Дано очакването за демокрация не роди диктатура

Протестите едновременно затихват и се задълбочават. Затихват, защото изглежда вече не са толкова многолюдни. Но се задълбочават, защото оставащите на протеста сякаш все повече намират начин да уточняват исканията си. Същевременно нарастват както опитите на различни (най-често националистически или крайно-десни) партии да „яхнат“ недоволството, така и опитите да се раздели движението на отделни, по-малобройни групи. Последното не е никак трудно, като се има предвид разнородността на самите протести, но затова след малко.

Протестите започнаха след като януарските сметки за ток (най-вече) за много домакинства се оказаха два и повече пъти по високи от сметките за предходния месец. Липсата на всякакво смислено обяснение за това (обясненията за много студената зима са гротеска), извади на улицата стотици. Не беше нужна никаква особена организация, защото мнозина видяха в това непосредствена заплаха – ако не платиш, ти спират тока. Постепенно протестите набраха сила и решителност, исканията се насочиха и към други сметки – за парното и водата. Най-сетне протестите формулираха и политически искания, което до голяма степен и предизвика оставката на правителството на ГЕРБ. Оставям настрана проникващите в публичното пространство тези, че протестите са инсценирани, а оставката е задкулисно договорена. Смятам, че като цяло протестите започнаха спонтанно и с натрупването на опит достигнаха мащабна самоорганизация, като (засега) успяват да се предпазят от това, да бъдат използвани от отделни политически партии или не толкова явни кръгове.

Исканията първоначално визираха тока (http://www.cross.bg/1350169):

1. Незабавно прекратяване на всички съдебни дела срещу потребители на ток – клиенти на ЕРП-тата, топлофикациите и ВиК, до установяване на легитимността на сметките.
2. Намаляване на квотите за производство на скъпа електроенергия. 100% от евтиния ток, произведен от АЕЦ “Козлодуй” да се ползва за задоволяване на нуждите на вътрешния пазар.
3. Преминаване на ЕРП-тата в ръцете на държавата в съответствие с европейските норми и директиви.
4. Премахване на всички посредници. НЕК да поеме техните функции.
5. Разсекретяване на всички договори на производители на електроенергия за вътрешния пазар.
6. Разтрогване на договорите, ощетяващи държавата и българските граждани.
7. Търсене на съдебна и наказателна отговорност за нанесени вреди на държавата от лицата, подписали съответните договори.
8. 50% гражданска квота в ДКЕВР.

Накратко, протестиращите поискаха да им обяснят, защо сметките са такива, поискаха гаранции, че няма да бъдат наказвани преди такова обяснение, поискаха също прозрачност на целия процес – как се изчислява цената на тока, какво е участието на всички участници в процеса по веригата, каква част от цената получават те. С други думи – поискаха справедливо ценообразуване и справедлив контрол върху целия процес. И това, че мнозина експерти обявиха някои искания за фантастични или опасни (например национализацията на електроразпределението) не променя легитимността на горното обобщение, защото няма прозрачност, няма справедливост, а потребителите (обикновените) имат убеждението, че те плащат основната част от сметката, а малцина се облагодетелстват несправедливо (т.е. правят „лесни пари“). Е, мисля, че с помощта на различни експерти, горното е напълно постижимо, за да се убедят хората, че има положително решение за техните очаквания. На този фон звучи оскърбително мнението, приписвано на бизнеса: „Бизнесът е наясно, че голяма част от исканията на протестиращите са неизпълними, коментира в предаването Денят ON AIR ректорът на Висшето училище по Застраховане Григорий Вазов.“ (http://bgonair.bg/bg/denqt_on_air/denqt_on_air_/biznesyt_znae_che_iskaniqta_na_protestirashtite_sa_neizpylnimi/). Неизпълними, може би защото не можем да разчитаме, какво се крие зад тях. Масата от граждани не са експерти и формулират очакванията си така, както могат. Дори и най-простият човек, обаче, има чувство за справедливост.

