Да гласуваш ли не – това е въпросът

(Публикувано в Marginalia – http://www.marginalia.bg/analizi/da-glasuvash-li-ne-tova-e-vprost/)

Така поставен като известния хамлетовски въпрос, отговорът сякаш се подразбира. Да бъдеш, значи да гласуваш. Нещата обаче са далече по-сложни. В много случаи съм изразявал мнение, че да се гласува е важно. Впрочем, това споделят и мнозинството запитани в много социологически анкети, с които съм работил напоследък. В проведени две национални социологически проучвания в рамките на проекта „Качество на демокрацията в България“ през 2010-2013 г. между 40% и 53% респондентите смятат че е много важно да се гласува на избори, Че не е важно и че изборите няма значение приемат между 18% и 19% от запитаните. Което не пречи на последните три парламентарни избори да не гласуват съответно 45,4% от избиратели по списък през 2005, 39,4% през 2009 и 47,5% през 2012 г.[1] Числото не е никак малко, което означава само, че сред негласуващите има значителна група граждани, които въпреки това смятат, че да се гласува е много или донякъде важно. Защо тогава не гласуват?

Разбира се, мнозина граждани не гласуват, защото не могат: или нищо не разбират от това, или живеят отдалечено от възможни места за гласуване, или същия ден пътуват и нямат начин да гласуват. Мнозина други граждани не гласуват, защото никой не ги подтиква да го сторят, не ги мотивира за това. Трети не гласуват, защото по този начин изразяват протестна политическа позиция срещу съществуващите политически партии и система. Тези три модуса на неучастието в изборите отдавна са анализирани от изследователите. Те са напълно приложими и за днешна България. Наблюденията ми, обаче, показват, се след 2000 г. именно третата група негласуващи все повече надделява като дял. А в навечерието на поредните избори през октомври 2014 г. това става и все по-очевидно.

За смисъла на гласуването

Защо в крайна сметка гражданите гласуват? Също стар изследователски въпрос, но все по-актуален. Една влиятелна политологична школа, тази на „рационалния избор“, всъщност ни обяснява, че изборите са парадокс – гражданите гласуват, въпреки че нямат рационално основание за това. Защото единичният вот, особено при пропорционалните избори, не е решаващ, а се стопява в огромното множество на гражданите, освен това вероятната полза от гласуването е съмнителна, защото не е гарантирано, че кандидатите, за които гласуваш, ще спечелят и ще имат влияние. Разбира се, такова разбиране за изборите е като индивидуалното поведение на пазара – купуваш стока, която смяташ за полезна и ти е достъпна, като преценяваш най-често съотношението между качество и цена. Ако подходим с този метод към изборите – всъщност изглежда, че няма смисъл да се гласува.

Но изборите не са пазар и хората не отиват на тях, за да купят нещо. Впрочем разпространените практики в България на покупко-продажба на гласове вероятно опровергават горното. И въпреки това огромното мнозинство от гражданите не продават гласа си, макар че гласуват. Те също така и не „купуват“ услуга от своите избраници. Мнозина изследвания показват, че гласуването е акт на себеизразяване, гражданинът изразява политическите си убеждения, нещо, което смята като важна част от себе си. Затова и, парадоксално, партии, провалили се в управлението, продължават да получават подкрепа и дори отново се връщат във властта, защото са успели по някакъв начин да олицетворят определена кауза, отговаряща на разпространени в обществото и сред достатъчна група от граждани политически убеждения.

Гласуваме привидно за други, но всъщност за себе си, дори когато се въздържаме да гласуваме. В този смисъл, ако гласуването се представя за дълг, той не е „дълг към обществото“ – преди да дължим каквото и да било на обществото, трябва да сме сигурни, че това общество значи нещо за нас. Ако сме изолирани, самотни, несоциализирани, или пък силно разочаровани от подкрепата на обществото около нас, тогава негласуването е начин просто да изразим това – не изпитваме усещането за какъвто и да било дълг.

Какво всъщност избираме

Пред всеки избор мнозина се питат, дали изобщо има смисъл да се гласува, след като въпреки множеството възможности за избор нито една не е достатъчно удовлетворителна. Едно от очакванията, между другото подхранвана и от мнозина политици, е за въвеждането на „мажоритарен избор“ – избор на личности, а не на партии. Това е друга тема, но в случая давам този пример като проява на очакването да се възстанови желанието за гласуване с ясно идентифициране на обекта на доверието – конкретна личност.

