За Гърция и за още нещо

Лошото е, че у нас винаги ще има публика, която да злорадства по отношение на съседите. През 1999 г. мнозина си казваха, че „сърбите си го заслужават“, докато НАТО бомбардираше Белград. Сработваше някакъв древен стереотип, както в марша от 1913 г.: „Съюзници-разбойници, / Коварни, подли и без срам, / Обрахте ни, ограбихте / Отечествения наш храм“. Така и сега с гръцката криза.

„Пада им се на гърците!“ – така говорят мнозина у нас, а още повече си го мислят. Малцина са онези, които се отнасят със съчувствие и симпатия към южните ни съседи, затънали в безпрецедентна дългова криза. „По-зле сме от тях, но не харчим безразборно и правим реформи“, казват с нескрита гордост в България, според в. „Дневник“. И допълва: „Месеци наред, докато водеше напрегнати пазарлъци с кредиторите си, лявото гръцко правителство се представяше като жертва на елитарен финансов и политически ред, съществуващ благодарение на богатите в Европа, и по-специално на германците. Но сред най-твърдите противници на проявата на благосклонно отношение към гръцкия премиер Алексис Ципрас и партията СИРИЗА бяха най-бедните страни в Европа – като България, най-бедната членка на Европейския съюз, и балтийските държави, жертва на десетилетията на самоналожена немотия по времето на Съветския съюз.“

А политологът Огнян Минчев допълва: „Управляващите в Атина няма да се стреснат от перспективата за провал на ЕС. За тях ЕС е въплъщение на „класовия враг“, което свежда до нула и остатъците от пролетарския им морал в играта на покер, която водят с Брюксел.“ Статията от 1 юли 2015 г. заключава: „Но за всеки разумен човек е ясно, че ако Брюксел опрости на Гърция стотици милиарди, ще трябва да опрощава наред – на останалите длъжници страни членки. Затова Меркел е права – без компромис такъв проблем не може да се реши.“ Така „Дневник“ обяснява, че въпросът е до поредното опрощаване на гръцкия дълг, което не може да продължава безкрай, защото дълговете трябва да се връщат.

Владимир Каролев пред агенция „Фокус“ (18 юни 2015) добавя: „Аз по-скоро виждам проблеми за гърците, защото трябва да стегнат коланите. В крайна сметка, когато някой е живял на широка нога извън възможностите, трябва да се върне в рамките на нормалното… Нормалният начин на живот е да харчиш толкова, колкото изкарваш, а не да взимаш назаем от целия свят, за да живееш по-добре временно.“

А Бойко Борисов заключава: „Докато не се дисциплинират държавите в еврозоната, не виждам смисъл да бързаме с членството. Ако сега бяхме в еврозоната, също щяхме да дадем пари за Гърция – по-бедните ще дадат на по-богатите, което не ми се вижда логично“.

Свиването на разходите

На пръв поглед нещата са ясни – „разполагай се според чергата си!“ Гърците са закъсали, защото не са си правили сметката. Затова единствената възможна рецепта е свиване на разходите, затягане на коланите, остеритет, както казват французите. Това правят в Гърция вече няколко години, поне от средата на 2010. Така че независимо от цикличните движения, общите правителствени разходи на гръцкото правителство за последните пет години са намалели поне с една пета.

Това обаче не е довело до съществено подобряване на ситуацията. Дефицитът в държавния бюджет като процент от БВП първоначално намалява значително, но през 2014 г. отново нараства.

Гръцката икономика като цяло затъва, вместо да получи тласък нагоре. Което влошава капацитета на страната да обслужва дълга си.

А гръцкият дълг продължи да расте, вместо да намалява, като дял в БВП.

Така следвайки предписаното лечение, Гърция се оказа не просто фалирала, не просто в икономически упадък, а в тежка социална криза. Страната обедня значително – спадът на БВП на глава от населението е драстичен.

Най-знаковото за това стана ръста на безработицата – от 2010 г. тя нарасна повече от два пъти, като сред младежите е достигнала към 60%.