По същия начин исканията към топлофикацията и водоснабдяването има легитимност в основата си, защото също искат прозрачност и справедливост:

1. Индивидуални договори с топлофикациите. Всеки клиент да има право да прекрати своя договор с едномесечно предизвестие.
2. Индивидуален уред за измерване на реално изразходваната топлоенергия.
3. Премахване на понятието “прогнозно количество”.
4. Ежемесечно отчитане на реално изразходваната топлоенергия.
5. Премахване на дружествата за топлинно счетоводство.
6. Разтрогване на всички концесии, касаещи доставката на вода.
7. Държавата да поеме функциите на концесионните дружества.

Обвиниха протестиращите, че искат национализация и едва ли не връщане на „стария режим“. Нищо подобно, те поискаха само справедливост и поради това – активната намеса на публичните власти. Гражданите се противопоставиха на господствалия през всичките тези 20 и повече години „laissez-faire“, оставянето на пазара сам да се справя с дисбалансите. Е, това не стана, във всеки случай не и автоматично. Затова гражданите искат публичната власт да действа в техен интерес.

Политическите искания започнаха също конкретно: “Не искаме предсрочни избори. Не искаме служебен кабинет. Искаме програмно правителство с програма от гореизброените 15 точки” (http://www.cross.bg/1350169). Това беше поискано преди президентът да предприеме връчването на първия проучвателен мандат за ново правителство на ГЕРБ. След като го направи, това искане загуби смисъла си (макар ДСБ да предложи услугите си за такова „програмно“ правителство, а още преди оставката на Бойко Борисов, подобни формули бяха предложени от лидерите на БСП и на ДПС). Все пак искането на експертен кабинет в рамките на настоящето Народно събрание вече е утопично, след като партиите в него заявиха, че не го искат (а то не може да бъде избрано и да работи, ако няма подкрепата на мнозинството от депутатите, което не би могло в досегашния парламент да стане без ГЕРБ). Затова подобно искане трябва вече да бъде оттеглено като невъзможно да се осъществи, поне не и в рамките на действащата конституция. Ако натискът на протестиращите в тази посока продължи, това може да има две възможни последици:

• Президентът да назначи експертно правителство и да не разпусне парламента (би било равнозначно на държавен преврат, защото грубо нарушава конституцията);
• Народното събрание да работи под натиска на протестиращите пред сградата му и да избере експертно правителство без да се насрочват предсрочни избори (което би било равносилно на взимане на решения под заплаха, като в други случаи това е ставало с помощта на армията).

И в двата случая става дума за извънконституционни решения, които са неприемливи, защото заплашват всички, включително и протестиращите, с една настъпваща диктатура. А тя витае в пространството, както го предлага форумецът от в. „Сега“ (3 март 2013) под името „Хинин“: публичната пространство. Както предлага един от форумците на в. „Сега“ (http://www.segabg.com/article.php?id=639262) с псевдонима Хинин: „Когато много дават акъл – как да се води държавата, когато много искат да я управляват – се стига до АНАРХИЯ. Последната се лекува само с ДИКТАТУРА… На нас ни е нужна дива, като на Хитлер, Сталин, Мао, Ким Ир Сен или Пол Пот…Най-добре – микс от техните….Друго не помага…“. Изобщо протестиращите трябва да бъдат много внимателни за това, накъде може да тръгне движението. Особено, ако в него напоследък активно участват крайно-десните от „Атака“ или националистите от ВМРО. Защото амалгамата от краен консерватизъм (например за отношението към хомосексуалните) + краен национализъм (подхранен с ксенофобия и омраза към турци и роми) + социална демагогия (че всички трябва да са равни, макар това да се отнася само до измисления „среден българин“) = обикновен фашизъм. Към този ултраконсервативен патос прибави и своя принос президентът, когато, променяйки протокола, покани новоизбрания патриарх на православната църква да заеме място на трибуната на държавните институции. Сякаш църквата е такава институция и сякаш ги няма мюсюлманите, евреите или католиците в съвременното българско общество! Но това е друга тема.

Макар и без експертен кабинет, служебният също може да бъде под граждански контрол, стига съответният съвет да не е съставен по начина, по който президентът състави провалилия се обществен съвет. Тук има разнообразни практики, но мое да се използва тази на италианския комик Бепе Грило и неговата невероятно партия – чрез гласуване по интернет, или чрез подписка на улицата сред протестиращите, или, защо не, чрез теглене на жребий сред желаещите. Е, това крие и своите рискове, но ако мандатите на обществените представители са ограничени до две или четири седмици, това може и да проработи. Изобщо системата се отнася до идеите за граждански квоти в различни регулаторни органи, но и другаде.

