Дехуманизацията и последиците за образованието

Публикувано в сп. „Следва“ на НБУ, бр.28, 2013 г. (стр. 9-15)

Стар виц:

– Има два вида науки, казва физикът, точни и неточни.

– Така е, казва философът, два са: хуманни и нехуманни.

 Този текст е в защита на хуманитарното образование. Като слушам и чета различни мнения в публичното пространство, непрестанно се натъквам на критични съждения за равнището на „културност“ на обществото. Покрай последните масови протести, също се изговориха много неща за това, че протестиращите не знаят, какво искат, че са невежи или подведени. Всичко това отново породи у мене желанието да се захвана с един стар проект – за гражданското образование. Смятам, че много от днешните проблеми в българското общество произтичат от липсата на най-елементарно гражданско образование, което не просто да учи хората на техните граждански права и задължения, но най-вече да им дава инструментите, с които да са в състояние да мислят и да действат като граждани. Последното е по-трудно, защото надхвърля многократно типичната за много авторитарни режими или фасадни демокрации „гражданска дресировка“ (наизустяването и превръщането в навик на онова, което е позволено и прието). Всъщност става дума за развитие на критичното мислене, което да подхранва критичното действие. Но това се научава не в специален курс по гражданско образование, а в полето на хуманитарните и социалните науки. Ето затова смятам, че в България хуманитарните науки, противно на най-повърхностното наблюдение, всъщност са подценявани. Именно през последните десетина и повече години стана преобладаващ публичният дискурс, който представя тези науки повече като „черешката върху тортата“, като някакъв придатък, който е повече лукс, отколкото необходимост. И ако се допуска някакво изключение, то това е най-вече по темата за „националната идентичност“ – само такава история, такава антропология, такава етнология или такава политология са необходими, които да подхранват тази национална идентичност. Другото си остава „черешка върху тортата“ – хубав, но не и неизбежен орнамент.

Хуманитарното образование е подценено.

На сайта на БАН са обявени следните научни направления, в които действат изследователски институти:

• Информационни и комуникационни науки и технологии – 5 института и 1 лаборатория
• Енергийни ресурси и енергийна ефективност – 3 института и 1 лаборатория
• Нанонауки, нови материали и технологии – 10 института, 1 център и 1 лаборатория
• Биомедицина и качество на живот – 6 института
• Биоразнообразие, биоресурси и екология – 3 института, 1 музей и 1 ботаническа градина
• Климатични промени, рискове и природни ресурси – 4 института
• Астрономия, космически изследвания и технологии – 2 института
• Културно-историческо наследство и национална идентичност – 7 института (с 2 музея) и 1 център
• Човек и общество – 4 института

Елементарната аритметика показва, че „точните“ науки са организирани в 37 института и лаборатории, а „неточните“ науки – в 12 института и центрове. Съотношението е 3 към 1. Вярно е също така, че „точните“ науки се типологизират в три области: природни, приложни и формални науки, които съпоставени с общата категория на социалните и хуманитарните науки са също 3 към 1 области. Да приемем, че това съотношение е логично.

През последните години, обаче, господстваща теза при анализа на отношенията между висшето образование и онова, което се приема като „потребности на пазара на труда“, е, че съществува диспропорция в ущърб на природните и техническите науки. „В структурата на завършващите студенти се забелязва диспропорция между търсенето на пазара на труда и дела на завършващите студенти. Значително надвишаващи нуждите на пазара са предлагането на завършващи кадри в стопанските науки и администрацията и хуманитарни науки, а сериозен недостиг е налице на кадри завършващи технически специалности.“ Това е заключение в Доклад, разработен от дирекция „Информация и системи за управление на средствата от ЕС“ в администрацията на Министерски съвет (www.eufunds.bg/document/1161). В същият документ се посочва също: „Най-висок е относителният дял на дипломиралите се студенти от следните области на образование: „Стопански науки и администрация” – 32.6%, „Науки за обществото и човешкото поведение” – 14.1%, и „Технически науки и технически професии” – 12.6%.“ Презентация, публикувана на същия сайт, като анализ на Националната програма за развитие България 2020, показва следното, че завършилите през 2010 г. бакалавърска и магистърска степен в областта на стопанските науки, правото и администрацията са 2 пъти повече от завършилите хуманитарни и социални науки, 3 пъти повече от завършилите технически науки и 4 пъти повече от завършилите педагогика и науки за образованието. При това броят на завършилите в първата категория рязко се увеличава през последните пет години – почти с 30% (http://www.eufunds.bg/document/2724).

