Да вдъхнем нова сила на демокрацията

(публикувано в MoveBG: http://movebg.com/2014/bg/discussions/459-visions-for-europe-paper)

Представителната демокрация в Европа, макар да изглежда без алтернатива, вече все по-видимо губи началния си ентусиазъм. Дори мащабната демократизация на страните от Централна и Източна Европа след 1989 г. не успя да вдъхне качествено нова сила на демокрацията. В повечето пост-комунистически страни гражданите бързо се разочароваха от новия ред и са много склонни да подкрепят различни повече или по-малко крайни варианти на популистко отричане на демокрацията. Подобни явления, парадоксално, се развиват все повече и в старите демокрации от Западна Европа.

В излязлата през 2012 книга „Интимните врагове на демокрацията“, Цветан Тодоров отбелязва: „Демокрацията сама произвежда силите, които я заплашват, и новостта на нашето време е, че тези сили надмогват онези, които я атакуват отвън. Да се бориш с тях и да ги неутрализираш е още по-трудно, защото те от своя страна се позовават на демократичния дух и поради това притежават видимост на легитимност“. С други думи демокрацията вече не изглежда заплашена „отвън“, от страна политически проекти, които открито я отхвърлят (като сталинския комунизъм, хитлеровия нацизъм, фашизма и други техни производни), а много повече „отвътре“, в резултат на собственото й развитие и в някакъв смисъл банализиране.

Цветан Тодоров изтъква три самопроизвеждащи се заплахи за демократичния ред: месианизма на западната демокрация, пазарния фундаментализъм и популизма (http://bibliobs.nouvelobs.com/essais/20120403.OBS5335/tzvetan-todorov-la-democratie-secrete-elle-meme-ses-ennemis.html). Разбирането за демокрацията като един непрекъснат прогрес, носещ освобождение на народите, води все повече до убеждението, че дори налагането й със сила е легитимно, както например в страни като Ирак. Резултатите там, поне засега, са катастрофални и демокрацията губи собствените си основания на един освободителен проект. Пазарният фундаментализъм, като крайна проява на икономическия неолиберализъм, внушава свръхценността на индивидуализма и оправдава „тиранията на капитализма във вреда на закрилата на народа от страна на държавата“. Популизмът, който се основава на очакването за действително консултиране и участие на народа в управлението, е обратната страна на демокрацията. Но именно този последен вътрешен враг на демокрацията изглежда и най-труден, защото опира до самата същност на демократичното управление „за народа, чрез народа и с народа“.

В този текст ще се занимая именно с последния въпрос – за това, защо в началото на 21-ви век исканията и очакванията за действително, истинско, пряко участие на гражданите в управлението се е превърнало в основен източник на гражданските мобилизации в света, Европа и България.

Представителното управление се развива от края на 18-ти век и се основава на изборите и управлението на мнозинството, при зачитане на правата на малцинството. Този режим, който основателите му дори не наричат демокрация, постепенно се демократизира. Първоначално с разширяването на избирателните права върху всички мъже, а после и най-вече след Втората световна война – върху всички жени. След това с развитието на правовата държава, която защитава гражданските права и свободи и най-вече тези на малцинствата. Така днес в Европа и много други страни говорим за представителна демокрация.

Забравили сме, обаче, че античните образци на демокрацията, на които често се позоваваме като на основен модел, не са използвали изборите като основен инструмент за съставяне на управителните тела. Те са използвали друг инструмент, който днес е почти забравен, ако не и отхвърлян с презрение или насмешка – тегленето на жребий. Ако се позовем на Аристотел, „смята се за демократично да се определят длъжностните лица чрез тегленето на жребий, а да се определят чрез избор – за олигархически принцип“ (Аристотел 1995: 116-1294b). Днес дотолкова не можем да отделим всеобщите избори от демокрацията, че сме склонни да приемем, че демокрацията, това са най-вече избори.

Защо приемаме средството като същност на целта – демократичното управление? Причините са много, но днес си даваме сметка, че ограничаването на демократичния процес до изборите не просто не е достатъчно, но започва да става вредно за самата демокрация. Защото изборите днес, като мащабна операция за мобилизиране на общественото мнение, са изцяло подвластни на рекламата, шоуто, пърформанса, в кампаниите господстват комерсиалните медии, частният интерес, техниките за манипулация на общественото мнение са изключително ефикасни. Изборите изглеждат като спортно състезание, в което се внушава, че побеждават най-добрите, но всъщност побеждават най-умелите в техниките на убеждаването. Да не говорим, че в страни като България (тя не е изключение), изборите зависят значително от практики като купуването на гласове или контролирания вот.

Тази „електорална представителна демокрация“, ако използвам израза на Давид Ван Рейбрук[1], изживява едновременно криза на легитимността и криза на ефикасността. Демокрацията губи легитимност в два аспекта: избирателите все повече предпочитат да не гласуват на изборите, както и, ако гласуват, да гласуват „капризно“, което се изразява в изключителна електорална волатилност, бърза промяна на вота. Демокрацията губи също така и ефикасност и най-видимата част от това е нарастващата трудност да се съставят правителствени мнозинства след изборите (Van Reybrouck 2013: 16-28). Причината според автора е в разпространения „електорален фундаментализъм“.