Очакването за мажоритарни избори е свързано не на последно място и с крайно ниското доверие към политическите партии като цяло.Средните стойности на доверието към политическите партии като цяло, ако се позовем на данните на Евробарометъра за периода 2004-2012 г. е 13-14%, докато недоверието достига 80-81%.[2] И въпреки това изключително ниско доверие към партиите като цяло, по данните на изследването в рамките на проекта „Качество на демокрацията в България“, 25-30% от запитаните заявяват, че гласуват винаги за една и съща партия, а над 40% гласуват за избраната партия, дори и в листите й да има личности, които не им харесват.[3]

Очевидно е, че гласуването не е свързано непременно с доверие. Или по-скоро доверие не е точната дума. Гражданите гласуват, дори и без да имат напълно доверие към избраниците си. Това е парадоксално, но може да бъде обяснено. То отвежда към въпроса, какво всъщност избираме, когато има избори. Въпросът се отнася както за гласуващите, така и за негласуващите.

Ще напомня, че изборите, които се опитваме да обясняваме като съвкупност от индивидуални актове на единични личности, всъщност имат колективен резултат. Не отделният вот, а всички вотове заедно, включително на негласуващите, имат значение за крайния резултат. А той е формално разпределение на делегираните от гражданите властови позиции между състезаващите се за тяхната подкрепа (не толкова доверие). Казано иначе, ако опишем властта с метафората на тортата, избирателите колективно я разрязват обичайно на неравни парчета, които да се предоставят „за консумация“ на борещите се за властта партии.

По традиция сме смятали, че става дума за двустранен процес – от едната страна гражданите, които очакват от състезаващите се политици поемането на ангажименти (обещания), от друга страна политиците, които очакват срещу това подкрепата на гражданите. Мисля, че в огромното си мнозинство гражданите вече не се подлъгват по обещания – те знаят, че които и да са управляващите в България, нещата едва ли ще тръгнат по желаната от повечето граждани посока. Напротив, повечето граждани са убедени, че веднъж отминали изборите, политиците обичайно загърбват казаното в предизборната кампания и се заемат с решаването на частни въпроси в интерес на частни групи.

Ако допуснем, че вече мнозинството граждани знаят това (а немалко изследвания го показват), тогава наистина за какво по-точно гласуват, ако го правят? Вече можем да сме убедени, че не заради дадени обещания, като имам предвид публичните обещания, направени най-често в предизборните платформи (за частните обещания можем само да подозираме). Бърз преглед на предизборните платформи за изборите на 5 октомври показва, че това са текстове с общи послания, където в повечето случаи липсват конкретни ангажименти („ще повишим благосъстоянието“, „ще стабилизираме България“ и пр.). Или ако ги има, те са от два типа: знакови разделителни линии като АЕЦ „Белене“ или санкциите срещу Русия, или очевидно неизпълними, но несъмнено привлекателни, обещания като разкриването на 1 млн. нови работни места. Общите обещания визират абсолютно всички граждани, като не държат сметка, че сред тези „всички“ хората са различни и искат и очакват различни неща. Конкретните обещания, доколкото ги има, визират най-вече очертания „свой отбор“ и разграничаването от другите. И двата типа обещания няма да бъдат изпълнени, защото те не се дават за това. Най-малкото защото изпълнението им не зависи изцяло от българските управляващи, а се намесват и много външни фактори, които непременно ще бъдат използвани за оправдание, когато му дойде времето.

Смисълът на гласуването (или негласуването) е всъщност друг – да се наредим с онази група свои съграждани (познати или не), в която бихме искали да бъдем. Както и да го покажем пред себе си. Не гласуваме, за да даваме доверие на някого, за когото знаем, че няма да изпълни обещанията си. Гласуваме за някого, защото си го представяме, че е част от „нашата“ група, „един от нас“. Той или тя просто са имали куража или нахалството да поискат да управляват от наше име.

Така резултатът от изборите не е „победа“ или „загуба“ – две понятия от войната или спорта, които би трябвало да избягваме да употребяваме по отношение на изборите. По-честното е „спечелване“ или „неспечелване“ на изборите – коренът „печалба“ отговаря по-точно на онова, което получават избраните. Изборите не са като футболен мач, както на някои им се привижда – те не зависят от играта на терена, а от настроенията и виковете на публиката.