Същото се твърди и в „Стратегически направления и приоритети на научната политика на БАН през периода 2009-2013 г.“: „БАН счита, че една от основните причини за липса на приток на квалифицирани млади хора в областта на науката, а и по-общо до бавната модернизация на страната, е в съществуващия дисбаланс между трите основни стълба на висшето образование -природните и точните науки, социалните науки, и хуманитаристиката – в ущърб на първите.“ (http://www.bas.bg/fce/001/0062/files/Strategia-BAN-OS.326-final[1].pdf)

Така представени нещата логично водят до заключението, че техническите и природните науки са подценени, за сметка на хуманитарните и социалните. При това основен аргумент е „трудовия пазар“, търсенето на „работна сила“. И двете, трябва да го кажем, не са някакви „обективни реалности“, а социални конструкции, зависещи от поведението и представите на хората в обществото. Да не говорим, че трудовият пазар е много динамичен, и е възможно, например, да прочетем в ежемесечния доклад на Агенцията по заетостта от август 2012 г.: „Продължава да е по-голямо търсенето на специалисти с висше образование, отколкото със средно специално образование – 85.8% или 2661 места. Най-търсени са специалистите в сферата на образованието, услугите и транспорта и хуманитарните науки и изкуствата.“ (http://www.az.government.bg/internal.asp?CatID=25/04&WA=AnaProBul.asp&YM=2012/08/2.htm)

Всъщност изобщо не е надценено образованието по социални и хуманитарни науки. Става дума за съвсем друго – разминаване между мотивациите за интересна и за добре платена работа. Най-младите си представят интересна професия, затова и предпочитат да се явяват на матури по хуманитарни дисциплини. Но когато стигнат до университета, търсят професии, които отвеждат, според тях, до добре платена работа. Тези професии, обаче, не са винаги сред секторите, които търсят работна сила.

Таблицата по-долу показва медианата на средната месечна работна заплата по сектори през 2010 г. (в лв.)

Производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и газообразни горива	1137
Създаване и разпространение на информация и творчески продукти; далекосъобщения	916
Финансови и застрахователни дейности	900
Държавно управление	644
Образование	630
Хуманно здравеопазване и социална работа	511
Професионални дейности и научни изследвания	506
Транспорт, складиране и пощи	482
Строителство	478
Култура, спорт, развлечения	431
Преработваща промишленост	400
Търговия; ремонт на автомобили и мотоциклети	369
Хотелиерство и ресторантьорство	335

Източник: НСИ (http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=26)

Разбира се, тук липсват данните за сивата икономика, т.нар. „плащане под масата“, защото иначе е трудно да разберем, защо все още някой продължава да работи в строителството, хотелиерството или автомобилните сервизи. Но все пак е ясно, че образование в областта на енергетиката, информатиката и финансите отвежда към работни места със забележително по-високо заплащане, отколкото здравеопазването и научните изследвания, например. Също и към държавно управление (заради допълнителни очаквани „екстри“ отвъд средното заплащане). Така става по-очевидно, защо напливът на студенти е повече в тези сфери.

Какви са последиците от дехуманизацията?

