Девети май – кой победи?

Седемдесет години ни делят от края на Втората световна война, погубила между 60 и 80 милиона души или около 4% от тогавашното население на Земята. Числата и до днес ужасяват: почти 27 млн. съветски граждани, 10 или 20 млн. китайци, между 7 и 9 млн. германци, почти 6 млн. поляци, почти 3 млн. японци. Ще спра дотук с тази мрачна статистика, ограничавайки се само до най-чудовищните човешки загуби.

Главният виновник за войната – нацисткият режим в Германия – е сразен, победата постигат Обединените нации, антихитлеристката коалиция на Великобритания, СССР, САЩ, присъединилата се Свободна Франция и техните съюзници. Няма съмнение, че това е велико постижение – ако във войната беше победила Оста (коалицията на нацистка Германия, фашистка Италия и имперска Япония), светът днес едва ли би бил по-добро място за живеене. Затова никой разумен човек днес не поставя под съмнение историческото значение на тази победа.

Но да се върнем към горните числа. Те показват, че победата е Пирова, толкова висока е била нейната цена, измерена с погубените човеци, както и с разрушенията. Победителят СССР е изгубил 30% от националното си богатство, освободената Полша – 40%. Исторически градове изчезват под бомбардировките: Ротердам, Варшава, Минск, Дрезден, Франкфурт-на-Майн. Европа в най-голяма степен е поразена и разрушена. Но в самия край на войната, след 9 май 1945, в Япония изчезват от лицето на земята два града – Хирошима и Нагасаки, след единствената в историята атомна бомбардировка, извършена от САЩ. Това също е част от печалната история на Втората световна война.

Хирошима, 6 август 1945

Hiroshima_aftermath

Когато днес отбелязваме тази годишнина, въпросът е: има ли още смисъл да говорим за победители. Защото победителите предполагат и победени – кои са днес победените? Въпросът очевидно продължава да стои, защото около честванията на 9 май се развихриха политически страсти. Държавни лидери отказаха да пътуват за Москва за участие в тържествата, други, обратно, ще идат. Светът е разделен, но дали по повод на 9 май? В никакъв случай – разделението е по повод на днешното отношение към президента Владимир Путин и неговата политика. Но символически разделението не изглежда добре, защото е по такъв повод.

България също е разделена, но не само и единствено по това, дали Путин има право или не. Има едно друго, по-съществено и по-старо разделение – то е за това, каква е ролята и оценката за тази роля на антифашистката съпротива в България. Една налагаща се теза гласи: след като в България не е имало фашизъм (всъщност фашизъм е имало, не е имало фашистки режим в тесния смисъл на думата), следователно не можем да говорим за българска антифашистка съпротива. Тази налагаща се идея се подхранва и от многото злоупотреби с признаването на статута на активни борци против фашизма по времето на комунизма – мнозина тарикати се възползваха от доста хлабавата система на признаване на заслугите, за да получат незаслужени привилегии.

Но не за тях става дума. Един британец, майор Франк Томпсън е спуснат с парашут в Македония, за да осъществява връзката между британското командване и партизанските части, ръководени от Славчо Трънски. След бой с жандармерията в края на май 1944 г. е ранен, пленен и разстрелян заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбинов. Днес българското общество и власти признават несъмнения статут на майор Томпсън като част от антифашистката съпротива и затова на негово име има няколко обекта, включително улица и метро-спирка в София. Колкото до другите двама – те вече се третират като бандити, които за ограбвали мандри и т.н. Очевидно имаме проблем!

Този проблем е и във връзка с паметника на Съветската армия в София. Обичайно това е мястото на честванията на 9-ти май. Но от друга страна в софийския квартал Лозенец има мемориал на загиналите (не в боеве) съветски войници в България по време на войната. Паметникът на Съветската армия не е от такъв порядък, не е братска могила. Но пък в София иначе няма друго паметно място, където да се отбелязва изобщо победата на нацизма заедно с антифашистката съпротива. Последната не се ползва с официално признание. Братската могила в Борисовата градина е паметно място единствено и само за БСП и Антифашисткия съюз, там няма вече официални държавни церемонии. Признанието на антифашистката съпротива като един от приносите в победата над нацизма в България днес е превърнато единствено в частен въпрос.

Но да се върнем към победата на 9 май. Оставям настрана спора за това, дали е 8-ми или 9-ти, защото това различие беше важно по време на Студената война, но не и днес. Днес въпросът е, как Европа и светът отбелязват такова събитие и как днес трябва да го отбелязваме. Дали още трябва да го честваме като победа с подходящ военен парад, маршове, бойна техника, бойни знамена и т.н.? Днес, 2015 г., повечето церемонии по този повод в страните на Европа, имам предвид както Франция и Великобритания (победителки), така и Германия (победена), са в памет на жертвите и на героите, с чийто живот е платена тази победа над злото. Москва прави изключение – там има скъпоструващ военен парад, с демонстрация на най-новата военна техника. Това различие е показателно.

