Конструкцията ГЕРБ се разпада малко по-бързо отколкото се очакваше. Партията, изградена около личността на Бойко Борисов и по модела на неговата дясна ръка Цветан Цветанов, чиито организационни ядра бяха бивши военни и полицаи и чиято етическа основа беше „силната ръка“, е на път да се разпадне. Наистина засега без взрив и някак си постепенно, може би дори не съвсем, но процесът изглежда е започнал.
Това обаче е донякъде логичен завършек на една по-дълга история, започнала с възхода на Бойко Борисов първо като главен секретар на МВР, после като кмет на София и накрая като министър-председател. Очакването за „силната ръка“, която ще наложи реда и най-вече ще накаже виновните, го изведе нагоре. Борисов не можеше да изпълни тези очаквания поради много и различни причини. На първо място, защото самият той, макар да го говореше, не го искаше. Самият той беше достатъчно „вътре“ в системата, за да я разруши – зависим от старите мрежи, от старите „авери“, от влиятелни икономически групировки, той нямаше и ресурсите за такава мащабна операция „чисти ръце“, която очакваха от него. На второ място причина е неговият стил на управление, при който всичко в крайна сметка зависи от него. Така всеки конфликт неизбежно опираше до неговия арбитраж и също така неизбежно го въвличаше във взимане на страна. От последното той се опитваше непрекъснато да избяга, за да не си навлече гнева на достатъчно голяма и активна група в обществото. На трето място беше неговата кадрова политика, отношението към министрите му и към всички, които той е назначил, като към лични протежета, които с един замах може да смени и заклейми. Вече сме забравили имената на първите министри на здравеопазването (смениха се няколко), мнозина шефове на агенции бяха сменени и вече забравихме колко бяха. През последните седмици бяха сменени министри на образованието и на финансите. Последното изглежда като последен шанс за успокояване на общественото мнение. Във всички случаи обаче тези смени бяха безцеремонни, така, както босът на клана би сменил всеки около себе си. Обясненията винаги бяха обратното на словата, с които министрите и шефовете на агенции бяха назначавани. Изобщо ГЕРБ ще остане в най-новата история на политическия живот с понятието „калинки“ – случайно назначени и също така случайно уволнени висши служители, които сякаш са били избрани не толкова да представляват и провеждат определена политика, колкото да създават представата, че има правителство и министри, които дискутират и решават.
Като цяло управлението на ГЕРБ изглежда се изгражда на два пласта. Видимият пласт, това са министрите, шефовете на изпълнителната власт, парламентарната група. Мнозина се подведоха и наистина си представиха една качествено нова политическа формация на гражданска основа, която е способна да разчисти българската политика от „старите муцуни“. Невидимият пласт на управлението, достатъчно прикрит, но вече все повече излизащ наяве, е структура от кланов тип, зависеща от волята на боса. В много случаи този пласт се провиждаше, но малцина го интепретираха в тези категории. Сякаш беше нужно да се стигне до публикуването на „досието Буда“ за да се убеди една по-широка част от обществото, че настоящият премиер е бил полезен за тайните служби, защото е имал сериозни връзки с организираната престъпност. Но дали наистина научихме нещо ново или просто ситуацията сега позволява да се говори за това на висок глас и често?
„Илюзията ГЕРБ“ е на път да се разтопи и изчезне, по улиците и площадите разгневени граждани скандират „Сбогом Бойко!“. Нещо, което само преди година изглеждаше немислимо и невъобразимо. Опозицията отляво или отдясно неизбежно ще се възползва от ситуацията, макар да не трябва да си прави особени илюзии, че рухването на доверието в ГЕРБ автоматично увеличава доверието в опозиционните партии. Изобщо последните протести показват, че обществото е настръхнало срещу партиите изобщо, срещу политическата класа (професионалните политици) изобщо. Че се заражда вероятно анархистично отхвърляне на всяка организирана политика, което крие риска от промъкване на радикални и най-често ксенофобски и расистки организации сред протестиращите.
