За протестите, политическия морал и гражданската компетентност

Протестите продължават, но както се вижда, значително се промениха. Някои от първоначално възмутените граждани (думата е мека – първоначално вбесените граждани) се оттеглиха. Други продължиха упорито да протестират, независимо от малобройността си или дъжда. Трети се включиха от есента, било защото последваха призива на своята партия (например ГЕРБ), било защото току-що са се върнали от дълго отсъствие и не са забелязали промяната сред протестиращите, било защото са намерили едва сега свободно време. Някак свикнахме с всекидневния шум на барабани и свирки в центъра на София, с виковете „оставка“ (напоследък „червени боклуци“ почти не се чува). Продължават да се събират и противниците на оставката на кабинета, те също проявяват упоритост, понякога дори са почти толкова или дори по-многобройни от протестиращите „за оставка“. Краят на протестите не се вижда, нито пък някаква развръзка, защото сред управляващото мнозинство дори гласовете, които призоваваха да избори напролет, когато ще бъдат европейските, почти замлъкнаха.

Парадоксално, но протестът и контрапротестът имат не противоположни, а само различни основания за своите искания. Всъщност хората от двете групи съвсем не са противници, както би било изгодно на едни или други среди от социалната класа, която назоваваме с обобщаващото олигархия или мафия (онези, които приватизираха значителна част от общественото благо и използват неговите ресурси, за да продължават да определят извън демократичните механизми общите решения, които засягат цялото ни общество). Протестът иска оставката на правителството, защото настоява в политиката да се поема лична отговорност за взетите решения.  Контрапротестът не иска оставката на правителството, защото се страхува, че бързи предсрочни избори ще върнат отново ГЕРБ във властта, а това означава също да не се носи отговорност за свършеното.

Искат оставката на правителството, защото никой не пое лично отговорност за скандалния избор на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Някои наблюдатели изтъкнаха, че не е важно толкова „кой“ го е посочил, а „защо“ го е направил. Мисля си, че двата въпроса вървят заедно – кой и защо предложи Пеевски? Тук нещата съвсем не са обикновена грешка, а начин на възприемане на политическата действителност и представа за това, как трябва да се разчисти наследството на ГЕРБ. За огромно съжаление на много хора, които очакваха новото правителство да поправи безобразията, но и да продължи търпеливо, спокойно и с уважение към добре свършеното да управлява и да се грижи да обществото, първото действие в тази насока се оказа безобразие. С цялото подозрение за „тежки зависимости“ на политици от частни групировки и интереси.

Не искат оставката на правителството, защото се страхуват, че може отново да се върне ситуацията на скандалните подслушвания, натискът върху съдиите, отнемането на бизнеси, назначаването на „калинки“ в администрацията, непрекъснатото и съмнително обоснованото „затягане на коланите“. Дали това е реална възможност, показват го повечето социологически изследвания – основната част от намеренията за гласуване се поделят почти поравно между БСП и ГЕРБ. Да не говорим, че в почти всички изказвания на ръководителите на ГЕРБ проличава неудържимо очакване за реванш – което със сигурност плаши мнозина, и то не защото са част от „октопода“.

Така протестиращите смятат, че нещата ще се оправят, ако правителството подаде оставка (без значение дали това ще предизвика незабавни избори или не). А контрапротестиращите смятат, че ако правителството се задържи това ще предотврати по-големи беди, дори и нещата да не е оправят толкова много. Патова ситуация, в която противопоставянето на двата протеста е лошото решение. Както изобщо е морално проблематично противопоставянето на „количеството“ и „качеството“, както го направи уважаваният философ Калин Янакиев. Или пък не така експлицитното противопостяване на „красивите и симпатичните“ от юни срещу очевидно „грозните и несимпатичните“ от февруари.

Казвайки това, в никакъв случай не съм склонен да смятам, че всички протестиращи или контрапротестиращи са „симпатични“, в смисъл, че са отишли на протестите с еднакво приемливи намерения. Напротив, протестите показаха и продължават да показват границите на гражданската компетентност с нашето общество – непознаването и нежеланието да се познават механизмите на политическия живот, на общото управление на обществото, на вземането на общовалидни решения. През февруари късаха конституцията и искаха нова, но не си бяха направили труда да прочетат настоящата. Тогава щяха да разберат, че всъщност исканията им са за това, конституцията и законите просто да се спазват от всички. Днес искането за нова конституция на протестите е по-ограничено, но затова пък Реформаторският блок реши, че сега е дошъл моментът да предложат „нещо ново“ (нова конституция) – не е, защото те няма да успеят да го представят по-радикално от Яне Янев допреди няколко месеца. Да не говорим за първия вот на недоверие към кабинета, който внесе непозната в конституционната история практика – вносителят не участва в дебатите. Макар да обясниха, че става дума за нормална за демокрацията практика, наречена „бойкот на парламента“ от опозицията, все пак в случая не става дума за бойкот на правителствените предложения, а за бойкот на собствената си инициатива.