Всъщност, ако говорим само за хуманитарните и социалните науки, във всички български университети приоритетното търсене на кандидат-студентите е към специалности като право, финанси, мениджмънт, публична администрация, психология, ПР и реклама. Изобщо дисциплини, които отвеждат към добре платени професии, или поне така разбирани от кандидат-студентите и техните родители. Обратно, търсенето не само на образование, свързано с физиката, астрономията, химията, но също и с много разновидности на инженерството или строителството, както и образование в областта на изкуствата и културата, етнологията, историята, социологията, философията и т.н. не е толкова голямо. Не защото тези специалности се смятат за неинтересни, но защото се знае, че не водят до доходоносни професии.

Ето защо трябва да изоставим старото противопоставяне на точни и хуманитарни науки – то не е релевантно, когато става дума за избор на сфера за професионална реализация. Проблемът е в различното заплащане, на което могат да разчитат завършилите в различните сфери. Това, обаче, е от съвсем друг порядък и никак не е резултат от „пазара на труда“, иначе най-високи заплати биха получавали инженерите – след като търсенето сред тях е толкова високо. Различните равнища на заплащане в сферите на икономиката са резултат най-вече от стратегически различия, в чиято основа е в крайна сметка разпределението на властта и влиянието в обществото. Защо иначе в банките възнагражденията често са многократно по-високи от тези в преработвателните предприятия (част от „реалната икономика“)? Със сигурност тук някои икономисти ще възразят, опирайки се на всеизвестни истини за пазара, но смятам, че именно тази вяра в пазара е част от проблема на икономическата наука.

Всъщност, почти всички университети (държавни и частни) залагат сега на „практически ориентираните“ образования, като под това не се разбира просто увеличаване на самостоятелната (и практическа) работа на студентите, а нещо друго. Става въпрос за ориентиране на образованието към знания, които бързо, незабавно, могат да се превърнат в продукт за пазара. Някои използват вместо „практически ориентирани“ по-честното и по-точно понятие „пазарно ориентирани“. Какъв обаче е проблемът тук? Тази „пазарна ориентация“ е, както винаги, ориентация към масовия вкус, масовите предразсъдъци, „здравият разум“ или с други думи – the mainstream. Това несъмнено е форма на абдикиране на университета от най-съществената му функция – да образова в дух на критично мислене и на въображение.

Но именно тази налагаща се философия, или ако искате, този налагащ се в съвсем непазарни сфери вездесъщ пазар, води до свиването, съкращаването, ограничаването или дори изчезването на повечето университетски програми в хуманитарните и социалните науки, които не се вписват в тези „практически“ пазарни очаквания. Дори престижният Imperial College в Лондон вече има Centre for Co-Curricular Studies (formerly Department of Humanities), т.е. бивш департамент по хуманитарни науки, който сега е просто център за съпътстващо обучение. В България не сме единствените.

Последиците от това подценяване-свиване-прагматизиране на хуманитарното образование са много по-големи, отколкото спестените от това средства на университетите или обществото. Най-добре ги описва политоложката Уенди Браун в една своя статия срещу приватизацията на Калифорнийския университет. (http://www.kultura.bg/bg/article/view/17425)

Понеже текстът е дълъг, тук ще резюмирам най-важните за моя текст аргументи. На първо място става дума за отказ от „ангажимента да се допринася за социалното равенство посредством образование“. На второ място, става дума за „огромни и безпрецедентни разлики в заплащането между академичния състав във и между департаментите“, „изоставянето на принципа, че различните изследователски и преподавателски нужди и различните възможности да се реализират приходи за университета като цяло неизбежно допринасят едни за други“. И че „тези разлики могат да бъдат уравновесени и примирени само когато целият университет има обща цел“. Най-важното е, че това „означава намалена подкрепа за всички аспекти на учебната и изследователската програма, които нямат непосредствена приложна стойност или не могат да бъдат непосредствено превърнати в стоки. Това очевидно засяга преди всичко хуманитаристиката, изкуствата, критическите и качествените социални изследвания, но не само тях.“

