Демагогията около Изборния кодекс

Драмата с Изборния кодекс (или по-общо с правилата, по които избираме представителите си и управляващите) продължава вече година, при това само в поредната си фаза. Новият проект, както изглежда, не променя нищо радикално в съществуващото положение, а именно то беше остро отхвърляно от многобройните митинги и шествия, както и от значителен брой неправителствени организации и отделни анализатори. Най-сетне президентът Плевнелиев реши да се намеси и той като предложи референдум по три въпроса: а) за задължителното гласуване; б) за мажоритарния вот и в) за електронното гласуване. Инициативата срещна както подкрепа, така и отпор. Но най-вече отново създаде условия за списъци – на подкрепящите и на отхвърлящите. Така както по време на последните протести от лятото и есента се появиха такива списъци, които накратко искаха да разделят според заеманата позиция „добрите“ от „лошите“. Капанът сега е очевиден – който е против референдума за изборните правила, е против пряката демокрация, т.е. против демокрацията изобщо. Но наред с това се прокрадва още и: който е против задължителното гласуване, подкрепя купуването на гласове; който отхвърля мажоритарните избори подкрепя партийната олигархия; който е скептичен към гласуването по интернет е просто ретрограден или пък подкрепя най-консервативните проекти и партии в общество. Накратко – нова проява на „тиранията на мнозинството“ (Токвил), на „спиралата на мълчанието“ (Ноел-Нойман) – натиск за подреждане към определената вече като „права линия“.

Съгласен съм с Ивайло Дичев (виж интервюто в BGnes: http://news.bgnes.com/view/1141418), че успехът на демократичната форма на референдума изисква натрупването на положителен опит с практикуването му. Това не значи, че няма нужда от референдум по въпроса за изборните правила, особено ако изразените обществени очаквания не водят до практически стъпки за промяна на правилата. Важно е обаче, за какво говорим. Накратко – референдум да, но не на всяка цена и още по-малко по въпроси, чиито отговори не решават действителния въпрос. Да приемем, че мнозинството участва на предложения референдум и пак мнозинството от гласувалите отговори положително и на трите така поставени въпроси. Ще одобрят задължителното гласуване, но заедно с това ще одобрят ли и налагането на глоби, ако задължението не се спазва? Ще одобрят избора на част от депутатите на мажоритарни избори, но каква част (30, 50, половината – не е без значение), както и на един или два тура (още по-съществено е това)? Ще одобрят електронното гласуване, но както машинно (на терминал), така и по интернет ли, както и за всички граждани или само на живеещите в чужбина, и коя чужбина? Всичко това са много важни въпроси на избирателната система и на избирателния процес, но при така поставени въпроси решението, каквото и да е то, няма да е решение: „да“ или „не“ не отговарят на истинското питане, а все едно ще отнесат въпроса към по-нататъшна дискусия. Рискът е за втори път гражданите да се разочароват от един нищо не постигнал референдум.

Време за такава дискусия имаше – само ще припомня, че още предишния президент Първанов свика национална кръгла маса за промяна на политическия модел през юни 2008 г., където много от тези въпроси бяха дискутирани, макар без да се постигне съгласие. Всъщност истинският въпрос е за това, дали гражданите чрез своя вот са в състояние да повлияят върху персоналния състав на представителните органи и доколко пак гражданите са в състояние да упражняват постоянен (а не веднъж на всеки 4 години) контрол върху своите избраници. Оттук следват серия свързани въпроси: как да се намали непомерно голямата тежест на партийните апарати (или партийните олигархии) върху избора на кандидатите, как да се отстрани преобладаващото влияние на частни икономически лобита върху действията на народните избраници, накратко – как да се върне доверието на гражданите в политиката изобщо.

Ще коментирам трите предложени въпроса: за задължителното гласуване, за мажоритарния избор и за електронния вот.

Задължителното гласуване е било практикувано в България по време на управлението на БЗНС (1920-1923) и то е изиграло съществена роля за политическата мобилизация на българското село като електорална опора на управляващата тогава партия. Както и за превръщането на гласуването в позната практика за повечето български граждани между двете световни войни. С тази разлика, че това нововъведение по никакъв начин не съдейства за демокрацията – след преврата от 9 юни 1923 г. се установява авторитарно управление, прекъснато за малко 1931-1934 г. По времето на комунизма избори има редовно на всеки 4 години и без да е задължително гласуването, по официалните данни участват винаги над 99% от избирателите по списък (вж. Тодоров А. Граждани, избори, партии: България 1879-2009, София 2010).

