Finita la commedia

Протестите навършиха един месец. Протестиращите не показват желание да се откажат да искат оставката на правителството. Правителството навърши един месец и една седмица. Каза, че не е на дневен ред неговата оставка. Ако приемем, че в двата случая нещата останат такива, каквито са, теоретично можем да очакваме, че оттук до края на мандата – май 2017 г. – правителството ще трябва да работи заедно с непреставащи протести. Такава теоретична хипотеза не може да се случи. Вече стана съвсем ясно, че следващите избори ще са предсрочни (бях убеден в това още вечерта на 12 май 2013 г., когато станаха ясни резултатите от изборите, но не претендирам да съм „познал“ какво ще се случи – де да беше така!). Практическият въпрос е, кога именно ще се случат следващите избори.

Използвам глагола „случвам се“, защото нещата вървят именно към това – изборите „да ни сполетят“ в момент, когато никой не ги очаква. Разбира се има и една разумна хипотеза – датата им да се договори по някакъв начин и да се оповести. Последното ще спести нерви, усилия, разочарования, ненужни изблици, недоволства, прибързани решения и много други индивидуални и колективни неприятности. Не на последно място оповестяването на договорена дата за изборите ще успокои обстановката, а гражданската енергия няма да се „пилее“ по площадите, а може да се насочи към много очаквани и много полезни неща като например съдействие за бърза промяна на изборното законодателство, на енергийния закон, на мерките срещу младежката безработица, на възстановяването на диалога между лекарския съюз и здравната каса, на подобряването на най-скандалните случаи на нарушение на трудовото законодателство и на ефективния граждански и парламентарен върху използването на СРС. Това е, което вероятно може да се направи за 3-4 месеца по-експедитивна работа на парламента (не искам да споря, дали ще са нужни още месец-два, защото вече виждам, че общото нетърпение е много голямо).

Ще кажа, че следното ми се струва контрапродуктивно, неефикасно, безсмислено:

–          Да се противопоставят хората от протестите „против“ и протестите „за“, протестиращите от София и от провинцията, онези от януари и тези от юни: обществото е едно и също, фокус на протестите от 2009 г. поне насам е нарушената справедливост и липсата на почтеност в политиката.

–          Да се избягва фиксирането на дата за следващите избори с оправданията за многото работа, която предстои да се свърши: нито една добра и трайна реформа в обществото не е възможна без за това да има достатъчно широка подкрепа или в ситуацията на натиск на обстоятелствата.

–          Да се търси частична партийна полза от ситуацията: в криза е доверието изобщо към партиите, дори и към онези, които останаха извън парламента.

Обратно, честното отношение към обществото (независимо дали е протестиращото или непротестиращото) в момента е печелившата позиция. А това отношение изисква на първо място да се договори и съобщи вероятната дата на следващите (със сигурност предсрочни, но не и незабавни) избори.

Защо предсрочни, макар и не незабавни ще са следващите избори? Всъщност, нищо не е гарантирано, включително незабавни избори, ако протестите прехвърлят някаква граница, ако профсъюзите се присъединят, обявявайки обща стачка, ако в парламента се стигне до ситуация на разпад и прекратяване на подкрепата за правителството, ако… Много други възможности просто не съм изброил, пък и няма смисъл. По-добре е другото – да избегнем неочаквани незабавни избори, за да „насрочим предсрочните“.

Мнозина ще са несъгласни, казвайки: парламентът е избран преди по-малко от два месеца, има правителство, което се ползва с подкрепата на една относително мнозинство. Това е вярно, но вече не е ефикасно – правителството няма да може да свърши нищо очаквано и полезно в ситуация на такова масово недоверие и отхвърляне. Но могат да кажат: не е масово, това отхвърляне, защото протестиращите не са мнозинството от гражданите. Това също е така – почти в никое общество протестите не привличат по-голямата част от гражданите. Но днес в протестите са хора, чието мнение без съмнение влияе върху мнението на много други – затова протестите, дори и да са на 4-5 хиляди души, не бива да се подценяват. Не бива да се омаловажават, защото това крие огромен риск – от тяхната бърза радикализация, защото търпението, колкото и да е голямо, може бързо да се изчерпи.

Освен това, всяко умишлено забавяне на търсенето на съгласие за датата на следващите избори, крие риска от това, хората да си повтарят: управляващите искат да се възползват от всеки ден, през който са на власт, за да се възползват от властта са свои собствени цели. И това подозрение, без значение доколкото е основателно, вече се превръща с дълбоко убеждение на едно нарастващо мнозинство и никакво говорене в обратен смисъл няма да може ефикасно да го преобърне. Напротив – всяко забавяне само ще усилва такова убеждение.

Затова мисля, че по-честното и по-отговорното сега е да се договори и оповести датата на следващите избори, която да е приемлива за голямата част от обществото. Това ще позволи на всички да се подготвят за тях, да се самоорганизират, да се реорганизират, да се съ-организират… При другото решение изборите „ще ни сполетят“, рано или късно.

Всъщност, фокусът на днешната криза е в партийната система – масовото отхвърляне на партиите изобщо показва няколко неща:

–          Партиите не са представителни (парламентарни или не), те твърде много са се превърнали в параван на частни корпоративни интереси и поради това вече не изразяват никакви приемливи обществени каузи.

–          Партиите не дават сигнал, че искат да се променят съществено и радикално, което означава, да станат по-тясно зависими от „обикновените“ си членове (онези, които още вярват на идеите, а не на парите) и да изградят по-силна връзка с обществото. Почти няма нови ръководства, които да са заявка за сериозна промяна.

–          Нови партии, такива, които идват с нова кауза, почти няма или остават незабележими. А от такива нови партии се нуждае не само десницата, но също така левицата, а и центърът.

Нужна е дълбока реорганизация на партийната система – старите партии не могат по същия начин, нови няма. Изглежда сме в ситуацията на Италия от началото на 1990-те години. Рискът е, да не ни сполети скоро един наш Берлускони – макар че донякъде вече го имахме и това е възможно да ни спести такъв вариант. Следователно е време за избори. Но така, че да позволят на гражданите да се намесват ефективно в подреждането на партийните листи и да се премахне предварителното „назначаване“ (по същество) на депутати от партийните ръководства. Така, че гражданите да имат между кого да избират, а не половината от тях да са убедени, че никой от кандидатите не заслужава тяхното доверие. Това изисква известно време, макар и не толкова много. Което със сигурност може да се договори, ако за това има искрено желание и почтени намерения. Защото „представлението свърши“ – и ако не искаме Фортинбрас да прибере труповете, ще трябва да се потрудим да намерим някакво поне минимално съгласие.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s