Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат Патриотичния фронт като част от едно десноцентристко правителство. Това предизвика гневната реакция на лидерите му, но, учудващо, и на политици от Реформаторския блок. Последното показва, за съжаление, липса на демократичен рефлекс, който ни позволява да разграничаваме партиите на демократичния ред (независимо от различията им) от другите партии, които разрушават демократичния ред. Различията с последните са много по-важни, отколкото различията между демократичните партии, пък били те леви, центристки или десни.
Лидерите на НФСБ изглежда не си дават сметка, че инцидентът не е само повърхностен, защото не става дума само за една или две точки от тяхната програма. Става дума за общо разбиране за обществото и политиката, за бъдещето на България, по които те се разминават кардинално с разбирането на демократичните граждани. Другото, като например ограничена подкрепа за бъдещото правителство без пряко ангажиране в него, е нещо по-несъществено, макар да не е без значение.
В своите „Основни задачи на правителството на националното спасение“ (http://nfsb.bg/programa_2014.php) НФСБ прави множество предложения, някои от които се споделят и от почти всички останали партии. Но сред тях има 7, които са самата сърцевина на предложената програма и показват същността на подкрепящата ги организация. Именно тях ще коментирам по-долу.
V. 5. Пресичане на практиката майчинството и бедността да се превръщат в доходен бизнес. Обвързване изплащането на помощи и детски надбавки за повече от 2 деца с образователния статус на родителите и възможността им за социална адаптация.
Някога, през VI в. пр. н.е. римският цар Сервий Тулий осъществява реформа, която превръща римското общество от родово в политическо. Той разделил римските граждани на 5 класа в зависимост от това, как според дохода си могат да се въоръжат за армията (това тогава се е отнасяло единствено за мъжете). Най-високият клас били конниците, най-ниският – въоръжените с прашки. Извън тези класове останали най-бедните – наричани пролетарии, защото единственото, с което са можели да допринесат за града, са били децата, които са раждали.
Горната постановка очевидно цели да остави пролетариите в днешна България на изживяване – ако оцелеят, толкова по-добре за тях, но държавата няма да им помага. Разбира се, зад „възможността им за социална адаптация“ се крие друго – програмата настоява да се спрат помощите за майчинство и бедност най-вече на ромите. Да не говорим, че самото разбиране, че майчинството и бедността могат да се превърнат в доходен бизнес е комично – не се сещам някой да е открил още образователна програма за този „бизнес“.
Иначе въпросът за това, как като общество и държава да постъпим с децата, които (не по свое желание) се появяват на този свят в семейства без икономически, културен или социален капитал, позволяващ им лесно да се интегрират (разбирай – да се изучат и после да си намерят работа), едва ли може да се реши по горния начин. Изисква се повече въображение от много лесното „отписване“ на тези деца. Но пък ще останат „най-добрите“!
VI. 4. Въвеждане на изпит по български език за всички деца навършили 6 години и в случай на недобро владеене – ускореното му изучаване в предучилищни паралелки за сметка на родителите. (При липса на средства – обществено полезен труд).
В началото на демократичния преход някои начални училища опитаха да въведат изпит за селекция на новопостъпващите – очакваха така да отберат „най-добрите“. Очевидно също така очакваха „по-малко добрите“ просто да останат навън. Това не се прие като общо правило. Горното има същото намерение, още повече, че оставя на грижата на родителите да финансират изучаването на български език.
Научаването донякъде на майчиния език става преди училището. Но научаването на онова, което наричаме „книжовен български език“, имащ и статута на официален, е задължение на образователната система на държавата. Не може да се прехвърля топката на родителите – в едни по-стари времена мнозина от родителите са били по-малко образовани от децата си.
Но ако подобен изпит по български език се въведе за всеки, който желае да заеме изборен пост или държавна служба, то вероятно за кратко време ще намалее два-три пъти броят на депутатите, общинските съветници и държавните служители. Добре е също така на подобен изпит да се подложат и някои партийни лидери, особено на формации, които претендират да отстояват българската национална кауза. Има доста да се посмеем!
VI. 7. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.
В желанието да се стимулира родната култура се предлага ограничение върху достъпа до чуждата (разбирай направената извън границите на България). Не знам, как авторите на програмата си представят изобщо културата, но вероятно някой по-добър специалист от мене ще им обясни, че без непрекъснатото взаимодействие на културите през границите, никаква култура не е възможна. Освен онова, което наричаме „самобитност“, т.е. създадено без никакъв контакт с външния свят!
Допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата е и нещо неприложимо в днешния свят. Защото ще трябва да започнем с употребата на кирилица – част от буквите й са от гръцки „културен произход“. Изобщо, такъв данък в най-обичайния смисъл ще оскъпи достъпа до чуждестранната култура, но едва ли е сериозно да се смята, че именно с него ще се стимулира създаването на култура в България. Да не говорим за „производството на фолклор“ (може би се има предвид проучване, съхранение, документиране, разпространение) – не съм специалист по тази материя, но ми звучи странно.
Освен това нека попитам – стимулиране на култура, създадена само от българи, или стимулиране на култура, създадена в България? В първия случай има българи, които творят в чужбина. Както и български граждани, чийто майчин език не е български, но които също творят българска култура. Във втория случай имаме и чужденци, които творят култура в България – тях ще ги стимулираме ли? Ще стимулираме ли българска култура, която се твори на чужди езици? Очевидно е, че програмата не иска да се занимава с такива неща – само да ограничи „чуждото влияние“ (защо ли това ми напомня за едни по-стари времена). Но пък със сигурност ще останем „самобитни“!