В днешна Европа задължително гласуване се прилага само в 9 държави (от всичко 47 членки на Съвета на Европа): Гърция, Белгия, Кипър, Австрия (само в два лендера), Швейцария (един кантон), Люксембург, Лихтенщайн, Турция и Италия (за последната това съществува единствено в закона, но няма никакви практики на налагането му). В Нидерландия задължителното гласуване е в сила до 1970 г. Общо в света това е практикувано след 1945 г. в 31 държави (от общо 193 членки на ООН), повечето в Латинска Америка. Едно специфично изследване за практиките на насърчаване на гласуването на изборите, проведено от Международния институт за демокрация и електорална помощ (International IDEA) проведено през 2002 г. показва, че с много малки изключения тези страни, в които е въведено задължително гласуване, липсват санкции за нарушението на това задължение. В Европа такива санкции (глоба или административни ограничения) се прилагат само в Гърция, Кипър, Белгия и Люксембург. (http://www.idea.int/vt/compulsory_voting.cfm)

Следователно тази практика на задължително гласуване е изключение, прилага с в ограничен кръг от демокрации. При това никъде сред аргументите на въвеждането му няма такива, които са свързани с предотвратяването на купуването на гласове. Сред аргументите на въвеждането на задължителното гласуване централен е този, който свързва легитимността на избраните органи с броя на участвалите в съставянето им граждани. Тук настояването е, че гласуването е граждански дълг, а не просто възможно за упражняване право. Но никъде не са били посочвани причини, както днес в България, че задължителното гласуване ще намали относителната тежест на купените или зависимите гласове.

Последното е една много разпространена теза, която се повтаря безкритично и без никаква опора на някакви достоверни изследвания. Нищо не знаем за това, защо гражданите не гласуват, както и за това, какви евентуално са политическите предпочитания на негласуващите. Изследвания в тази насока фактически няма – само ограничени данни, които обаче никой още не е обобщил. Знаем ли например, как би гласувал гражданин, който не иска, но е задължен да го направи? Сигурни ли сме, че така събраните гласове ще бъдат непременно в полза на демокрацията? Направени изследвания в други страни според горецитираната публикация показват, че много често това са невалидни или бели бюлетини, а също така бюлетини със случаен вот (най-често за първия по списъка). Това ли очакваме от задължителното гласуване? Да не говорим, че онези, които биха продали гласа си, вече ще бъдат дори задължени да го сторят.

Рискът от задължителното гласуване при съществуването на избирателен праг е, че той ще се вдигне – при 6 млн. избиратели, той би бил (4%) 240 000 гласа минимум за попадане в парламента. Това ще намали значително шансовете на по-малките партии и непременно ще облагодетелства големите. За сведение, на последните избори през 2013 г. избирателният праг беше изчислен на 141 687,8 гласа (със 100 000 по-малко, отколкото ако беше прилагано задължителното гласуване). Прескочиха го само 4-те сегашни парламентарни партии.

България по равнище на участие в парламентарните избори е някъде по средата сред страните от Европа – 64,8% средно за целия период след 1989 г. Пред нас в Централна и Източна Европа са страни като Чехия (73,8%), Словакия (72,9%), Латвия (71,4%), Словения (69,9%). В Западна Европа участието е още по-високо – Малта (95,1%), Дания (85,6%), Швеция (83,6%), Австрия (82,8%), Норвегия (77,8%), Холандия (77,7%), Германия (76,9%). Това са страни, където няма задължително гласуване и въпреки това равнището на участие е доста високо. (изчислено по данни на http://www.idea.int/vt/).

Всъщност проблемът е за това, че гражданите не се чувстват мотивирани да гласуват, защото смятат, че участващите в надпреварата не се различават достатъчно или не са достатъчно представителни. Последното обаче няма да поправим със задължението да се гласува.

Мажоритарното гласуване е друго очакване на предложения референдум. Според разпространеното убеждение то би било инструмент за влияние върху персоналния състав на представителните органи (парламент, общински съвети). Защото мнозина вярват, че за разлика от пропорционалните листи, мажоритарния вот избира личности, а не партии. Това е една от многото заблуди, които се разпространяват в нашето общество. Заблуда, защото се смята, че мажоритарните избори улесняват избирането на независими от партиите кандидати.

В Европа мажоритарна избирателна система се прилага в 5 страни, от които в 1 (Великобритания) тя е проста система в един тур, а в 4 други страни (Франция, Украйна, Беларус и Македония) – мажоритарна система в два тура. Смесена система се прилага в 3 страни (Русия, Литва и Хърватия). В останалите страни се прилагат различни видове пропорционална система, включително в Германия (погрешно определят германската система като „смесена“, но всъщност тя е пропорционална с компенсация).

