, обаче, гафът е нещо поправимо, което скоро се забравя, макар да може да бъди и източник на закачки и вицове след това. Някои гафове, обаче, особено ако са във външната политика, всъщност не са това, което изглеждат. Защото няма да ги забравят, ще бъдат използвани непременно в бъдеще, за да се натяква и напомня на онзи, който ги е направил, че е постъпил лошо. И именно защото са външнополитически, ще засегнат непременно не само онзи, който е виновен за тях, но и всички нас като граждани на България.

Първият по време беше гафът с Македония: заплашителното напомняне от страна на външния министър, че България ще престане да подкрепя македонското членство в ЕС, ако съседната ни страна не престане „да краде историята ни“ и изобщо да провежда антибългарска кампания. Това действие моментално ликвидира претенциите ни, че имаме особени отношения с Македония, че сме стратегически приятели на македонците, че искрено желаем те да се присъединят към ЕС и т.н. Това ликвидира и всичко положително, което произтече от бързото и без уговорки признаване на македонската независимост от страна на България. Ликвидира и систематичното използване в българския публичен живот на конституционното име на страната „Република Македония“, вместо смешното и съвършено неуместно днес име „Бивша югославска република Македония“ (БЮРМ). Това изявление наля също така вода в мелницата на определени политици в Македония, които винаги са твърдели, че българите са перфидни, измамни и само се правят на македонски приятели, докато иначе винаги са готови да забият нож в гърба. Да не говорим, че изявлението ни направи смешни сред европейските ни партньори – „новоизлюпените европейци“, каквито сме всъщност, започнаха да казват на другите, какви са правилата в ЕС и дори да заплашват с вето страни-кандидатки. Започнахме да си мислим сериозно, че именно страна като България вече ще решава такива важни въпроси на ЕС като разширяването. Наистина, учудващ провинциализъм!

Следващият гаф е с Русия – едностранното решение за прекратяване на проекта „Белене“, съпътствано от прекратяването на проекта Бургас-Александруполис. Не става дума за това, дали проектът е издържан или не, а как да се управлява евентуалното излизане от него. Провалът е пълен – България се скара с Русия (преди време вицепремиер се заканваше „да напляска руснаците“), намали решително шансовете си за взаимни компромиси, реши да играе „голямата игра“ наравно с великите сили. Така след като постигна намаляване на цената на внасяния природен газ, правителството не можеше никак да обясни неочаквано високите сметки за отопление и за електричество през януари, които вече са на път да го свалят. Борисов трябваше да урежда в толкова трудна ситуация 1 милиард очаквани неустойки, които окончателно биха разстроили фискалното равновесие на страната. При това правителството добре знаеше за тази вероятност да се дължат неустойки, макар да се опитваше да омаловажи проблема и да се заканваше, че адвокатите му ще спечелят евентуално дело.

Нещата можеха и да не изглеждат толкова объркани, ако не вървяха заедно с подозрението, че отказът от руска АЕЦ може да съпътства вече поети ангажименти към американски компании за добив на шистов газ. Яростната съпротива на природозащитниците осуети за момента това решение (всъщност само го отложи временно). Така трудната игра между Русия и Америка е на път да заприлича на бясно лутане между две еднакво опасни решения, което предизвиква поредица от необосновани и прибързани, ако не и истерични решения.

Това с Македония и Русия очевидно не ни беше достатъчно. Серията гафове с дългосрочни последици продължи с недоказаното, прибързаното и опасното обявяване на „Хизбула“ като отговорна за атентата в Сарафово. Наистина ли не забелязахме едно странно само на пръв поглед стечение на събития: посещение на израелски министър на туризма, който ни предупреждава за възможен атентат срещу израелски туристи в автобус, последвано от въпросния атентат и незабавната реакция на Израел и САЩ, обявяваща „Хизбула“ за организатори, преди още дори да е ясно, че става въпрос за атентат, а не за гръмнала газова инсталация, например. Всичко това говореше ясно за сценарий, който цели окончателната дискредитация на ливанската партия, която е в момента част от правителствената коалиция и прави всевъзможни усилия да скъса с тероризма и да подобри международното си реноме.

Избраната формула за „обосновани предположения“ е направо смешна, защото много ясно показва, че доказателства няма (затова са предположения), но те са „обосновани“, значи много повече от обикновени предположения. Казано с други думи, това би прозвучало така: „още нищо не знаем, но няма как да не са от „Хизбула“. Последиците от тази стъпка тепърва предстои да оценяваме. Но България несъмнено загуби значителна част от остатъчния си авторитет в арабския свят – тя вече в никакъв случай не е приятел на арабските страни, след като толкова еднозначно и без никакви уговорки заигра играта, в която Израел иска да намери повод, за да се разправи военно с ливанската съпротивителна организация, поради чиято съпротива в крайна сметка израелците напуснаха южен Ливан.

