Под контрола на обществото

„Какво да се прави?“ е заглавие на книга на Чернишевски, после използвано и от Ленин (какво да се прави – не мога да се отърва от образованието, получено отпреди 1989 г.). Какво да се прави, се питат непрекъснато в медиите, по площадите, в парламента, на партийните форуми, в кафенетата и бирариите. „Какво да се прави? – Туй се пита“, ако перифразирам новия превод на знаменития въпрос от „Хамлет“. Ами не знам точно, защото тази ситуация някак си ни беше натрапена, без да ни питат. Което не ми пречи да размишлявам именно по този въпрос и затова се захванах и с този текст.

Ще започна първо с няколко възможни сценария, които могат да се случат (дори без специално да ги „правим“, макар нито един от тях да не е като природно явление и винаги зависи от онова, което всички колективно правим).

1. Правителството подава оставка, парламентът избира ново със същата партийна подкрепа.
2. Правителството подава оставка, парламентът избира ново, но с друга конфигурация на партийна подкрепа.
3. Правителството не подава оставка, заема се с неотложни и очаквани реформи.
4. Правителството подава оставка, никой не успява да формира ново в този парламент, насрочват се избори до три месеца.

Тези сценарии фокусират единствено правителството и възможни изходи от днешната криза – признавам си, че въображението ми не роди друг сценарий, пък бил той и фантастичен. Но да започнем поред със сценариите, като съм убеден, че всеки от тях има както положителни, така и отрицателни страни. Последното ме кара да описвам днешната ситуация като цугцванг – каквото и да направим, няма да е добре. Но затова пък рационалното поведение изисква да мислим в посока – какво ще е най-малко зле или как да изберем най-доброто сред лошите варианти.

Ако правителството на Орешарски подаде оставка, парламентът може да  избере ново, но със същата партийна подкрепа. Такъв сценарий вероятно ще успокои за известно време протестите, поне в по-голямата им част. Друго положително е, че ще се разграничат исканията на протестиращите – онези, които искат само смяната на Орешарски ще се оттеглят.

Въпросът е, как си представяме едно ново правителство по същата формула и как то ще се случи. Дали президентът ще повтори действието си на последователно връчване на мандати, започвайки с ГЕРБ, или ще приеме, че е на път да използва третия мандат за съставяне на правителство, като го връчи по своя воля. Формално възможностите за нов мандатоносител в този случай са два: ДПС или „Атака“. Е, изборът е апоретичен, като отговора на въпроса на Карлсон към достопочтената госпожица Рог „Ти престана ли да пиеш коняк сутрин? Да или не!“ (Астрид Линдгрен, „Карлсон, който живееше на покрива“).

Затова при такъв сценарий мандата трябва да получи ДПС, но това може и да не успокои протестите. Освен ако ДПС не предложи веднага приемлива фигура (задължително човек с добро име и репутация на технократ, приемлив за публиката, но подкрепен от БСП и мълчаливо приеман от „Атака“, както и донякъде от ГЕРБ). Възможно ли е това и сещаме ли се за такава фигура? Орешарски, но ако може да не е той?! От цугцванг на пат.

Правителството може да подаде оставка, а парламентът да избере ново, но вече с друга конфигурация на партийна подкрепа. Това също се успокои значителна част от протестите, макар и не във всички случаи.

Каква, обаче, може да бъде тази нова партийна конфигурация? В публичното пространство се появи формулата БСП-ГЕРБ, нещо като „голяма коалиция“, направена за спасението на обществото в тези трудни времена. Възможно ли е, поне при сегашните лидери на тези две партии? А как ще го приеме публиката? Може би е възможно, но не като правителство на партийна коалиция, а отново като „експертно“, „програмно“, „технократско“ или каквото име му предоставят, отново начело с министър-председател, който да има профила на Орешарски, но в по-малка връзка с партиите.

Представяме ли си такава фигура? От кои среди очакваме да дойде тя? Например някой дипломирал се и работил в чужбина, едновременно малко познат и по-малко замесен с вътрешните конфликти. Но как той или тя биха се ориентирали тогава в нашата ситуация и какви са гаранциите, че няма лесно да бъде подвеждан във всичко? Така лесно можем да стигнем до идеята за чужденец начело на правителството – както по времето на генерал Казимир Ернрот през 1881 г. Отново от цугцванг към пат.

Правителството може и да не подаде оставка, а да се заеме незабавно с неотложни и очаквани реформи. Част от публиката си представя възможността от такъв сценарий, макар това да не доведе до стихване на по-голяма част от протестите.

При такъв вариант правителството ще бъде под непрестанния натиск на протестиращите, което, разбира се, би могло да бъде изключително отрезвяващо и полезно, защото управляващите ще знаят, че всяка тяхна грешка ще получи незабавна санкция. Колкото до всеки техен, макар и скромен успех, той допринася за успокоението в обществото. При този сценарии „улицата ще дебне отвсякъде“ и има вероятност правителството да е особено внимателно.