EU-elect-syst-big

Както се вижда мажоритарната избирателна система в Европа е също изключение. Но и там, където се прилага, отдавна вече няма практически независими кандидати, избрани извън партиите – мажоритарните кандидати са и партийни. Така е и в САЩ, когато някои наблюдатели дават американската система за добър пример. Но дори да си представим, че в няколко (10, 20) избирателни едномандатни райони по някакво стечение на обстоятелствата бъдат избрани независими кандидати – в Народното събрание те ще бъдат винаги малцинство по отношение на партийните групи, които ще се формират от предложените от партиите кандидати в останалите 220-230 избирателни окръга. Това не се дискутира, дори не се посочва като най-вероятна възможност. За сметка на това се повтаря, че „мажоритарните избори стимулират избора на личности“.

Всъщност проблемът е съвсем друг – как гражданите могат да влияят върху състава на предложените за избор кандидати. Как могат да повлияят върху избора на партийните елити? За това мажоритарните избори съвсем не са решение – решенията са поне няколко. На първо място, ако например има вътрешнопартийни предварителни избори – фактически неизползвана у нас практика. На второ място, ако партийните членове (и симпатизанти) реално могат да повлияят върху съдържанието на партийните листи – това изисква развита вътрешнопартийна демокрация, каквато у нас е почти невероятно изключение. И най-сетне, това е възможно с избирателни системи като германската (пропорционална с компенсации) или финландската (пропорционална със задължителна преференция). Проектът за избирателен кодекс засега е оставил 7% праг при незадължителна преференция, при това и не е сигурно.

Да не говорим, че аргументирането на мажоритарната система в полза на независими кандидати си представя, че в мнозинството от случаите това ще са някак си „граждански кандидати“, независими от икономически групировки, почтени хора. Но защо не си представим корпоративни кандидати, представени като независими и финансирани мощно от някоя местна групировка? Това не би работило в полза на мажоритарната система. Която бездруго има класически недостатъци – най-вече защото работи в полза на двете най-големи партии и фактически елиминира останалите.

Френският политолог Паскал Перино аргументира по съвсем различен начин ползите от мажоритарна система в два тура, както се прилага във Франция: на първия тур избирателят гласува според предпочитанията си, на втория тур – за да избере управляващо мнозинство. Така първият тур позволява на партиите да премерят силите си, а вторият тур ги задължава да обявят предварително, как ще се коалират след изборите. Никъде обаче не споменава за това, че мажоритарните избори са непартийни и стимулират независими кандидати. Единственият път, когато в България се прилага смесената система (половината от 400-те депутати във ВНС през 1990 г. се избират мажоритарно в два тура), резултатите са показателни – в парламента попадат 2-ма независими, всъщност избрани с подкрепата на БСП. Останалите са партийни кандидатури и по онова време никой не поставя под въпрос това. Опитът от избирането през 2009 г. на 29 мажоритарни кандидати с проста мажоритарна система показа вече известното – партия, която е близо до 30% от националния вот, печели всички гласове. Така и стана – ГЕРБ спечели почти всички мажоритарни избори, с изключение на няколкото депутати избрани с листите на ДПС.

Мажоритарната система не е решение, но има решение за това, гражданите да влияят върху състава на депутатите. Например т.нар. система на единичния трансферен вот използван в Ирландия, при която избирателят подрежда кандидатите на партиите и независимите кандидати в своя избирателен район според предпочитанията си. Във Финландия се гласува за отделен кандидат (най-често той е партиен), но местата се разпределят пропорционално – само че начело излизат онези партийни кандидати, които са събрали най-много гласове (задължителна преференция). В Дания се използва отворена листа – всеки избирател сам подрежда кандидатите на избраната партия. В Германия избирателят гласува с две бюлетини – за партия и за кандидат – пропорционална система с компенсации. Изобщо има различни решения, всички в групата на пропорционалните системи, но всъщност нито едно от тях не чух да се обсъжда като възможна алтернатива. Обратно, единствената предлагана алтернатива са мажоритарните избори, които обаче имат много недостатъци.

Освен това е съмнително, дали мажоритарната система води до нарастване на участието (когато няма задължително гласуване). Изследване на цитирания институт за изборите в света от 1945 до 2002 г. показва следните данни: средно равнище на участие при пропорционална система с партийни листи – 73%, при проста мажоритарна система – 67%, при мажоритарна система в два тура – 63%. Едва ли бихме могли да очакваме България да е изключение. (http://www.idea.int/vt/survey/index.cfm)

Така вместо да се избере между „германската“, „финландската“, „датската“ системи, изборът се свежда до: мажоритарни или пропорционални избори. Това е фалшива дилема – мажоритарната система ще нанесе повече поражения, отколкото са очакваните ползи.