Но другите общи политически искания на протестиращите са напълно легитимни и всъщност искат не диктатура, а повече демокрация (http://www.cross.bg/1350169). Нека ги видим:

1. Промени на изборния закон;
2. Преминаване от пропорционална към мажоритарна система;
3. Процедура за отзоваване на депутати;
4. Народните представители да носят наказателна отговорност за действията си;
5. Гражданска квота във всички държавни и регулаторни органи.

Първото и второ искане са свързани. Макар и формулирани така (бих казал наивно, защото протестиращите не подозират опасностите), тези искания крият нещо напълно легитимно – ясни, прозрачни и справедливи правила на изборите, които позволяват на избирателите да влияят върху състава на изборните тела (парламент или общински съвети). Мажоритарната система (дори и в два тура) не е решение, защото тя само привидно позволява на хората да избират „личности“. Кой ще издига тези личности в 240 малки избирателни района със средно 60 000 избиратели? Кой ще предотврати възможността тези малки общности да бъдат манипулирани от различни частни икономически групировки (които ще могат поотделно да купуват избиратели или да влияят ефективно върху издигането на кандидатурите и кампанията)? Кой ще гарантира, че в така избрания парламент или съвет няма да има само 2 партии, както обичайно се случва при използването другаде на тази система? Затова вече предложих избирателната система, прилагана във Финландия – държава сходна с България по брой на населението. Тази система е пропорционална, но със задължителна преференция – всеки избирател има бюлетина с имена, от които избира едно, а местата в парламента се разпределят според процента от получените гласове. Избирателят има фактическата възможност да влияе върху състава на избраните представители.

Протестиращите, обаче, искат още да отпаднат чл. 69 и чл. 103 от Конституцията. Те гласят:

Член 69: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“.

Член 103 (1): „Президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени в изпълнение на своите функции, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията“ (следващите 3 алинеи се отнасят за това кой и как може да повдига обвинение срещу президента).

Тези текстове в никакъв случай не бива да отпадат – иначе си представете, че всяко правителство ще съсипе със съдебни дела депутатите от опозицията, заради онова, което те ГОВОРЯТ. Но иначе и без този текст депутатите носят отговорност, ако извършат престъпление. Същото се отнася и до президента – той е освободен от отговорност при изпълнение на функциите си, а не изобщо. Зад това искане се крие очакването, все някой от депутатите и политическите лидери да понесе отговорност, включително съдебна, за свое действия, които според гражданите, са накърнили интереса на обществото и са му нанесли голяма вреда. И понеже това не се е случвало, затова и в обществото има усещане за безнаказаност на „големците“, което не се отнася до обикновените граждани. Отново очакване за справедливост, за равенство на всички пред закона.

И тук се намесва едно на пръв поглед радикално искане – за правото на гражданите да отзовават избраниците си. Веднага се чуха гласове, че това значи връщане към „императивния мандат“ от времето на комунизма. Но идеята е напълно легитимна – как да се отървем от някой, който е бил избран свободно, но не спазва своите задължения към избралите го? Очакването е същото и по отношение на магистрати, които иначе са несменяеми, но ако наказанието им е да бъдат преместени в някой съд в провинцията, законният въпрос е, с какво са виновни гражданите от провинцията? Мисля, че може с референдум да бъде отзован целия парламент, както и с подписка от минимален брой граждани да бъде прекратяван  мандата на народен представител или на общински съветник или кмет, а защо не и на президента. Минималният праг на подписката може да се дискутира, но ако един депутат се избира средно с 18-20 000 гласа, то една подписка от 100 000 гласа би трябвало да е достатъчна за отзоваването му, стига, разбира се, критериите за това да са ясно разписани и евентуално съдът да се произнесе за валидността на такава подписка.