Представителната демокрация е критикувана от много посоки. Популистите, включително днес, смятат, че проблемът е в старите елити и затова изходът е в появата на нови лица и организации в политиката, например чрез мажоритарно гласуване. Технократите, напротив, смятат че проблемът е в твърде широкото участие на некомпетентни граждани в политическия процес, някъде дори се иска въвеждането отново на избирателни цензове, основани на образованието. Радикалите настояват за промяна по посока на пряката демокрация, по-честото използване на референдумите и плебисцитите. Общият проблем на тези три основни критики на представителната демокрация е, че се основават винаги на електоралните практики, на тяхното усъвършенстване, на тяхната инженерия. Най-радикалните критици на тези търсения, като Майкъл Хардт[2] отбелязва: „Би трябвало да е много трудно да се намери някой, който да не е станал циничен пред онова комерсиално търговско шоу, което ни представят като избори“ (Mensel 2013).

В една книга, която ми направи огромно впечатление, на френският исторически социолог Бернар Манен „Принципи на представителното управление“[3], авторът започва текста така: „Съвременните демокрации произлизат от една форма на управление, която създателите й са противопоставяли на демокрацията.“ (Manin 1995: 13) Защото класическата демокрация не се основава на изборите, а на тегленето на жребий. Изборите винаги са разделяли обществото на различни борещи се фракции – всъщност фракциите на елита. Поради това изборите като инструмент на демокрацията винаги са поддържали трайното разделение на обществото на управляващи и управлявани. При модерната представителна демокрация само се изисква управляващите да бъдат посочени от управляваните.

Но тегленето на жребий, основен метод на античната демокрация, днес се отхвърля като надеждна практика. Дълго време се е смятало, че това е метод, свързан с религиозните вярвания – „случаят“ решава, но зад него стои божествен промисъл. Всъщност никога не е било така – случайният избор на управляващи измежду всички граждани се основава на предположението, че всеки граждани е политически компетентен. Такова фундаментално гражданско равенство, основа на демокрацията, днес дори и не можем да си представим: толкова силно сме повлияни от аристократичния принцип, че трябва да управляват „най-добрите“.

Днес сме убедени, че античната демокрация не е приложима в чистия си вид днес, защото била „пряка“ демокрация, а в многолюдните общества е възможна само „представителна“ демокрация, т.е. основана на избора. Всъщност, както добре аргументира Ван Рейбрук, позовавайки се на предишни изследвания, античната демокрация също е представителна, но не „елективна“, като съвременната, а „алеаторна“, основана на жребия. Днес не бива повече да противопоставяме пряка на представителна демокрация, защото въпросът е другаде.

Аристотел обяснява: „Основен принцип на демократическото устройство е свободата… А важен белег на свободата е по ред да се подчиняваш и да управляваш“ (Аристотел 1995: 178 – 1317b). Днес последната фраза сме я забравили. Парадоксалната фраза на Владимир Ленин, че всяка готвачка би могла да управлява държавата[4], я приписваме на провалилата се комунистическа утопия. Но идеята е много по-стара и парадоксално, съвършено забравена – че всеки гражданин има нужната политическа компетентност да участва в управлението. Тезата се сблъсква челно с технократичните и аристократичните предразсъдъци, които продължаваме да приемаме като постулат неподлежащ на оспорване или критична рефлексия, – че само образованите, знаещите, умеещите, добрите трябва да управляват.

В хода на критиките към установената демократична система в България след 1989 г. често се употребява думата „олигархия“ – като израз на неудовлетвореността от функционирането на демокрацията. Всъщност елективната представителна демокрация носи по рождение олигархични принципи и практики. Днес все повече граждани си дават сметка за това и отказват да участват в единствената предвидена за масовия гражданин форма на повече или по-малко пряко участие в управлението – избора чрез мнозинство на управляващите. А онези, които все пак искат да участват, предпочитат уличния протест като единствено достъпна форма на независимо изразяване на мнение, но не и на пряко участие в управлението.

През август 1988 г. The Atlantic Monthly публикува кратката статия на още непознатия Джеймс Фишкин[5], който предлага вместо поредицата първични избори за кандидат за президент на демократите и републиканците, които по традиция започват в Айова и Ню-Хемпшир и винаги силно са повлияни от резултатите в тези щати, да се прибегне до една гражданска асамблея за определяне на кандидатите (на демократите и на републиканците), където гражданите са избрани чрез жребий. Революционно изглеждаща идея, но начало на сериозен дебат за обновлението на демокрацията на принципа – всеки да може да участва, а не само „най-добрите“. (Fishkin 1988: 16-18)

Макар дебатът да не е толкова нов, а за „партиципативна“ или „делиберативна“ демокрация да се говори отдавна, именно пред последните десетина години зачестяват практическите проекти за обновяване на демократичната конструкция на представителното управление с форми на пряко участие на гражданите както в обсъждането, така и във вземането на политически решения. Форми, основани на граждански асамблеи, съставени чрез жребий. Не всички са еднакво успешни, но натрупаният опит е от огромно значение. Сред тях: гражданските асамблеи за електорална реформа в Британска Колумбия (2004) и в Онтарио (2006-2007), Канада; гражданските конвенти за съставяне на нова конституция в Исландия (2010-2012) и Ирландия (2013).