И най-сетне – електронното гласуване. В България има много инициативи в тази насока и отдавна – повечето се основават на истински технологичен ентусиазъм, но също така и на особената заинтересованост на български граждани, живеещи в чужбина, по-лесно да упражняват правото си на глас. Едни от най-активните поддръжници на електронното гласуване по интернет са именно сред българските общности в чужбина. Защото основните спорове не са за електронно гласуване в избирателната секция (чрез електронен терминал), а електронното гласуване от дистанция (чрез интернет).

На парламентарните избори през последните години в чужбина гласуват между 60 и 160 хиляди души: през 2001 г. са 64 822, през 2005 – 77 020, през 2009 – 156 195 и през 2013 – 114 992. (Френско – български форум. Експертен доклад. Избори в чужбина 2001 – 2011 г. : изборни статистики и еволюция на законодателството, критики и препоръки от д-р Стефан Mанов и проф. д-р. Любомир Гаврилов (http://www.math.univ-toulouse.fr/~gavrilov/bg/Izbori_2001_2011ekspertendoklad.pdf) и ЦИК (http://results.cik.bg/pi2013/rezultati/32.html). Тенденцията е по-скоро на нарастване, като все пак основната част от гласувалите са български граждани живеещи в Турция – обикновено над 60% от заявилите желание да гласуват (http://www.mfa.bg/bg/pages/217/index.html). Спорен е въпросът, доколко гласуването по интернет ще мобилизира много повече избиратели. Нищо не знаем за това, доколко са мотивирани да гласуват българите, живеещи в чужбина, не съм срещал специфични изследвания, има само общи предположения. Нямаме сериозна и надеждна статистика за живеещите постоянно в чужбина български граждани – по оценка на МВнР те са 2 018 792 през 2011 г., като основната част от тях живеят в Турция (500 000), Гърция (300 000), САЩ (300 000), Испания (250 000), Великобритания (100 000) и Италия (100 000). (http://www.eurochicago.com/2012/04/v-tchuzhbina/)

Едно изследване, поръчано от Швейцарското федерално правителство показва, че макар вече няколко държави да са въвели в законодателството си възможността от електронно гласуване от дистанция, много малко действително го практикуват. В почти всички случаи тази възможност се предоставя на граждани, които постоянно пребивават в чужбина,а не за пребиваващи постоянно на територията на страната.

Естония е несъмнено изключение – от 2004 г. естонците могат да гласуват електронно от дистанция и това се отнася за всички граждани, всички избори и референдуми. За първи път това се практикува на парламентарни избори през 2007 г. Трябва да се добави, че Естония е пионер в електронното правителство – там огромната част от административните услуги се предоставят електронно. Тогава от това се възползват 30 275 граждани (3,4% от всички избиратели). Дори и в този случай практикуването на този метод остава доста ограничено.

В Австрия и Франция електронното гласуване е заявено, но още фактически не се практикува. Но в тези страни то се смята за допълнение към други, отдавна вече практикувани методи на гласуване като гласуването по пощата, депозирането на гласа в общината в случай в пътуване, гласуване с пълномощник. В България не е въведен и практикуван нито един от тези способи, но имаме очакване да минем веднага на друго технологично равнище.

В САЩ електронното гласуване от дистанция е предвидено от 2004 г., главно за американските военни контингенти в чужбина. Но почти веднага е замразено заради доклад на двама експерти на министерството на отбраната, които изтъкват, че все още технически системата не е сигурна (Jefferson, David, Rubin, Aviel D., Simons, Barbara and Wagner, David, ‘A Security Analysis of the Secure Electronic Registration and Voting Experiment (SERVE)’, 2004, http://www.servesecurityreport.org).

В Швейцария, макар още през 2007 г. федералният парламент гласува закон, с който се предвижда по принцип електронното гласуване от дистанция, но не само за швейцарците живеещи в чужбина, въвеждането му е засега замразено заради множество технологични причини. През 2011-2012 г. на три последователни референдума кантонът Берн предоставя възможност за интернет гласуване за живеещи в чужбина швейцарци. Резултатите са обнадеждаващи, но засега остават ограничени – повечето от другите кантони все още не са направили същото.

