Да гласуваш или не – това се пита!

Всъщност въпросът, перифраза от известната пиеса, е реторичен, защото знаем, че „Хамлет“ е трагедия, независимо от решението на главния й герой. В единия случай, познатият ни Фортинбрас идва да прибере труповете, във втория случай вероятно няма да го направи, но пиесата пак ще е трагедия. Паралелът с изборите е видим – мнозина си задават въпроса именно така, знаейки, че, каквото и да решат да направят, пиесата ще бъде трагедия. И все пак…

Изборите са колективни по своята природа – отделният гражданин не избира представител, гражданите колективно го правят. И това – независимо от избирателната система. При това става дума за колективното действие както на гласувалите, така и на негласувалите – всички заедно с поведението си решаваме, какъв ще е съставът на новото Народно събрание. Вярно, някои ще кажат, че Народното събрание няма особено значение, че нещата се решават не в пленарната му зала и в неговите комисии, а задкулисно, непублично. Да приемем, че е така и решим, поради това, да не гласуваме. Въпреки това, обаче, отново ще участваме в колективното действие и Народно събрание ще бъде избрано. Ще вметна, че досега в историята не е имало случай, когато бойкотът на изборите да е бил толкова масов, че те да са били обявени за нищожни. И ще добавя, че според Конституцията, няма изискване за минимален праг на участие, за да бъдат валидни парламентарните избори. Достатъчно е да има поне по един гласувал ефективно във всеки избирателен район, за да бъде избран парламент (формално дори 31 гласоподаватели могат да го изберат). Ако решиш да не гласуваш, очевидно смяташ, че оставяш на другите да решат колективно, какво ще се случи, но всъщност това не снема от тебе отговорността за колективния резултат на изборите. Е, може би ще остане лъжливото чувство, че лично ти не си участвал в колективното решение.

Какво се случва, ако все пак решиш да гласуваш? И тук нещата не са по-прости, защото ще трябва да направиш избор. В случая с 12 май 2013 – избор между 45 възможности. Но първо, би могъл да се запиташ, дали всъщност изборът е реален? Другояче поставен въпросът е, дали зад различните етикети, под които се представят партийните листи, не стоят едни и същи виждания за обществото и политиката, за най-важните въпроси за решаване и т.н. Ако решиш, че „всички са еднакви“, тогава можеш да избереш която и да е бюлетина. И ако се чудиш все пак, как да го направиш, просто тегли жребий – това е стара демократична форма на избор, която е била прилагана в някои антични полиси, които са предполагали, че всеки граждани е достатъчно компетентен. В нашия случай, обаче, тегленето на жребий може да доведе до това, да гласуваш за партия, която ненавиждаш. Така че, по-добре пробвай иначе.

Можеш, обаче, да решиш, че не всички са еднакви. Тогава задачата изисква да прецениш, какво ги отличава и кое е важно за тебе. Ще трябва да направиш разграничения – трудна задача на анализ, но пък интересна. Може би ще четеш платформи, или изказвания на политици, или ще си припомниш близката история, за да се убедиш, че този или онзи вдъхвз или не доверие. Какво да ти помогне в тази операция? Само не си мисли, че политическите избори са като избор на спътник(ца) в живота или избор на приятел до края на живота. Не е така, никога не е било и няма да бъде така. Политическите избори произвеждат само и единствено различни представителни органи на управление. От тях очакваме да работят повече или по-малко ефикасно за общото благо, както и да спазват един минимален набор от етически правила, известни на всички религиозни системи: не кради, не лъжи и т.н. Нищо повече, защото политиците не са ангели, както и ние (добре е да го напомня, първо на себе си).

И така, правим избор. Нещата днес обаче, изглеждат не просто като всеки друг избор. Поредица от улични протести доведоха до оставката на правителството на Бойко Борисов. Действителният въпрос на тези избори е: ще потвърдят ли или не мащаба на видяното по улиците народно недоволство? Ще изиграят ли ролята на въздаващ справедливост акт? Можем да си припомним, че досега и до голяма степен изборите по някакъв начин са играли ролята на съдник: те наказаха БСП през 1997 г. за финансовата криза, наказаха СДС през 2001 г. за проведената приватизация, наказаха НДСВ през 2005 г. за „царските имоти“ (макар и не толкова строго), наказаха „тройната коалиция“ през 2009 г. за злоупотребите в европейските фондове. В някакъв смисъл досега провинилите се са понасяли наказание, което вероятно и се е отразило по някакъв начин на тяхното поведение (в едно оптимистична версия). Въпросът е, дали на тези избори ГЕРБ също ще понесе отговорността си за стореното?