Както е известно, голям военен парад на победата се е състоял в Москва на 24 юни 1945 г. И тогава това е било напълно очаквано и логично – в парада са участвали буквално победителите, с високото представителство на всички членове на Обединените нации. На 7 септември 1945 г., пет дни след капитулацията на Япония и края на войната, парад на победата се състои в окупирания Берлин при Бранденбургската врата, отново с представители на Обединените нации. Това също изглежда напълно логично – войната е завършила. На 8 юни 1946 г. парад има и в Лондон, с военни части от Британската общност, взели участие във войната и допринесли за победата. И това е логично.

24 юни 1945 – Москва

1340423457_A000AA10

7 септември 1945 г. – Берлин

e29b7cce70e9d3f91856f7d6227_prev

8 юни 1946 г. – Лондон

Victory_Parade_in_London,_England,_UK,_8_June_1946_D27881

Но дори в най-силно пострадалия от войната СССР, повторението на такъв парад на победата идва едва след 20 г. – през 1965, както и на следващата кръгла годишнина през 1985 г. От 1990 г. насам, за истинско учудване на света, паради на победата има всяка година на 9 май в Москва. Само ще припомня, че най-младите участници в Съветската армия от набора през 1945 г. през 1990 г. вече са на преклонните 73 години. И вече не са толкова многобройни. Очевидно обаче, за края на СССР и началото на независима Русия през 1991 г. тези паради се превръщат във важен инструмент за подхранване на националното самочувствие и знак за национална идентичност. Сякаш те трябва да покажат, че единственият носител на тази травматична и славна памет сред бившите съветски републики и народи е именно Русия и руския народ.

Владимир Путин днес се опитва да наложи именно това мнение, особено в контекста на конфликта в Украйна. Ако днешните управляващи в Украйна са имали неблагоразумието да почетат специално като национален герой такава спорна политическа фигура като Степан Бандера, значи те не биха могли да се наредят сред победителите във Втората световна война и украинците могат да бъдат отстранени от общия принос в борбата срещу нацизма. Разбира се, такава пропаганда няма много голям ефект, но и украинците от своя страна също се опитват да покажат, че историята на войната е и тяхна, дори много повече тяхна, отколкото руска. Тази делба на историческия принос е жалка и печална – загиналите руснаци и украинци, както и всички останали, едва ли биха били щастливи, ако днес някой ги разделя по такъв етнически признак.

В прекрояването на тази история, обаче, има няколко много любопитни, ако не бяха по-скоро жалки, тези. Първата, споделяна от активни в Източна Европа антикомунисти, отхвърля освободителната роля на Съветската армия, като посочва, че тази армия е донесла само ново, ако ли не по-страшно потисничество от нацисткото, за народите от тази част на Европа. Тази теза уподобява съветските войници на монголските орди от времето на Чингис хан или Тамерлан, носещи зловещ азиатски деспотизъм. Не съм сигурен, че освободените от Аушвиц през 1945 г. така са си представяли нещата. Преди години една руска историчка каза на международна конференция, че съветският войник несъмнено е донесъл освобождение за Европа, но не и свобода, защото самият той не е имал свобода.

Втората разпространяваща се теза е, че след като нацизмът и комунизмът за еднакви злини, то конфликтът и войната между тях не е съществена и не е важно дали би надделял единият или другият. Тук проблемът е, че тогавашният британски министър-председател Уинстън Чърчил избира за съюзник Сталин срещу Хитлер, а не обратното. Без да има симпатии към комунизма. Нещо повече, дори в знаменитата си реч във Фултън, щата Мисури, от 5 март 1946 г., където заявява, че „от Щетин на Балтийско море до Триест на Адриатическо една желязна завеса се спусна през континента“, Чърчил все пак посочва: „Аз изпитвам силно възхищение и уважение към храбрия руски народ и към моя боен другар маршал Сталин.“ Това е – за Чърчил няма съмнение, коя е била в случая по-добрата кауза.

Американски плакат от 1944 г.