Кой носи отговорността?

Диагнозата е печална – една иначе процъфтяваща икономика е на път да се срине, а обществото да затъне в непреодолим песимизъм. Спорът е, кой е виновен? И тук публиката, както в Европа, така и в България се разделя на две: едните смятат, че виновни са самите гърци и техните правителства от последните десетина години, които са харчили безконтролно; другите смятат, че вината се носи най-вече, макар и не само, от „Тройката“ кредитори (МВФ, ЕЦБ и Еврогрупата), чиито рецепти за изход (намаляване на разходите и бюджетен излишък) са довели до катастрофална рецесия. Различията не са безобидни – от значение е, къде поставяте акцента при търсенето на причините за ситуацията.

Двама авторитетни мислители през последните дни не се поколебаха да критикуват политиката на строги икономии като основна причина за гръцката криза. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц в интервю за „Гардиан“ (29 юни 2015) прави следната диагноза: „Разбира се, икономиката зад програмата, предложена от тройката – Европейската комисия (ЕК), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ) с която Гърция бе подхлъзната преди пет години да се срути по надолнището, доведе до 25% спад в БВП на страната. Едва ли някой може да посочи друг пример за целенасочено постигане на депресия с толкова катастрофални резултати: днес младежката безработица в Гърция достига 60%.“ При това Стиглиц остро критикува Тройката и заради това, че въпреки очевидното, не променя исканията си – например към 2018 г. Гърция да постигне бюджетен излишък (!) от 3,5% от БВП – цел, която не е лечебна, а наказателна, защото ще стабилизира затъването. Нещо повече, Стиглиц, икономистът, квалифицира правителството на Сириза като „опозиция на политики, които през годините направиха толкова много, за да утвърдят неравенствата дори в развитите държави, и което иска да сложи юзда на разюзданата власт на богатите.“

Философът Юрген Хабермас в интервю за „Зюддойче цайтунг“ от 22 юни 2015 г. критикува специално Германия като най-голям поддръжник на политиката на икономии в гръцката криза. Той с горчивина отбелязва, че за канцлерката Меркел още през 2010 г. „интересите на инвеститорите бяха по-важни“, поради което се стигна до „вота на една нация, която с отчетливо мнозинство се противопостави на унизителната репресивна социална нищета на държава, на която й бяха наложени икономически рестрикции“. И продължава: „компромисът [за гръцкия дълг] не рухва заради няколко милиарда повече или по-малко, не дори и заради условията, а най-вече поради гръцкото настояване да се направи възможно ново начало за икономиката и за експлоатираното от корумпираните елити гръцко население с орязване на дълговете или една еквивалентна регулация, например мораториум върху дълговете, зависещ от растежа.“ Хабермас припомня нещо, което мнозина германци са забравили и не забелязват, че Германия днес е в привилегирована позиция поради „разсъдливостта на кредиторските нации, които в Лондонското споразумение от 1953 г. опростиха почти половината дългове на Германия.“

Димитър Събев е един от малцината, които днес в България се отнасят със симпатия към опитите на Гърция да се противопостави на налаганите рецепти за още повече икономии. Според него „вместо да помогнат на страната, предписанията на тройката задълбочиха кризата. Безработицата е 27%, заплатите паднаха с 37%, а пенсиите с 48%, младите гърци емигрират на тълпи, фалитите се множат, дори главният икономист на МВФ Оливие Бланшар призна, че публичните разходи са „орязани до кокал“ – и в същото време дълговият товар нараства отвъд 180% от БВП.“

Той цитира и гръцкия икономист Йоргос Йоанидис, който „в скорошна задълбочена статия развенча мита за разточителността на Гърция (The political economy of the distributional character of the Greek taxation system 1995-2008. Southeast European and Black Sea Studies, 15:1, p. 77-96).“ Сравнявайки равнището на публичните разходи в Европа, Йоанидис установява, че през по-голямата част от последните 20 години южната ни съседка е харчила по-малко от средното за Европа. „Истинският проблем е в данъчните приходи, които в Гърция са с 5-6 пункта по-ниски от тези в ЕС. Вина за неплащането на данъци не носи мнозинството гърци, които взимат заплати и няма как да крият доходи. Проблемът е в прослойката на най-богатите, които сякаш отново ще бъдат пожалени.“