Какво очакваме на изборите на 5 октомври

На 5 октомври няма да се случи революция и най-вероятно ще се потвърдят повечето от вече публикуваните резултати на социологическите изследвания за намеренията за гласуване. ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформаторски блок, ББЦ, евентуално и Патриотичен блок и АБВ. Какво специално очакваме от тази конфигурация? Какво мнозинство и евентуално правителство, ни очаква.

Накратко – нищо коренно различно. Или ГЕРБ ще направят коалиция с РБ или ББЦ, което с нищо няма да промени картината, защото най-вероятно ще има повторение на практиките от 2009-2013, или ще има отново предсрочни избори след два месеца, което ще остави на власт сегашното служебно правителство. В първия случай някои граждани очакват, че РБ или ББЦ ще бъдат „коректив“ на ГЕРБ, или пък че ГЕРБ биха приели Бойко Борисов да не е премиер. Това не е вероятно, политическата хегемония на ГЕРБ продължава, макар и силно накърнена от случилото се. И ако пак излизат начело, причината е най-вече в немощта на техните съперници. Колкото до „коректива“, едно коалиционно правителство се основава на дисциплина – ако не си съгласен, напускаш. В една такава хипотеза е по-вероятно да спечелят ГЕРБ, а не например РБ.

Но ако изборите на 5 октомври не се очертават (отново) като „ден на промяната“, тогава има ли изобщо някакъв възможен и действителен изход от една ситуация, в която, ако перифразирам една известна на моето поколение фраза „масите не искат, а върховете не могат“. Разбира се, всеки нов политически проект обещава радикална промяна, в смисъл на завръщане на почтеността в политиката, освобождаване от корпоративните зависимости, разчистване на терена от корумпирани личности. Някои говорят за радикална промяна на визията за обществото, държавата, бъдещето.

В по-частен смисъл, обаче, става дума за нещо по-лесно постижимо – политиката да стане поле за състезание на обществени, а не на частни, проекти. България не е някакво особено изключение в света и това несъмнено е възможно, така че избраниците да следват очакванията на гражданите, а не на определени частни корпорации. Онова, което пречи, са най-вече две неща. Първо, това е механизмът на селекция на политическите фигури, при който политиците наистина са мандатоносители най-вече на корпоративни, а не на граждански, интереси. И второ, това е липсата на добро и ефективно гражданско образование, на достатъчно подготвени граждани, които да знаят как да се самоорганизират, за да отстояват своите права и искания, без да стават заложници на частни корпоративни интереси.

Партиите имат образа на частни НПО, представители на определени корпорации. Бизнесът и политиката са се вплели силно, което е вредно и за двете страни в България. Могат ли изборите да променят тази картина? Няма да е възможно като с магическа пръчка, но най-важното е, гражданите винаги да имат готовността и капацитета да предизвикат поредни избори. Само тази заплаха може да дисциплинира политическата класа и да я накара да чува повече гражданите и по-малко корпорациите. Това, което не успяхме през май 2013, и няма да успеем през октомври 2014, може би ще успеем по-късно. Може би изобщо няма да успеем веднъж завинаги, но ако постоянно държим оръжието на незабавните избори, може би ще успеем да държим достатъчно отговорни онези, които се състезават на тях.

[1] Канев, Добрин и Тодоров, Антоний (съст. и ред.). Качество на демокрацията в България. София, „Изток-Запад“, 2014, с. 194-196.

[2] Вж. European Commission. Public Opinion. Eurobarometer Surveys http://ec.europa.eu/public_opinion/cf/showtable.cfm?keyID=2189&nationID=27,&startdate=2004.10&enddate=2012.11.

[3] Цит. съч, с. 254-255.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Да гласуваш ли не – това е въпросът

  1. Krasimir Todorov каза:

    Здравейте господин Тодоров
    Как бихте коментирали след изборната реалност. Няма статия по въпроса.
    Никъде не чух и прочетох да се коментира моето усещане, за това, че ГЕРБ ще играят за втори избори, заради психологията и техниката на един „баражен“ вот.
    Всичко което сега се прави е един „балшой театър“ за да се достигне до нови избори, където ГЕРБ ще имат тотално мнозинство. Интересно ще ми е как мислите Вие. Все повече ми се струва, че ще върнат мандата с извинението, че няма с кой да се обединят, което идеално ги обслужва. А направят ли го, много скоро ще се избираме пак.
    Благодаря.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s