Poster_russian

Трета разпространяваща се теза, която има дълга история, е, че въпреки всичко основният победител, онзи, без когото победата би била невъзможна, е именно Йосиф Сталин. Нека чуем това (оставям го на руски, за да бъде съвсем автентично): „Если взять многие наши романы, кинофильмы и исторические «исследования», то в них совершенно неправдоподобно изображается вопрос о роли Сталина в Отечественной войне. […] Всемирно-историческая победа, одержанная Вооруженными Силами Советской страны, нашим героическим народом, приписывается в такого рода романах, кинофильмах и «исследованиях» всецело полководческому гению Сталина.“ Думите не са на американската антисъветска пропаганда, а на Никита Хрущчов, съветския лидер от 1956 до 1964 г. в неговия знаменит Секретен доклад на ХХ конгрес на КПСС. Самият той казва още за Сталин: „Имея неограниченную власть, он допускал жестокий произвол, подавлял человека морально и физически. Создалась такая обстановка, при которой человек не мог проявить свою волю.“

Ясно е, че Втората световна война нямаше да завърши по познания ни начин без ролята на Съветската армия, на няколко милиона съветски войници от всички националности на тогавашния Съюз, които със своята храброст, упоритост, надежда, са сразили нацистката военна машина. И не защото зад тях е имало автоматчици от НКВД, а защото искрено са се страхували от онова, което нацистите са предвиждали за голямата Русия и нейните народи, както и са искали да отърват родината си и останалите от нацистката заплаха.

Убити съветски войници на Източния фронт, 1942

Bundesarchiv_Bild_101I-004-3633-32A,_Russland,_Cholm,_gefallene_Rotarmisten

Джонатан Лител, от името на своя герой Максимилиан Ауе, бивш есесовец, оцелял и възкръснал за нов живот на „порядъчен“ бизнесмен след края на войната (в романа „Доброжелателните“, Колибри, 2009), разказва за нещо, което се е случило някъде в Русия през далечната 1941 г.: „На по-следващия ден – Вермахтът държеше да отложи датата за след Коледа, за да не развали празниците – приканихме евреите да се запишат доброволци за работа в Полтава, Любни и Ромни. Камъните се пукаха от студ, снегът покриваше всичко, измръзналите евреи се блъскаха на сборния пункт с надеждата да напуснат възможно най-бързо лагера. Товарехме ги на камиони, карани от украински шофьори; вещите им бяха събрани отделно, в други коли. После ги превозвахме до Роган, отдалечено от града предградие, и ги разстрелвахме в балки – избрани от нашите земемери дерета.“ Ето това е мотивирало милионите бойци в съветската армия да воюват и да постигнат победата, въпреки Сталин.

Разрушено село в Русия, 1941

RIAN_archive_982_Ruins_of_a_house

И така, днес, кой е победителят? И трябва ли още да делим европейците на победители и победени. Ветераните са нищожно малко, днес най-младите от тях доближават 90 години. Повечето активни европейци са родени след войната. Както в Русия, така и в Германия. Днешните руснаци и германци вече не са врагове, нито пък можем да ги делим на победители и победени. Последното някак си не върви. Ангела Меркел не дължи извинение на Владимир Путин. Но двамата дължат почит и уважение към милионите жертви на този кървав конфликт.

Преди време една новина ме порази – през август 2008 г. бившият германски канцлер Герхард Шрьодер посетил за първи път гроба на баща си в Румъния, загинал като войник във Вермахта през 1944 г. Питам се, кога ли ще бъде разказана и тази история – на победените, сред които е имало и храбри войници, и добри хора, които просто са имали тъжния шанс да бъдат на лошата страна.

Германско военно гробище в Русия (Сталинград)

800px-German_soldiers'_cemetery_Rossoshka._Tomb_of_the_established_names_of_the_soldiers_02

През 2004 г. германският режисьор Оливер Хиршбигел по сценарий на Бернд Айхингер направи филм под заглавие „Краят на Третия райх“. Критикуваха го, че във филма си, базиран на спомените на последната лична секретарка на Адолф Хитлер, представя Фюрера в човешки образ. Критиците на този забележителен филм вероятно не бяха чели внимателно книгата на Хана Аренд „Айхман в Йерусалим“ и не бяха забелязали подзаглавието – репортаж за баналността на злото. Противно на очакванията, обяснява Аренд, виновникът за унищожаването на толкова много евреи, Адолф Айхман, не е някой видим социопат, склонен към масови убийства, а един банален бюрократ, който безпрекословно изпълнява нарежданията на по-високите инстанции. Един от нас, някой от нас!

