„Партията на реда“ се завръща

Протестите утихнаха, а протестиращите не успяха да създадат общ или достатъчно приемлив за всички политически субект. Силите им се разпиляха, настава време за „нормализация“. Тази дума се употребява най-често в политическия речник за възстановяването на реда в Чехословакия след „Пражката пролет“ от 1968 г. Уикиречник дава като синоними „възстановяване“ или „възобновяване“. Когато анализираме данните от последните социологически проучвания на повечето агенции (очевидно само MBMD се отклонява в данните си от средното), публикуваните числа с електоралните нагласи от месец март показват удивително сходство с числата от миналия декември – ГЕРБ отново „надмогва“ БСП с 3-4 пункта. А тогава повечето агенции отчитаха почти изравнена подкрепа. Различията спрямо времето отпреди протестите са основно при оценката на подкрепата за „Атака“ – от почти сигурното оставане зад борда, днес крайните националисти изглежда имат всички шансове да изпратят в новото Народно събрание своя парламентарна група. Излиза, че в резултат на протестите две партии печелят – ГЕРБ и „Атака“, накратко – фактически управлявалата коалиция, отстъпила под натиска на уличните протести. Този парадокс очевидно се нуждае от някакво обяснение: как така партия, чието правителство беше свалено от протестите (макар подало оставка в изглежда удобен момент), отново е на преден план, сякаш нищо особено не се случило?

Едно възможно, макар и очевидно пропагандно обяснение, е, че протестите всъщност не са искали оставката на правителството, а само то да направи очаквани реформи в областта най-вече на ценообразуването в енергетиката и, макар и по-късно формулирано, в избирателния кодекс. Останалите искания (гражданско участие, прозрачност на управлението, справедливост в решенията) изглежда, ако приемем това обяснение, са били маргинални, споделяни от едно активно малцинство или „подсказвани“ от опозицията и противниците на ГЕРБ. Затова днес има такава нормализация, връщане на общественото мнение към състоянието си отпреди протестите, очаквания ГЕРБ да продължи „пътя нагоре“. Вероятно в ГЕРБ имат именно такова разбиране за ситуацията, защото предизборната им програма казва накратко: „ще продължим да правим онова, което сме правили и досега“ или „ще изпълним онова, което обещахме през 2009 г., но не изпълнихме“. Очевидно смятат, че повечето граждани одобряват направеното и се надяват то да продължи. Това е гласът на „твърдите гербери“.

Друго възможно обяснение е, че мнозина граждани, след затихването на протестите и неспособността им да сформират нова партия, която да бъде алтернатива на иначе остро критикуваните „партии на статуквото“, да си казват: „ГЕРБ не са „цвете“, но другите са още по-малко“. „Затова е най-добре отново да подкрепим ГЕРБ, като по-малкото зло“. Тук, разбира се, може да има най-различни мотивации, като например: „по-добре ГЕБР, отколкото БСП“, или „ГЕРБ не са моят избор, но „моята партия“ няма шанс да влезе в парламента“. Това е и гласът на „полезния вот“ на избиратели, които са решили, че са „десни“ и затова ГЕРБ (като „десни“) не е изключен избор. Това е и гласът на конформистките избиратели, които смятат, че така ще гласуват за очертаващия се победител, пък макар и той да не е „най-добрият“.

Трето възможно обяснение е, че една значителна част от често цитираното напоследък „мълчаливо мнозинство“ е, че ГЕРБ, макар и вероятно не толкова добри, колкото се представят, все пак са единствената преграда пред хаоса на протестите, които така и не родиха нища ново и приемливо в политиката. Протестите, не на последно място и заради разпространяваните в медиите кадри, но също и заради мобилизирането на малки и особено яростни в поведението си групи, вероятно уплашиха част от гражданството (казано по немски – бюргерството), защото изведнъж изведоха на преден план „нелицеприятни неща“ като самозапалващи е отчаяни хора, безработни и с усещането за никаква перспектива младежи, отчаяни пенсионери, вбесени хора от дребния и безизходно закъсал бизнес. Изобщо една картина на безизходица и всеобщо отчаяние, което обаче поражда един смятан за още по-опасен хаос. Мнозина се уплашиха и решиха да обърнат подкрепата си към онази партия, за която смятат, че е единствено способна в тази хаотична ситуация да възстанови реда.