Нещо повече, този български „доклад“ несъмнено ще повлияе върху твърде крехкото политическо равновесие в Ливан, където съперниците на „Хизбула“ ще се възползват от обвиненията. Дали това ще разпали стихналата гражданска война не знам, но рискът винаги съществува. Чудя се само, какъв ли особен интерес би имала България от такава вероятност. И изобщо, защо ли на „Хизбула“ им е нужен такъв удар сега? Не изглежда никак вероятно, както не е вероятно авторът на такъв атентат да не го обяви за своя сметка – става дума за политически мотивиран атентат, а не разчистване на сметки между престъпни кланове където виновните правят всичко възможно, за да се скрият. „Хизбула“ не само че не поеха отговорността, но напротив, категорично отрекоха да имат нещо общо с атентата. Защото този атентат в никакъв случай не би бил в техен интерес, но много повече в интерес на техните противници, които искат да ги дискредитират.

Никак не е случайно, че страни като Германия и Франция поискаха доказателства, а не обосновани предположения. В нашата преса това се обясняваше, най-вече за Франция, с големите френски интереси в Ливан. Обяснението е достойно за мисленето на някой мафиотски бос, който си представя, че всичко може да бъде изтъргувано, включително човешкия живот. Колкото и да са цинични правителствата, те все пак спазват, особено в Европа, някакви правила. В случая, тези правителства не биха искали да се забъркват в игра, която не смятат за своя и затова искат доказателства. А главният прокурор, току-що избран, не каза ли също, че доказателства, такива, които да стават да пред съда, няма? Защо тогава вътрешният министър прави такова изявление, което вкарва България в една опасна игра? И я нарежда в определена група държави, които подкрепят безапелационно и безкритично Израел.

Външният министър по своя инициатива отиде на обяснява българските разкрития на Съвета на външните министри на ЕС, без дори това да му е поискано. Знаейки добре, че ЕС не е единен по отношение на „Хизбула“ и че съвсем не е готов да я впише незабавно в черния списък на признатите терористи. Дори напротив. Е, вероятно е решил, че Великобритания и Нидерландия да достатъчни съюзници, а такива като Германия и Франция, както и останалите, могат просто да се пренебрегнат. Странна геополитическа логика, която може да се заключи в следната максима: „Не знаем, какво да правим, но най-добре е да гледаме, какво правят британците“. Достойно на ХIХ век, може би, но будещо недоумение през ХХI век.

Поредицата от външнополитически гафове завърши (?!) с изгонването на група депутати от палестинската партия „Хамас“, управляваща сила в ивицата Газа. За разлика от „Хизбула“, която повечето страни от ЕС отказват да впишат в черния списък на терористичните организации, „Хамас“ има вече този „почетен статут“. Но поради опитите на редица европейски страни да я „укротят“, т.е. да я вкарат в коловоза на нормализираната политика, този неин признат терористичен статут не влече след себе си забрана на нейни представители да пътуват на територията на ЕС. Е, България, първо им дава визи (разрешение, да пребивават на нейна територия), но след като в пресата се вдига малко шум, най-вече под формата на въпроси, дали посещението е официално, служители на ДАНС са изпратени, за да отпратят депутатите с първия възможен полет. С други думи те са изгонени! Обяснението е, че присъствието им е „несъвместимо с националната сигурност“.

Да ги бяха поне обвинили, че подготвят атентат срещу премиера! Нищо подобно, реакцията на българските власти показва пълно неведение за това, какво да се прави в такъв случай. Ако са заплаха, не е трябвало да им издават визи. След като са им издали визи, значи не са заплаха. Тогава не бива ди гонят, ако нищо лошо не са направили. Визитата им беше представена от техните домакини (частна организация) като опит на „Хамас“ да поправи образа си в Европа. Е, България не им го позволи! Защо ли? Така отново си навлякохме неодобрението на значителна част от арабския свят, която винаги подкрепя палестинците, дори и когато става въпрос за „Хамас“. По този повод ливанската „Хизбула“ поиска дори официално извинение от българска страна – май го дължим на палестинците. Но не знам, дали ще приемат извинение заради проявена глупост.

Пак в много медии нещата бяха представени така, сякаш България подкрепя „Фатах“, управляващата на Западния бряг палестинска партия, против „Хамас“, с която те имаха дори кратка гражданска война. Ако това е кризисният ПР на правителството, то той е много елементарен и показва дълбоко неразбиране на нещата. Поведението ни с основание предизвика неодобрението и дори гнева на мнозина в арабския свят, но също така недоумението и дори насмешката сред нашите съюзници и партньори.

Би било много смешно, ако не беше толкова сериозно. Тази поредица от действия ангажира България в много лоша насока. Правителството прави впечатление на обхванат от паника човек, който действа на основата на първия обхванал го страх и не си прави труда да помисли. Впрочем това се вижда и от последните трескави смени по върховете на управлението.