Да се върнем към победата – кой днес е победителят? И дали все още трябва да отбелязваме краят на тази чудовищна война с военни паради? Мисля, че е дошло времето да променим съществено начина, по който отбелязваме края на световните войни. Нужно е да проявяваме повече смирение и уважение към жертвите, почитане на героите, но и стремеж, нашето честване да не създава днес разделения, които само подхранват мрачните спомени от войната и тихо подклаждат ненавист към онези, които бихме сметнали за потомци на старите врагове. Честванията трябва да събират бивши победители и бивши победени – това би бил истински мъдрият край на една ужасна война.

А България? Ние къде се нареждаме – след бившите победени или сред бившите победители? Ако четем историята, на Парижката мирна конференция през 1946 г. България е третирана като победена държава. Вярно е, че участието на българската армия в последната фаза на войната в Европа срещу нацистка Германия позволява клаузите на мирния договор да са щадящи, но това не променя статута й на победена. Да напомним, че в дневника се тогавашния министър-председател Богдан Филов съобщава, че декларацията, с която България обявява „символична“ война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941, окрилена от японската атака срещу Пърл Харбър, е прието с акламации от Народното събрание, дори няма разисквания. Несъмнено сме заели лошата позиция. Но пък на 5 септември 1944 г., пред реалната заплаха за влизането на Съветската армия в страната, правителството на Константин Муравиев обявява война на Германия. Дали второто изкупва първото – не смея да бъда съдник, но честно казано се съмнявам. Изглежда като опит за „измъкване в последния момент“.

Реалното участие във войната, обаче, не е „измъкване в последния момент“ – България ще загуби 22 000 военни и почитането на тяхната памет е достойно. Но е логично да върви заедно и с почитането на паметта на всички останали, които са воювали срещу нацисткото зло: Съветската армия, нейните съюзници от САЩ, Великобритания, Франция, както и стотиците хиляди участници в антифашистката съпротива в Европа, включително и в България. Майор Томпсън не е бил сам, така както и съветският войник от оспорвания паметник не е бил нито единствено руснак, нито най-вече украинец, нито е бил сам и единствен в своята мисия.

Паметник на майор Томпсън в едноименното село.

Thompson_memorial_in_Tompsan

И почитайки паметта на победителите, да мислим и за победените – един мирен свят не е възможен без помирението с тях. Затова съвпадението на 9 май – ден на победата и ден на Европа е толкова символично: Европейският съюз е истинският край на войната, истинската гаранция, че Европа ще живее в мир. Затова и днес не е достатъчно само да заклеймяваме всякакви нови прояви на нацизма и фашизма, а също така всякакви прояви на расизъм и ксенофобия, на краен национализъм и отхвърляне на европейското единство.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to Девети май – кой победи?

  1. Христо Димитров каза:

    Благодаря Ви за начина, по който сте изложили фактите и за човешките разсъждения по тях. Дано повече хора го прочетат и да проумеят, че светът не се дели само на черно и бяло.
    За моите 60 години неистово съм мразел комунистите / заради съветската телевизия в петък, умрялата им естрадна музика която звучеше постоянно от радиото, задължителното изучаване на руския език в училище/, но винаги много съм харесвал руския народ, руските класици в музиката и литературата, богатата руска душевност. Прекланям глава пред милионите руснаци, дали живота си за освобождението от турско робство и през Втората световна война – благодарение на последните сега Европа я има такава, каквато е и ние сме живи, а не пушек през комините на Освиенцим… Благодаря ви още веднъж и дано успеете да махнете капаците от очите на българите, делящи се на измислените квалификациии „русофили“ и „русофоби“ – дано се научат сами да разсъждават и да оценяват правилно нещата…

    Like

  2. антон каза:

    Браво на Автора! До край е обективен!!!

    Like

  3. Borislav Vilarov каза:

    Здравей приятелю,
    Анализът е интиресен, но бих добавил някои акценти. Безспорна е ролята на Третия райх за подпалването на Второта световна война. Но … нищо не пише за авторите на „Версайската система“, които залагат основите на тази реваншистка ВСВ. Също така, нищо не се споменава за ролята на СССР за подпалването на ВСВ – тя също има такава. Не случайно БКП приветства влизането на България в тристранния пакт, т.к. Хитлер и Сталин (Нацистка Германия и Съветския съюз) са партньори. Позицията се променя след задействане на плана „Барбароса“ (22 юни 1941 г.). Много може да се каже и за т.н. антифашистко движение в страната и борбата с него. Няма съмнение, че има страни, за които ролята на Съветската армия е по-страшна от тези на монголите. И България е такава страна. Само не разбрах, какво имаш пред вид, като казваш, че в България е имало фашизъм? Незабравяй, че за разлика от Италия на България не е призант статут на съвоюваща страна по време на ВСВ. Причината е в отношението към България не само на нашите съседи, но и на поведението на еверопейските велики сили.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s