През 2009 г. ГЕРБ дойде на власт като „партия на възмездието“, каквото беше очакването и за „Атака“ през 2005, но последната беше твърде радикална, за да получи толкова широка подкрепа (да не забравяме подадените почти 650 000 гласа за Волен Сидеров на втория тур на президентските избори през 2006 г.). „Възмездието“, разбирано най-вече като въздаване на справедливост за всички несгоди и несполуки на посткомунистическия преход, така и не се състоя при управлението на ГЕРБ. Очакването за справедливост беше залъгано с магистрали, затова и то, очакването, толкова силно избухна през февруари 2013 г. – протестите, ако трябва да обобщя, искаха най-вече и преди всичко справедливост. Правителството на ГЕРБ подаде оставка, а сега ГЕРБ е на път за се завърне триумфално (все пак не толкова триумфално, защото предвижданите 21-22% означават около 1,3 до 1,4 млн. гласа, което все пак е по-малко от получените близо 1,7 млн. през 2009).

„Партия на реда“ е името на френска ултраконсервативна политическа партия от 1848 г., сред чиито лидери е Адолф Тиер. Мото на партията, съставена от монархисти е „Ред, собственост, религия“, целта й е да постави край на революциите. Партията печели мнозинство на изборите за национално събрание през декември 1848 г. благодарение на онези граждани, които са се уплашили от радикалните искания на революцията от февруари същата година. Адолф Тиер, макар вече под републиканско знаме, но също толкова консерватор, колкото и преди, е избран за президент на Третата република след злощастната за Франция френско-пруска война от 1870 г. Но когато през март 1871 г. гражданите на Париж въстават и установяват в града за около три месеца „Парижката комуна“, Адолф Тиер ще оглави репресията и ще възстанови „реда“. Това ще му заслужи забележката на Жорж Клемансо (по-късно френски президент, а по онова време кмет на Монмартър): „Тиер, самият образ на жесток и ограничен буржоа, който нагазва в кръв, без да се колебае“. „Партия на реда“ е станало нарицателното име на политическата сила, която „нормализира“ едно разбунило се общество и която получава подкрепата на уплашеното от революцията или бунта мълчаливо мнозинство.

Днес „партията на реда“ е ГЕРБ, но не в смисъла на партия на законовия ред, на правовата държава, а в смисъла на гаранция срещу хаоса на протестите. ГЕРБ вече никога няма да може да възстанови образа си на партия на законовата справедливост и възмездието, особено след един мандат, през който постоянните атаки на правителството срещу съда, политическата закрилата над полицейското насилие, огромното количество ефективни подслушвания (законни или не), драстичните форми на натиск върху медиите или неудобния бизнес, се превърнаха във всекидневна практика. Далече съм от мисълта да свеждам всичко случило се пред последните четири години единствено то указаното по-горе. Но именно то, указаното по-горе, се превърна донякъде в публичния образ на управлението на ГЕРБ. Ето защо днес има мнозина, които не искат в никакъв случай ГЕРБ да повтори мандата си. Но, поради съвсем различни от горните причини, също така мнозина предпочитат ГЕРБ отново да участва във властта, ако не и да бъде водеща партия в нея. Защото ГЕРБ е или се привижда като „партия на реда“ – на „реда, собствеността и религията“. Което изглежда успокоява уплашените днес български „бюргери“ (или „буржоа“, стига обаче да не се бърка с „бургери“, което е друго).

Няма на какво да се опра, за да анализирам, доколко и от какви по-точно кръгове в българското общество се споделят тези три разбирания за ситуацията. Но ми се струва от общите наблюдения върху процесите, че няма особени причини първата („твърдите гербери“) и втората (полезният вот) да са се увеличили през последния месец. По-скоро именно третата група е нараснала, групата на „уплашените“ от хаоса на протестите. Именно на тях, най-вероятно, дължим и тези, иначе учудващи, резултати от последните социологически сондажи на общественото мнение.

Въпросът е, дали свърши българската „февруарска революция“. Ако това е така, идва ред на „партията на реда“, вероятно в официален съюз с „Атака“. Изглежда Европейската народна партия няма нищо против това, след като лидерите й дойдоха в София да подкрепят ГЕРБ ( а не, например, по-отдавнашните нейни членове от България ДСБ или СДС). Tempora mutantur et nos mutamur in illis. ЕНП явно се е уплашила, да не би да загуби мнозинството си в Европейския парламент, след като е решила да подкрепи така очертаващата се коалиция на ГЕРБ и „Атака“ – двете (изглежда единствени) печеливши партии в момента. Но може и да не се случи така, особено ако повече граждани гласуват, пък дори и за партии, които нямат шанс да влязат в Народното събрание. Бъдещето никога не е предначертано, то зависи от поведението на онези, които смятат, че то ги засяга.