Оттук Уенди Браун предвижда „влошаване на подкрепата за фундаментални изследвания за сметка на приложните“, „не само привилегироване на бизнеса пред изкуствата или на техническите науки пред Шекспир“, а „казано по друг начин, приватизация означава да кажем вън на Айнщайн, вън на Дарвин, вън на Аристотел; вътре на Бил Гейтс, вътре на ГМО, вътре на стратезите на кампании.“ Нещо повече, поемането по този пазарен път за университетите означава както „стесняване на пространството за въображение и иновации в резултат на натиска да се кандидатства, за да се получава корпоративно финансиране“, така и „буквално да бъдат накарани да замлъкнат факултети, които пречат на привличането на големи частни донори“. Затова, заключава Уенди Браун, университетите ще се превърнат в „ефективни системи за доставка на обучение“ и за производство на „човешки капитал“ (или „човешки ресурси“, каквото е новото наименование на човеците, предвидени да се трудят в тесните рамки на корпоративните интереси).

Въпросът е, че това неограничено прилагане на пазарните принципи в сфери, които по презумпция са извън логиката на пазара (която е логика на конкуренцията и на печалбата), води до трансформация на самата същност на тези сфери. Университетите престават да бъдат центрове на познание, търсене, критично мислене, а се превръщат във фабрики на произведени по предварително зададен формат „човешки ресурси“. Цялата претенция за формиране на самостоятелни, отговорни и хуманни личности, граждани на отворено, свободно и плуралистично общество рухва, когато бъде поет пътят на „опазаряване“.

Вездесъщият натиск на пазара е факт – особено частните университети, които зависят от интереса на кандидат-студентите, няма как да не бъдат засегнати. Няма как и да не се съобразяват (донякъде) с „търсенето на образование“ и да не се опитват да трансформират учебните си програми съгласно този натиск. Иначе нямат голям шанс да оцелеят в една вече високо-конкурентна среда. Въпросът тук винаги е, дали просто трябва да приемат една логика (на пазара) която е външна за тях, или да се опитат да наложат своя специфичен отговор. Който да отстоява тяхната природа и да не позволява превръщането им в обикновени търговски дружества.

Защо има нужда от хуманизиране на образованието.

„Ърн се катереше с мъка по полиците като маймуна, като вадеше книги от поставките им и ги хвърляше на пода.

– Мога да нося около двайсет — каза той. — Но кои двайсет? […] Принцип на зъбното предаване! Теория за водната експанзия! — крещеше Ърн. — Но не ни трябва „Гражданското учение“ на Ибид или „Ектопията“ на Гномон, това е сигурно…

– Какво? Те принадлежат на цялото човечество! — сряза го Дидактилос.

– Тогава, ако цялото човечество благоволи да дойде да ни помогне да ги пренесем, ще бъде чудесно — рече Ърн. — Но ако ще сме само ти и аз, предпочитам да нося нещо полезно.

– Полезно? Книги върху механизмите?

– Да! Те могат да покажат на хората как да живеят по-добре!

– А тези показват на хората как да бъдат хора — рече Дидактилос.“ (Тери Пратчет. Малки богове. ИК Вузев, София, 1996)