Сред академичните и граждански ангажираните кръгове също има вече разработени проекти за демократично обновление, свързани с реформа, която да въведе принципа на случайния избор в демократичните практики. Цитираният Ван Рейбрук посочва поне пет такива проекта в САЩ, Обединеното кралство, Франция и един за Европейския съюз. Сред тях проектът на Терил Бурисиъс от 2013 изглежда най-мащабен – той предлага въвеждането на алеаторна демокрация с шест основни тела, които взаимно се допълват и контролират, повечето от които съставени чрез жребий, а някои на основата на самоизбирането на желаещите да участват. Тази система на multi-body sortation позволява на гражданите да участват реално и лично в обсъжданията и вземането на решения. В същата перспектива германският изследовател Хубертус Бухщайн предлага изборният Европейски парламент да бъде допълнен от една втора европейска камара – House of Lots (no Lords!) или Камара на избраните с жребий, представляваща всички граждани на ЕС. Тази втора камара трябва да има законодателна инициатива и право на вето.

Едва ли могат да се опишат в такъв кратък текст всички нови търсения в посока на демократично обновление. Ясно е обаче, че представителната либерална демокрация в този си вид е заплашена от самозадушаване, ако не направи усилие да изостави електоралния фундаментализъм и да допълни елективните демократични практики с алеаторни демократични практики, основани на тегленето на жребий сред всички граждани. Защото избраните с жребий граждани няма да бъдат подложени на натиска на изборната агенда и на комерсиалните медии, няма да се страхуват за преизбирането си, ще се опират на съвестта си повече, отколкото на партийни и частни зависимости.

 

Библиография:

Аристотел, Политика. (превод Анастас Герджиков). Отворено общество. С. 1995, ISBN 954-520-049-9.

Bouricius, Terrill G. (2013) „Democracy Through Multi-Body Sortition: Athenian Lessons for the Modern Day,“ Journal of Public Deliberation: Vol. 9: Iss. 1, Article 11. Available at: http://www.publicdeliberation.net/jpd/vol9/iss1/art11

Fishkin, James S. The Case of the National Caucus: Taking Democracy Seriously. The Atlantic Monthly, August 1988, pp. 16-18.

Manin, Bernard. Principes du gouvernement représentatif, Calmann-Lévy, Paris, 1995, 319 p., ISBN 9782702124079.

Mensel, Lars. „Dissatisfaction makes me hopeful“. Conversation by Lars Mensel with Michael Hardt. The European, 15 April 2013: http://www.theeuropean-magazine.com/michael-hardt–3/6713-protest-movements-and-participation#

Todorov, Tzvetan, Les ennemis intimes de la démocratie, Paris, Robert Laffont, 2012, 259 p., ISBN : 978-2-221-12952-4.

[1] Давид Ван Рейбрук е белгийски фламандски историк, археолог и писател, носител на престижната френска наградата „Медичи“ за чуждестранна книга за 2012 г. Бил е активист на гражданската група G1000 (http://www.g1000.org/en/).

[2] Съавтор заедно с Антонио Негри на „Империя“, мащабна критика на глобализацията (Michael Hardt, Antonio Negri, Empire, Harvard University Press, 2000, ISBN 0-674-25121-02000).

[3] Има и английски превод, достъпен он-лайн: http://partipirate.re/doc/tresors/The-Principles-of-Representative-Government,-Bernard-Manin-CUP-1997.pdf.

[4] Фразата е следната: „Ние знаем, че всеки черноработник и всяка готвачка не са способни на момента да поемат управлението на държавата. В това сме съгласни и с кадетите, и с Брешковска, и с Церетели. Но ние се отличаваме от тези граждани по това, че изискваме незабавно скъсване с подобен предразсъдък, според който само богатите или дошлите от богати семейства чиновници са в състояние да управляват държава, да вършат ежедневна делнична работа по управлението.“ (Ленин, Крачка напред, две крачки назад, 1903).

[5] Джеймс Фишкин днес е професор в Университета в Станфорд, автор на Democracy and Deliberation: New Directions for Democratic Reform (Yale University Press, 1993).

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Да вдъхнем нова сила на демокрацията

  1. delyanvdimitrov каза:

    Страхотно! Напълно споделям мнението Ви за жребия като една възможна и необходима алтернатива на изборите на представители. За тази „нова“ възможност научих преди около година и половина, но ми прави впечатление, че идеята е „мощна“ и хората са склони да се съгласят с мен. Трудно е само да ми обърнат внимание. Лице в лице е лесно. По интернет – почти невъзможно. Започнах блог за жребия. Заповядайте: https://bezizbor.wordpress.com/

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s