Реакцията на правителството и премиера лично е не само очаквана, но в някакъв смисъл банална. Защото показва за пореден път едно и също – демагогията на олигархията. Полицейското присъствие нарасна многократно, включи се и армията, за да охранява официалните церемонии. Полицията демонстрира силата си в ареста на няколко стотин подозирани престъпници (не сред протестиращите), както и в санкционирането на множество неправилно паркирали автомобилите си шофьори. Нищо друго, освен показване на мускули, съзвучно с разбиранията за света на премиера и неговите сподвижници. Прокуратурата беше хвърлена срещу ЕРП-тата, сякаш механизмите за административен контрол никога не са съществували. Но пак показване на мускули – прегрешилите трябва да бъдат само съдени (и осъдени), обичайните други наказания вече не са приемливи. Заваляха поискани оставки – ДКЕВР, Министерство на финансите… В познатия стил трескаво се търсят виновни, жертвени овни, които да отнесат в пустинята греховете на премиера. Най-важното е правителството да не падне, премиерът да продължи, както сам се изрази, „да се бори със Станишев и Доган“ (чудно е, че има само двама душмани). Само че не Станишев и Доган организират протестите, лошата новина за Борисов е, че те са спонтанни.
Е, някои, като Яне Янев, заявиха, че зад тях стои „старата ченгеджийница“, но предпочитам да оставя това му изявление на неговата съвест. Добре е да се разходи сред протестиращите, за да разбере това. А че сред множеството има откровени провокатори не е новост, както не е новост, че полицията обичайно ги оставя да си свършат работата, преди да демонстрира решителност и сила. Янев не забеляза, обаче, разкритата „топла връзка“ между набедената говорителка на протестите Даниела Пеловска и премиера. Отново непохватен опит да се успокои ситуацията.
Струва ми се, че е преминат важен праг и нещата няма да могат да се успокоят лесно. Искат оставката на Борисов и на цялото правителство, което да повлече назначаването на служебен кабинет от президента и предсрочни избори. Дори и това да стане незабавно, Народното събрание ще трябва да извърви пътя на три последователни опити за съставяне на правителство и едва след неуспеха им (дори и договорен), което би отнело поне 2 седмици, може да се пристъпи към предсрочни избори в рамките на следващите три месеца. Това прави възможната дата за тях около края на май, т.е. малко повече от месец преди редовните избори. Смисълът обаче на такова искане не е толкова във времето, колкото в това, какво правителство ще организира изборите. Едно е правителство на ГЕРБ, друго, вероятно, ще е служебно правителство. Така че това не е никак без значение. Заради очакваните от почти всички, с изключение на ГЕРБ, манипулации на вота. Заради спомена от президентските избори през 2011, заради местните избори, заради привличането на кметове, избрани с други партийни бюлетини срещу обещания за щедра финансова подкрепа за техните общини, заради непремерената упоритост на ГЕРБ срещу опитите да се поправят някои недостатъци в Избирателния кодекс като се даде повече присъствие на опозицията в избирателните комисии. Списъкът на причините за това подозрение към организаторите на бъдещите избори е дълъг. Затова едно служебно правителство изглежда не само за опозиционните партии, но и за мнозина от протестиращите като добро решение.
Освен ако ГЕРБ не приеме идеята за парламентарно експертно технократско правителство, подкрепено от консенсуса на парламентарните партии. Положителното на такава формула, предложена от някои опозиционни лидери, е, че това няма да е служебно правителство, работещо без парламент, а правителство под контрола на парламента. Но каквато и да било формула ще бъде поражение за сегашния премиер и той едва ли ще я приеме. Ситуацията е такава, че вече заплахите му да подаде оставка не могат да изплашат никого, а, дори напротив, ще се приемат с облекчение. Впрочем заплахите за хаос, ако ГЕРБ отстъпи властта, вероятно вече никого не плашат – хаосът е налице, правителството не успява да се справи със ситуацията, легитимността му е изгубена.
Проблемът е в това, че не се очертава нова политическа конфигурация, която да се ползва с повече легитимност или поне с повече доверие. Опозицията е разнородна и разделена, никоя от партиите в нея поотделно не е в състояние да получи дори относително мнозинство, което да подкрепи ново правителство. Самата опозиция трябва много да внимава да не преиграе като се самообяви за автоматично спечелила – на никого няма да е лесно да убеди протестиращата улица, че я представлява. Защото протестиращите поставят под въпрос делата на всички, които са били в управлението през последните 23 години, а не само на едно или друго правителство. Сега всеки опит на някой да убеждава публиката в „успехите на своето управление“ е обречен на публично отхвърляне. Пък и кой сега се интересува, дали един или друг от предишните премиери е свършил добра работа, след като днешната ситуация изглежда абсолютно неприемлива.
ГЕБР няма полезен ход, освен, може би, да сподели властта. Само че партия от този тип никога не би приела това. Нещата отиват към логични си край – good bye.
Антоний Тодоров 