Предчувствам въпроса: нима има за какво да носят отговорност от ГЕРБ? Без да изпадам в режим на изброяване, ще посоча, че най-вече последните скандали, свързани с незаконно подслушване на висши политици и с пряк контрол върху съдебната власт от страна на изпълнителната, са напълно достатъчни, за да се потърси отговорност. Проблемът изглежда е, че значителна част от днешното общество е склонна донякъде да прости на Борисов онова, което никога по-рано не би простила нито на Виденов, нито на Костов, нито на Сакскобургготски, нито на Станишев.  Изглежда Борисов наистина успя да внуши на обществото (или на значителна негова част), че е някакво изключение, човек, комуто е позволено онова, което на другите не е. Ако това наистина се е случило, имаме много сериозен проблем. Това обичайно е механизмът, по който се установяват откровените диктатури.

Да се върнем обаче към стореното от ГЕРБ – наистина ли е толкова неприемливо, че да имаме право да искаме възмездие, справедливост, на изборите? Мнозина не мислят, че е токова неприемливо, дори приемат, че няма нищо особено, нищо извънредно, нищо, което да отличи ГЕРБ от останалите. Такава беше и застъпваната позиция на двете основни фигури на скандалите – Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Те всячески обясняваха, че „никой не се интересува от това“, че това е маловажно, а много по-важно е, дали хората имат хляб. Странна представа за човеците – „нахрани ги и забрави!“, сякаш нашата човешка природа може без свобода или без справедливост! Това, обаче, е философия. Да се върнем към политиката.

Тезата, че ГЕРБ „не са виновни за нищо“ или, ако все пак са, то става дума за незначително нещо, е отказ от заемане на каквато и да е морална позиция към политиката. А това прави всяко сторено от политиците винаги приемливо, стига да е направено „от нашите“. Смятам, че случилото се с подслушванията и с натискът върху правосъдието през последните години надхвърля многократно стореното от предишните правителства, колкото и да се твърди обратното. Днес е много лесно, но и евтино, да се каже: „предишните също са подслушвали“, предишните също са контролирали съдебната система. ГЕРБ държеше лостовете на управлението почти 4 години – да бяха разкрили всичко това, например. Иначе, ако онова, което твърдят за предишните правителства и вярно, то ние като общество непременно трябва да заподозрем ГЕРБ в съучастие.

Днес трима висши служители на МВР дават (и продължават да то твърдят) показания, че бившият вътрешен министър Цветанов им е нареждал устно да подслушват определени телефони. Днес прокуратурата установи, че е имало специално оборудвана за подслушване кола в МВР, която се е използвала противозаконно, а един служител, неизвестно още по чие нареждане, се е опитал да унищожи уличаващи доказателства за това. Нима още смятаме, че вътрешният министър е абсолютно невинен? Или най-малкото, че ако дори „не е знаел“ (опасна би била такава констатация), би трябвало да поеме „политическата отговорност“. А обществото би трябвало също така да му поиска някаква сметка (част от обществото все пак го прави!).

Да се върнем към тезата, че „и другите са правили същото“. Това какво оправдава ГЕРБ – то е като признание, че, видите ли, ГЕРБ са като другите. Откъде тогава идва претенцията за някакво по-специално, дори изключително третиране от страна на обществото? Всъщност случилото се (както се разбира не просто напоследък, но като практика от поне 3-4 години) е много по-сериозно, отколкото се представя в думите на замесените – лидери на ГЕРБ. Драмата (и трагедията) е, че значителна част от обществото не иска да разбере (или по-скоро да признае) това. Дали не сме загубили окончателно чувството си за справедливост? Вследствие също така и смайващото незачитане на правосъдието през последните години?

Да гласуваш на 12 май означава да избереш, дали лидерите на ГЕРБ да понесат отговорност или не. Това е основната ос на възможното решение. Но не и единствената. Ако гласуваш за някоя партия с малко шанс да прескочи избирателния праг от 4%, можеш да й помогнеш да го направи. Или пък, ако просто гласуваш, това ще увеличи избирателния праг (той е 4 % от гласувалите, което се равнява на около 160 000 гласа при участие на 4 млн. избиратели или 120 000 гласа при участие на 3 млн.). Така можеш да предотвратиш влизането в Народното събрание на партия, която е близо до прага, но която не харесваш. Най-сетне, можеш да гласуваш и за много малка партия, която е далече от избирателния праг, но която би могла да постигне 1% от гласовете (40 000 при 4 млн. гласували или 30 000 при 3 млн.) и така да ѝ помогнеш да получи държавна субсидия. Последното е важно, особено за „прохождащи“ партии, но и за другите, особено ако ги използват за партиите си, а не за да правят евтини ПР акции с раздаване на парични помощи.

Казано накратко, вероятно на 12 май 2013 изборите ще се окажат много по-решаващи, отколкото си мислим. Решаващи за това, дали в политиката ще остане малко справедливост, или ни чакат дълги години на неуморен популизъм, гарниран с удивително незачитане на основни правила, особено в правосъдието. Нещо като „дълга ера Берлускони“ на българска почва. Дано това са само моите страхове, а не дебнеща ни реалност.