Най-новите искания на протестиращите, така, както ги е формулирал един от лицата им – Янаки Ганчев – вече са сведени до по-кратък списък. От депутатите искат: „Да свикат референдум за Велико Народно събрание, да променят Изборния кодекс, така че представителите на гражданите да могат да участват в изборите и да наложат мораториум върху плащанията по изпълнителни дела към банки, монополи и процедури за бързо производство до решение на въпроса от следващия парламент.“ (http://www.livenews.bg/Vijte-iskaniyata-na-protestirashtite–opanali-palatki-pred-parlamenta-47736). Мораториумът за плащане по изпълнителни дела е по-частен, макар и важен, въпрос. Той се отнася до легитимността на сметките (включително на исковете) срещу граждани, а по този начин и до общата идея за справедливост. Вероятно тук може да има някакво приемливо решение, стига да не се накърнява равенството през закона. Но отново се поставя искане за Велико народно събрание.

Това искане стана основно по някое време – гражданите скандираха по улиците, че искат радикална „смяна на системата“ и под това разбираха най-вече нова конституция. Освен цитираните по-горе членове на старата конституция, обаче, други нейни недостатъци не бяха никъде посочвани. Затова не мога да се отърва от усещането, че тази идея се „подшушва“ отнякъде на протестиращите, а те не си дават сметка от нейните рискове. Дори и политиците, които се обявяват за нова конституция (Яне Янев от РЗС, Меглена Кунева от ДГБ, а и някои други) не обясняват, за какви нови принципи пледират. Настоящата конституция не изглежда толкова проблематична като текст, въпросът е, че в много случаи принципите й не се спазват на практика (вж. текста на Конституцията: http://www.parliament.bg/bg/const).

Колкото до протестиращите, те, несъмнено, са твърде разнородна група. Сред тях има хора, които са на ръба на оцеляването след новите сметки, мнозина загубили работата си и без цветущи житейски перспективи. Вероятно, също така, има и мнозина „възмутени“, които искрено изразяват гнева си от дългото незачитане на мнението на гражданите. Има и младежи, които вероятно не плащат сами сметките си, но са чувствителни към ситуацията на родителите си. Както и хора от всякакви възрасти, които се възползват от всяко струпване на публично място, за да дадат свобода на страстите си. Не изключвам ни най-малко и платени провокатори, изпратени от някого, за да създадат хаос и основание за по-груба намеса на полицията. Вероятно има и просто наблюдатели, които са отишли, за да видят, какво ще стане. Напоследък протестите набъбнаха и от партийни активисти, най-вече на „Атака“ и ВМРО. Цялата тази разнородна компания не се удържа лесно заедно, а както се видя, разделенията вече стават все по-видими. В София се очертаха две групи: от Орлов мост и протестиращите пред Министерството на икономиката (http://news.ibox.bg/news/id_1142369566). В Пловдив също се очертаха разделения, както и във Варна, където протестът срещу обсебването на общината и държавата от групировката ТИМ изглежда най-остър. Но тези различия и разделения не трябва да се смятат за някаква слабост на движението – ако всички са твърдо единни, има опасност движението да стане тоталитарно. Затова различията са не само естествени, но и здравословни. Това не прави гражданският натиск върху властта по-слаб, а по-многопосочен.

Какво ще последва? Има различни възможности. Едната е свързана със социална нестабилност, парализа на институциите (мътна вода, в която набедените „монополи“ ще реализират допълнителни печалби), пропадане на икономиката… Дори не „гръцки вариант“, а нещо по-лошо, защото еврозоната няма да ни спасява. Втората възможност е обезверяване на гражданите, че нещо може да се постигне, постепенно отдръпване от протестите и гражданската активност и изпадане на обществото в апатична летаргия. Това ще бъде истински подарък за набедената олигархия, която съвсем безнаказано ще установи / възстанови своята диктатура, макар зад фасадата на демократичните процедури. Оптимистичната възможност е една демократична стабилизация за радикална реформа, договорена между гражданите и политическите актьори, което да вдъхне нов демократичен живот на институциите и да ентусиазира гражданите да участват в публичните дела. Общо взето, моментът е решаващ и от ставащото сега ще зависи много „ако не и решаващо“ какво ще е бъдещето ни. Едно обаче вече е сигурно и то е една от причините на протестите – вече никой не смята, че „терминал 1“ и „терминал 2“ са изход – натам, накъдето те отвеждат, има също толкова нерешени проблеми.