Да не говорим, че според проучване на Сова-Харис от 2013 г. (проект „Качество на демокрацията в България“ на НБУ) 36,5% от запитаните заявяват, че изобщо не ползват интернет, а други 30,4% използват интернет за всичко друго, но не и за политика. Но всъщност освен декларации и отделни видими изяви, нямаме никаква оценка за действителния брой на българските граждани в чужбина, които искат, но не могат да гласуват заради това, че не е възможно да подадат гласа си по интернет.

Ето защо, ако бъде обявен референдум (след като политическите елити не са в състояние да постигнат съгласие или да отговорят на силните обществени очаквания напоследък), той трябва да бъде само по един въпрос – за избирателната система, при това поставен достатъчно конкретно, за да е ясно, какво точно се избира. Задължителното гласуване и интернет вота не могат все още да бъдат поставени конкретно, поне докато не се направи известно проучване, което да помогне при конкретното формулиране на въпроса.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

6 Responses to Демагогията около Изборния кодекс

  1. men246 каза:

    Дали съм прав като си мисля,че инициативата на Президента разчита резултата да е такъв,че да подпомогне пропагандата на ГЕРБ.Съответно изглежда твърде очевидно,че „новия“ Избирателен кодекс на г-жа Манолова е в полза на статуквото.С една особеност – това статукво е изгодно на всички парламентарно представени партии,в т.ч. ГЕРБ.Действията на последните по отношение на предизборната пропаганда са мотивирани според мен до голяма степен от опасението,че могат да изпаднат от властта,ако не надхвърлят определен(и то висок) процент.Впрочем предизборната пропаганда на почти всички партии е низ от компромати,опровержения,контраопровержения.ит.н. Факта,че тази тактика работи добре(в смисъл че те си остават на власт и независимо от отвращението на маса хора) говори според мен много за състоянието ни като общество.И за дълбочината и мащаба на социално-политическата криза(Наред с икономическата се стига до леко зловеща картина).
    Възможното възраждане изисква много дълбоки промени на морал,гражданско поведение,ако щете и трудов морал ит.н. на големи маси хора. Дори мисля,че не се касае за промени,а за тепърва започващо развитие.Казвам всичко това с оглед на това какви настроения и поведение определят сега развитието ни.Значителния брой граждани с друго мислене(в страната и в чужбина) на практика нямат влияние върху процесите.Те май и не се напъват много.Дали пък не са доведени умишлено до отчаяние(но от цялата политическа шайка,а не само от БСП)?

    Like

  2. Милена каза:

    От направения анализ се вижда,че задължителното гласуване не крие рискове немалщко страни го прилагат. Колкото до това, че не е ясно дали и как ще се санкционира неучастието, много закони не са решили този проблем, а и не етолкова важно.В случая се търси придобиване на навик за гласувавне, създаване на обществено мнение за необходимост от активно участие в процеса на гласуване.
    За електронното няма достатъчно аргументи, но съвременната практика утвърждава този тип изразяване на волята. Проблемът очевидно е в мажоритарните листи…Но един много по-важен принцип винаги е потъвал, не е бил обсъждан .Този кого избираме, а не как избираме.Ако законът съдържаше яснота за критериите , за изискванията свързани пряко с това -КОГО И С КАКВИ КАЧЕСТВА избираме, представителството ни нямаше да бъде в субективните лапи на партиите.Поне едно нещо щеше да се гарантира-равен старт в изискванията за кандидат депутатите. Аз бих искала референдум за промяна в изборния кодекс свързана с въвеждане на изисквания за образование, морални качества показани в работа с големи групи хора, професионален и житейски опит. Едватогава може да се обсъждат изборни техники…

    Like

  3. Pingback: Мюрета за политика | Графът

  4. Krasimir Todorov каза:

    Ако въпросите на един евентуален референдум бъдат коментирани в стил Райчев „Българина какво иска да работят децата му – сервитьори или инженери?“, когато се чудим да има или няма Белене, то и тук може да се използва малоумието на огромната част от гласоподавателите и въпросите да се изопачат до такава степен в медиите, че на практика да се изгуби смисъла да се гласува.
    Г-н Тодоров, може би българина не иска да гласува, тъй като не вижда смисъл да се занимава със самоангажираността на управляващи и опозиция (дори и извън парламентарната) които само вадят кирливи ризи, без да се дебатира около проблемите на обществото. Извинете за простоватия ми стил 🙂

    Like

    • Krasimir Todorov каза:

      Ще си позволя да допълня коментара си.
      Не можем да се сравняваме с мирогледа и образоваността на швейцарците и дори там въпросите се поставят така, че да бъдат разбрани от хората и отговора да бъде максимално обективен.
      Как би гласувал Манго на евентуален референдум за Изборния кодекс? Сигурно би попитал пред секцията „Кебапчетата къде са?“

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s