VIII. 1. Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност.
Вероятно авторите не са чували за „самоуправство“, защото предполагам, че не са и чували как Макс Вебер определя модерната държава: институционално предприятие, което успешно си присвоява монопола върху легитимното физическо насилие. Именно затова съществува тази държава – тя да правораздава и при нужда да упражнява насилие. Ако друг го прави, това се квалифицира като престъпление. Зад това искане се крие, обаче, нещо по-просто – правото на господин Х. да стреля по момчетиите-роми, когато му крадат от крушите. Не искам, разбира се, да омаловажавам набезите на полетата, които съсипват годишния труд на собствениците, но едва ли решението е в самоотбраната с лично оръжие.
Масовата битова престъпност е проблем за полицията – иначе няма да има нужда от нея. Както и проблем на интеграционната политика. Никой не краде, защото „така му идва отвътре“ (освен малкото клинични случаи на клептомания). Обичайно се краде от нужда. Истинският проблем, обаче, е, че ако някой открадне две кокошки, може да получи няколко години затвор, докато ако някой открадне няколко милиона лева, може да стане депутат.
От друга страна, за да осигури действително правото на българския гражданин да използва оръжие, независимо дали може да си го купи или не, това ще изисква държавата да финансира бедните при покупката на лично оръжие. Или вместо да изнася или унищожава леко стрелково оръжие, направо да го раздаде по списък – така ще има за всички. Несъмнено ще трябва да се въведе и някакво обучение – защо още не в 6-ти клас. Чакат ни спокойни времена!
VIII. 4. Полицията да гарантира спазването на законността в циганските квартали и гета.
В текста на програмата е написано като отделно искане. Полицията (името идва от „градска стража“) трябва да пази обществения ред навсякъде. Ако се има предвид някаква специфична престъпност именно в кварталите, обитавани от ромите, тогава трябва да се каже ясно, за какво става дума. Ако се има предвид, че самите роми са заплашени от престъпността в техните квартали, работата е друга – полицията е най-добре тогава да си сътрудничи със самите роми, за да се справи с проблема.
Когато бях на 12 години в класа ми в 43-то основно училище в София половината ми съученици бяха роми от махалата (така й казвахме), отвъд бул. Константин Величков в София. Между нас нямаше видими разлики нито в облеклото (ученическите престилки и рубашки бяха задължителни), нито в социалното положение – родителите на всички работеха, а онзи квартал не беше от богатите. Макар махалата да беше обособена в градското пространство, никому не минаваше през ума да я смята за „гето“. Очевидно днешната държава в България има по-големи затруднения да се справи с интеграцията на ромите, но едва ли решението е с изпращането на полицията в ромските квартали.
В контекста на предишния параграф от програмата, обаче, предложението звучи така: извън „циганските квартали и гета“ гражданите се справят сами, с личното си оръжие; вътре в тях се разполага полицията. В Южна Африка преди две десетилетия на това му казваха „апартейд“, заклеймен като международно престъпление. Но какво пък, така несъмнено можем да запазим „чистота си“!
IX. 1. Да бъде възстановена наборната служба с продължителност минимум 6 месеца, както и трудовите войски за срок от 1 година, като място за придобиване на професия и изграждане на чувство за отговорност и съпричастност към обществото за срок от 1 година. Трябва да бъде възобновено и военното обучение в средния образователен курс.
Макар правото да носиш оръжие да е било смятано през 18-ти век за белег на свободния човек и гражданин и въоръжаването на народа да е бил лозунг на тогавашните революции в Северна Америка и във Франция, днес, след две световни войни, нещата изглеждат различно. Наборната военна служба днес обичайно се свързва с изрази като „пушечно месо“, „казармен ред“, „набиване на канчето“, „мущровка“, „изчанчване“ (списъкът е много дълъг и спирам дотук с личните си спомени). „Изграждане на чувство за отговорност и съпричастност към обществото“ днес не се постига с казармен ред, а с образование и възпитание в самото общество. Да не говорим, че премахването на наборната военна служба се осъществява през 2007 г. и с промяна на конституцията (вж. чл.59, ал.2).
Тук се предлага и създаването отново на „трудови войски“, като се подсказва и тяхната роля преди на социализираща институция за граждани предимно от турското и ромското малцинства, които са придобивали професионална квалификация по време на военната си служба. Последното е вярно и за някои категории от редовната армия, например шофьорите и механиците. Ако такава е целта, дали една държавна програма за професионална квалификация не била по-евтина и по-ефикасна, отколкото връщането на наборната армия? Но пък отново ще върнем старите войнишки вицове!
IX. 2. За противопоставяне на външна военна агресия е необходимо незабавното възстановяване на ракетните бази тип „земя – земя“ в Южна България.
Остава да се допълни, че тази очаквана военна агресия трябва да дойде от юг – там са Турция и Гърция, и с двете сме в НАТО. Как си представят вносителите на това предложение, че ще спрат с ракетни бази евентуална агресия? Какво ще целят тези ракети – настъпващи колони, чужди военни бази, чужди градове? Това, наред с другото, напомня за военна доктрина отпреди не по-малко от 50 години, ако не и по-стара, която си представя днешните заплахи като заплахи за междудържавни войни. В същия дух, ако така си представяме заплахите, защо да не разположим ракети и по източните граници, или най-добре „по всички азимути“. Защо да не превърнем България в една добре укрепена крепост, недостъпна не само за агресори, но и за бежанци и всякакви други „инородци“, в която щастливо като в бункер ще живеем ние, „чистите българи“. Очаква ни светло бъдеще!
Антоний Тодоров 