Този епизод от популярен съвременен фантастичен роман илюстрира точно причините, поради които е нужно хуманитарното образование. Много по-сериозно, причините за хуманитарното образование описва в блога си Джес Бьорсма, преподавател по испански език в Университета в Северна Каролина Уилмингтън: „Либералното образование, докато предоставя и допълнителни пътища в преследването на щастието и общото благо, предоставя също така и по-общо приложими компетентности, които хвърлят мост над професионалните и дисциплинарните граници. Може би единствената гаранция, която можем да дадем, е, че образование, в което се преподава само непосредствено употребимото и съобразеното с непосредствената задача, ще принуждава студентите винаги да започват отначало, дори това да означава, че ще бъдат поставени в ситуация, в която тяхното работно място е станало безполезно, нежелано или някак изгубено сред по-широките пазарни сили.“ (http://www.wilmingtonbiz.com/industry_news_details.php?id=4888) Той употребява термина либерално образование, става въпрос за хуманитарни дисциплини. И това мнение се споделя и в много по-престижни университети. Даниела Алън от Университета в Принстън, професор по социални науки и съставителка заедно к Роб Райх на книга с многозначителното заглавие “Education, Justice, and Democracy”, пише: „Американските гимназии имат нужда от обновление. А нашите ученици също имат нужда да постигнат много по-високо равнище в областта на хуманитарните науки, а не единствено в областите STEM. (STEM = science, technology, engineering, and mathematics.) Общите стандарти на образованието признават, че литературата, хуманитарните науки и историята са също толкова важни като математиката, точните и техническите дисциплини, за да се подготвят учениците за работното място или университета. Те спомагат също така да подобрим нашите способности за подготовката на учениците да бъдат граждани. Те, с други думи, ще ни помогнат да постигнем не само подготвеност за работата и университета, но подготвеност за участие (participatory readiness).“ (http://www.washingtonpost.com/opinions/the-humanities-are-just-as-important-as-stem-classes/2013/02/14/dea1889c-761e-11e2-aa12-e6cf1d31106b_story.html?wpisrc=nl_opinions)

Готовност да участваш – това е несъмнено модерната демократична категория за най-важната човешка способност. Пълна противоположност на консервативното „тих, скромен и набожен“, но също и пълна противоположност на ултралибералното „готов за работа“.

Ще завърша в един последен цитат – от сайта на Университета в Станфорд, САЩ: „Днес хуманитарното знание продължава да предоставя идеалното основание за изследването и разбирането на човешкия опит. Проучването на някое философско направление ви подтиква да размишлявате за етическите въпроси. Изучаването на чужд език може да ви помогне да се научите да цените общото в различните култури. Съзерцаването на някоя скулптура може да ви подтикне да разсъждавате за това, как животът на художничката се е отразил на творческите й решения. Четенето на книга от друг регион на света може да ви помогне да разсъждавате за смисъла на демокрацията. Слушането на курс по история може да ви помогне да си съставите по-добро разбиране за миналото, докато в същото време ви дава по-ясна картина за това, какво носи бъдещето.“ Накратко, хуманитарното знание, според авторите на този сайт е важно, защото ни позволява да имаме нов поглед върху абсолютно всичко, да разбираме нашия свят, да си представяме неговото бъдеще. Нито една „практическа“ дисциплина не може да ни даде това, да ни научи да мислим, а не просто да действаме съобразно нечии предписания. Както и да измисляме нови неща. Всъщност едно непосредствено потвърждение на това виждаме в публикуваното в този брой (сп. „Следва“, бр. 28, 2013 г.) интервю с Даниел Либерскинд: „Изключително съм впечатлен –казва той за НБУ – че архитектурното образование е в средата на хуманитарен университет, а не в технически университет, че то е част от философия, изкуства, история – защото това е полето, към което архитектурата наистина принадлежи“.

Винаги съм казвал на студентите, с които съм се срещал, че най-важното нещо, което си заслужава да придобият и развият в университета, е въображение. Защото без него няма да са в състояние да измислят нещо ново. В каквато и да било област. Не става дума само за т.нар. „творчески области“ (различните изкуства), но именно навсякъде: в правото, счетоводството, рекламата, публичната администрация или сигурността. Така че трябва да приключим вече с разделянето на хуманитарни и „точни“ науки. Първите са затова, за да бъдат винаги основата на всяко едно университетски образование. Хуманитарното образование би трябвало да „пронизва“ всяка университетска (а и не само) образователна програма, а не да се смята за някакво допълнение, което можем да си позволим, само ако имаме средствата за това. Така както днес нито един производствен проект не може да отчита извън неотделимите си разходи опазването на околната среда. Ако образованието ще е университетско, то непременно ще е също така и хуманитарно. И към това най-безсмисленият въпрос би бил: „А това за какво ни служи“. Накратко, перифразирайки отново Тери Пратчет, служи ни да бъдем човеци.