Протестите се възбудиха с нова сила след решението на Конституционния съд (КС) по жалбата на ГЕРБ за установяване на несъвместимост на депутатския мандат на Делян Пеевски с неговия избор като председател на ДАНС. Казусът е едновременно юридически и политически. Като юридически не мога да го коментирам, защото всъщност не е толкова очевиден – самите юристи и конституционалистите са разделени. Политическата страна на казуса се състои в това, че не КС решава, кой е депутат и кой не е. Протестиращите не искат Делян Пеевски като депутат. Но не бива да искат КС да реши този политически проблем. Затова протестите не могат да бъдат срещу решението на КС. Представете си съд, който взима решенията си под натиска на улицата – същото е, като да взима решенията си под натиска на престъпно лоби – независимо че моралните основания на улицата могат и да са приемливи, а на престъпното лоби – не.

Протестът трябва да иска оставката на Пеевски като депутат, а не да оспорва решението на съда. Протестът трябва да се обърне към друг – онзи, който е селекционирал и издигнал Пеевски като депутат. Реформаторският блок и тук сгреши, като поиска ново отправяне на казуса в КС – отново политиците искат да решат чрез съда един очевидно политически въпрос. Това пренатоварване на съда с несвойствени задачи само подкопава независимостта му. Предложиха отпадане на парламентарната и президентската квота при назначаването на съдиите в КС. Сякаш изборът им само от съдебната колегия решава въпроса за независимостта на съдите! Напротив, идеята за трите източника на назначаване / избор на конституционните съдии е старата идея на Монтескьо за разделението на властите – „власт властта възпира“. Контрапротестът също може да иска оставката на Пеевски като народен представител, тъй като именно неговото назначаване-оставане е една от причините на протестите, искащи оставката на кабинета.

Дългата вълна от протести през тази година всъщност ни показва, какво може да бъде постигнато с този инструмент на демокрацията. Понеже протестиращите искаха непременно протестът да е мирен, което означава да не премине една почти необратима граница – тази на насилието – те би трябвало да си дават сметка, какво могат да постигнат по този начин. Постигнатото съвсем не е малко – Делян Пеевски беше оттеглен като председател на ДАНС, бяха оттеглени и други назначения, смятани за неприемливи. Така беше поне до есента. Като за мирни протести, и това не е малко. Най-големият принос на протестите е това, че успяха (дано не е за кратко) да политизират отново обществото, да накарат хората да следят, какво става в политиката и да не позволяват да се случват нежелани от тях неща, без да изразят мнението си. Това вече е наистина голямото постижение.

През есента опозиционните партии се активизираха и опитаха да се присъединят към протестите, въпреки общото убеждение на повечето от протестиращите, че трябва да стоят далече от партиите, защото всички донякъде са се компрометирали. Оттогава протестите намалиха интензивността, смени се значителна част от участниците. Това като че ли даде възможност на правителството да действа по-необезпокоявано, поне що се отнася до кадровите смени. Наред с отстраняването на много от „калинките“ на ГЕРБ (обичайно тази дума се употребява за назначения, които не са били направени по съответния ред, например с конкурс, или са на лица, които нямат никакъв образователен ценз за заеманата длъжност), бяха отстранени и служители, чийто професионализъм не е бил под въпрос и които са били лоялни на администрацията. Това често е заради натиска вътре в управляващите партии за назначения на „верни кадри“ или дори на близки роднини – т.е. отново възпроизвеждане на старата схема. Вярно е, че това не бяха досега толкова скандални назначения, че да предизвикат нов взрив на общественото недоволство. Протестите постигнаха поне това – крайно невероятно е в скоро време да се случи отново назначение като това на Пеевски.

Всъщност мирните протести не могат да постигнат всичко – както изобщо каквото и да било политическо действие, впрочем. Но отново нашите протести имат особеност – те са ориентирани предимно към институциите – правителство, парламент, президент. Това изглежда е единственият им адресат, защото по традиция се провеждат именно пред сградите, където тези институции се помещават. През последните години съм присъствал на няколко протеста в европейски страни – Солун, Атина, Париж, Дижон, Брюксел. Никъде тези протести не бяха организиране именно пред сградите на институциите. Навсякъде кортежът на протестиращите, обичайно минаващ по големи булеварди и събиращ се на голям централен площад, визираше не толкова институциите, колкото останалата публика. Струва ми се, че именно това донякъде липсва на нашите протести, които в главите на мнозина от участващите в тях изглеждат като стълкновение с властта, а не като представление пред останалата част от общественото мнение. Тава също е много двусмислено – ако протестът е мирен, тогава не блокираш парламента или правителството. Ако ги блокираш, протестът вече не е мирен. Немирният протест също има своите основания, стига да си сигурен, че няма да излезе от очертания път и да завърши така, както повечето не са го искали. Не малко революции са завършили така, поне в първия момент.

С други думи, за да постигнат повече, нашите гражданско протести се нуждаят същевременно и от съпътстващо или предшестващо гражданско образование. За да могат всички участници да разбират ставащото и да му влияят така, както искат то да се случи. За да не стават обекти на манипулация от страна на по-добре подготвени и по-добре организирани, макар и често невидими, участници.