Но реализирането на такъв сценарии е изключително трудно, именно защото протестите няма да затихнат. Публиката очаква, някой да поеме отговорност и да си понесе санкцията за смайващото назначение на Пеевски за шеф на ДАНС. Такова поемане на отговорност има шанс да понамали малко искането за оставка на цялото правителство. Но кой е отговорен за това предложение? Така и не разбрахме това от главните действащи лица – нито Орешарски, нито Станишев, нито Местан казаха, каквото и да било по въпроса. Сякаш предложението е дошло „отгоре“ или „отвън“ – както между другото беше споменато в някои публикувани интервюта на бивши служители на „службите“. Кое е вярно, има да гадаем. Но публиката има нужда от приемлив отговор, за да се успокои и евентуално приеме подобен сценарий. Дали такъв отговор ще бъде даден? Отново от цугцванг към пат.

Правителството може и подаде оставка, а после никой да не успее или да не иска да формира ново в този парламент, което ще доведе до назначаване на служебно правителство и до насрочване на нови избори до три месеца.

Този сценарий веднага ще успокои протестите, но и ще остави много тревога заради неяснотата от изхода на такива избори. Първо, защото те ще проведат по правилата на действащия изборен кодекс, второ, защото до три месеца не можем да очакваме много сериозно преструктуриране на партийната система и появата на нови потенциални парламентарни партии.

Много е вероятно скорошни нови избори да завършат като предходните, при вероятното попадане в парламента и на НФСБ (дори и на „България на гражданите“ или пък нов вариант на Сините). Как при такава очаквана ситуация ще бъде по-лесно формирането на приемливо правителство, отколкото в този парламент? Освен ако не се опита формулата на „голяма коалиция“. Но ако сега тя не изглежда възможна, какво би я направила по-възможна през октомври? Да не говорим че три месеца служебно правителство без възможност да променя бюджета и да внася законопроекти, ще направи общата ситуация много по-трудна, отколкото е сега.

Нови избори са най-демократичният изход от кризата, но те носят толкова много тревоги и неразрешими въпроси, че отново сме от цугцванг към пат.

Разбира се е важно, какъв сценарий искаме да се случи, за да му помогнем, но не трябва да забравяме, че с нашето действие или бездействие ще направим някой от сценариите по-вероятен, независимо дали го искаме.

Наскоро беше публикувано обръщение на група уважавани от мене граждани, които искат „пренаписване на правилата“, поставяне на държавата, институциите ,политиката, под контрола на гражданите. Напълно ги подкрепям, не само защото сред подписалите го има много мои приятели. Най-вече защото това искане съвпада с искането на множеството по площадите и улиците, но и, което е не по-малко важно, с искането на мнозинството, което не е на улиците и площадите. Мисля, че това спокойно може да стане без нова или съществена промяна в сега действащата конституция, а с поредица от обикновени или „органични“ закони, които след задължителна консултация с Конституционния съд могат да допълнят конституционната уредба. Най-важното, което ми се струва, че може да започнем да реализираме, може да се сведе до следните няколко реформи:

1. Промяна на правилата за изборите, като за парламента и общинските съвети се въведе „финландската система“ (пропорцонална система със задължителна преференция, при която избирателят избира име от списък с имена и по същество участва в подреждането на партийните листи).
2. Въвеждане на активно записване на избирателите в избирателните списъци като мярка за изчистването им от „фантоми“.
3. Въвеждане на възможност за отзоваване на избраници, включително кметове и дори президент с помощта на референдум (с приемлив праг на валидност за различните случаи – например при участие на 25% от записаните избиратели).
4. Улесняване на възможността за регистрация на независими кандидати или граждански листи, при спазване на общо и за партиите изискване за прозрачност на кандидатурите и на стоящите зад тях комитети.
5. Без да се премахва държавното субсидиране на партиите, забрана за частно субсидиране и силен контрол върху използването на тези средства само и единствено за поддържане на организацията, със засилени санкции при злоупотреби, включително и заличаване от регистъра на партиите.
6. Задължително въвеждане на мандатност за ръководството във всички партии и НПО като изискване в законодателството, което урежда техния статут, както и въвеждането на съответен контролен механизъм.
7. Задължителни процедури на консултации и обсъждане при избор или назначаване на личности на определени висши държавни длъжности. Задължителното им публично изслушване трябва да е част от процедурата.

Знам, че тези мерки не изчерпват всичко, пък и аз не съм специалист по всичко, за щастие. Но мисля, че много от формулираните вече предложения вървят в тази посока. Такива реформи имат шанса (който никак не е гарантиран) да започнат бавно да възвръщат доверието на гражданите на републиката към институциите на демокрацията.