Протестът иска, но не може

Протестът се банализира, стана част от градския пейзаж и публиката започна да свиква с него като нещо обичайно. Мобилизацията на студентите, макар и напълно оправдана морално, се превърна почти от самото си начало в дежа вю. Студентите не можаха да убедят публиката, че вдъхват нов полъх на протестите.

Причините за това за многобройни, но в основата им е именно твърде дългото протестиране. Защото протестът е извънредно събитие и иначе не може да бъде. Извънредно събитие е и окупацията – на границата на мирния и немирния протест. Когато престане да бъде практикуван като извънреден (а това означава кратък и силен), протестът се банализира и влиза в съвсем други механизми, включително на „позиционни битки“, в които най-ефикасни и успешни се оказват манипулациите. Започнаха постепенно да надделяват партийни влияния и гражданският протест загуби нещо от своята непартийност или дори антипартийност, каквото и да означава това.

Ще се опитам да представя палитрата от различни очаквания на актьорите, които се опитват все по-очевидно да се възползват от протеста, ако не и пряко да го използват.

ГЕРБ очаква реванш, това личи във всяко изказване на лидерите му. Очаква триумфално завръщане във властта. Е, не чак триумфално, но завръщане, евентуално с подкрепата на някоя нова партийна група в парламента (дали ДПС, дали НФСБ, дали Реформаторския блок – не е много ясно, но всеки би свършил работа), след бързи избори. ГЕРБ наистина бързат с изборите, защото колкото по-дълго време пребивават в опозиция, за която нито са замислени, нито са подготвени, толкова по-бързо ще отслабва влиянието им в обществото и ще се засилват центробежните тенденции.

Партиите от Реформаторския блок, макар и да не бързат много, очакват при скорошни избори да се превърнат в парламентарна група. Понеже знаят, че няма да могат да получат дори относително мнозинство, се колебаят много, как да оповестят намерението си: кого ще подкрепят при евентуално бъдещо правителство – ГЕРБ, БСП, ДПС, „Атака“, НФСБ? Нито едно не изглежда възможно, тогава не е ясно как си представят едно бъдещо, но скорошно управление, различно от сегашното. По-скоро някои дейци в Реформаторския блок си представят, че времето се е върнало към 1990 или 1997 г., но съвсем не е така.

Партията на Николай Бареков бърза, защото се надява, че именно сега е дошло времето й – на най-радикално говореща партия, оспорваща това място на „Атака“ или на доскоро много активната РЗС. Бърза, защото надпреварата в радикалното говорене (а след това и действие?) продължава, тя е силно конкурентна, наддаването няма да има край. Представя си не толкова мнозинство (далече е от него), но участие във властта. Въпросът, както винаги, е с кого. Засега знаем, че не е с ГЕРБ.

Окупиращите университетите студенти искат (напоследък) оставката на кабинета и незабавни избори. Но нищо на казват по въпроса, как си представят бъдещото мнозинство и правителство. А онова, което се очертава като възможност, не е толкова много: правителство около БСП, правителство около ГЕРБ, нещо друго, което засега изобщо не изглежда реално като например „голяма коалиция“. Да не изключваме и един от чедусно представените сценарии на Ивайло Дичев (http://www.segabg.com/article.php?id=672870) – парламент с крайно-националистическо и ксенофобско мнозинство. Това ли искат студентите? През 1997 г. беше ясно, кой би дошъл на власт след предсрочните избори, сега това не е така. Тогава? Отваря се широко поле за манипулации, включително за решаване на съвсем други въпроси, дори само отнасящи се до съперничество между преподаватели в университетите. Но окупациите не изглежда да искат тъкмо това – да станат инструменти за разчистване на вътрешни сметки.

Мирният протест, ако иска да остане такъв, може да постигне много неща, но не всичко. Протестите няма сами по себе си да прогонят „олигархията“ от властта. Това изисква повече време, търпелива работа, упорство. „Олигархията“ никога не се е плашела от викове за „оставка“, защото никога отговорността не поема тя. Дори напротив, в условия, където протестът, поради това че продължава много дълго и няма никаква ясно визия за онова, което ще може да породи (какво ново управление, например), „олигархията“ много успешно ще манипулира обществото, ще настрои едни срещу други, ще излезе в крайна сметка на печалба.

Ако има незабавни избори (най-кратко това е възможно да стане през февруари), повечето протестиращи ще останат разочаровани. За не стане така, трябва да имат отговор на въпроса, как си представят бъдещото правителство или иначе – какво бъдещо правителство искат. Да го обсъдят помежду си, да постигнат евентуално съгласие (което не е съвсем очевидно) и да го оповестят. Иначе ще бъдат в една дежа вю ситуация – „Бъдете реалисти – искайте невъзможното“ (знаменит лозунг от май 1968).

За жалост протестиращите се подведоха – публикуваха на референтен за протестите сайт „един списък“, представен така: „Важно! Noresharski.com не е автор на този списък, но подкрепя инициативата за показване на хората, които са активни лица на случваната подмяна на ценности и осъществяващи активна кампания срещу протестиращите граждани. Самите автори на текста от сайта „Българска демокрация“ обновяват постоянно списъка, което ние също ще правим своевременно.“ (http://noresharski.com/komisarite-na-podmyanata/) Много жалко, манипулацията успява. Ще припомня, че в античния Рим, по времето на късната република, противниците на някоя домогваща се до властта група са публикували проскрипции – списъци на „враговете на републиката“. Надявам се протестиращите да не си представят така нашето общо бъдеще! Впрочем, списъкът съдържа имена на толкова различни хора, включително със своя публичен образ и лична история, че ако наистина това е „извадката“ на критиците на протеста – протестът трябва много добре да се замисли. Най-вече, към кого насочва посланието си. Ако е само към „нашите“, не трябва да се учудва, че отвсякъде „другаде“ ще го критикуват. Браво на Цветозар Томов, който категорично разобличи измамата със списъка на „лошите“ (http://www.mediapool.bg/koi-news213203.html).

Изобщо, излезеш ли на публичната арена, винаги очаквай критика. Другото е очакване за онова „единодушие“, което трябваше „да споява моралното и духовното единство на българския народ“.

Накратко: протестът не може да иска онова, което не може да постигне. Иначе хората ще се разочароват и от тази извънредна форма на реакция срещу безобразията на управляващите. Както и не бива да се искат „избори до дупка“, защото повтарящия се в общи линии и често не особено приемлив резултат, ще разочарова хората от тази най-практикувана форма на съвременната демокрация. Алтернативата е гражданска апатия, която винаги е била твърдата основа на всяка олигархична диктатура.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s