Димитър Събев с основание заключава: „Ако пречупят подема на Сириза, интересите на финансовия капитал ще доминират над социалните движения в Европа поне през следващото десетилетие. Ако Гърция устои и се съвземе, демокрацията в света ще се сдобие с нов идеал.“

Ще припомня, че Сириза спечели извънредните избори породени от невъзможността на новоизбрания парламент да избере президент на страната. Гласуването за тази партия на радикалната левица (да не се бърка с крайната левица, която няма намерение да участва в управлението) беше израз на отчаянието на обикновените гърци от неспособността на иначе квалифицираните като „отговорни“ партии (Нова демокрация, ПАСОК) да се справят със ситуацията, която тези партии, често солидарно, бяха създали. Изборът на Сириза беше добрата новина – лошата щеше да бъде „Златна зора“. Гърците, както и привържениците на „Occupy Wallstreet”, „Indignados“, „Podemos“, се разбунтуваха срещу един наложил се през последните 40 години световен икономически порядък, основан на тоталната дерегулация на пазара (винаги в полза на най-силните), на тоталната приватизация и на фактическото изхвърляне на държавата от пазара като важен потребител и публичен актьор. В цитираното интервю Хабермас се позовава на Амартия Сен, който наскоро заявил, че политиката на остеритет е „токсична смес от антибиотици и отрова за плъхове“ – ще убие бацилите, но заедно с тях и пациента.

Защо расте публичният дълг?

Парадоксалното е, че критиците на Гърция днес изтъкват несъгласието си с това, да се харчи повече, отколкото се произвежда. Но откъде идва това „разюздано харчене“? На равнището на обикновения индивид това е отговор, логичен впрочем, на постоянния натиск, който му казва: „Има лесни кредити“, „Всичко е на една ръка разстояние“. Дали вината тук не е в онзи, който корумпира хората с лесни заеми, защото се надява, че ще спечели още повече. Дейвид Харви нарече днешния свят „Понзи капитализъм“, нещо като финансова пирамида, при която върхът печели само ако се разширява основата. Затова винаги има нужда от нарастващ брой кредитополучатели, независимо дали ще успеят да погасят задълженията си.

Но с правителствата е същото – всяко едно, независимо от партийния си цвят (не само левите, както обичат да натякват десните) обича да харчи – това е начин за съблазняване на избирателите. Нека видим малко числа.

Макар да е само 74% от БВП, публичният дълг на САЩ към юни 2015 г. се оценява на 13 трилиона (13 000 000 000 000) долара – една все пак стряскаща сума. Но през 2000 г. този дълг е представлявал едва 35% от БВП. Подобно е и при европейските държави – публичният дълг (по данни от Eurostat) представлява 90,6% от БВП на Обединеното кралство (но едва 40,5% през 2000 г.), 93,6% от БВП на Франция (но 57,3% през 2000 г.), 78,4% от БВП на Германия (но 60,2% през 2000 г.).

Нарастване на публичния дълг за периода 2000-2014 г. има и при най-проблематичните в това отношение (% от БВП): Италия – от 108,6% на 132,6%; Португалия – от 50,7% на 129%; Испания – от 59,4% на 93,9%. Всички правителства обичат да харчат, някои са го правили по-бързо и по-безотчетно, както гръцките правителства, които са успели да увеличат дела на публичния дълг от 103,4% от БВП през 2000 г. на 175,1% през 2013 г. Правителството на Ципрас имаше нещастието да наследи такава ситуация, когато дойде на власт през януари 2015 г.

В Централна и Източна Европа, където официалните предписания на ЕС за свиване на държавните разходи могат да се налагат с повече успех (въпрос на съотношение на силите), нарастването на публичния дълг за периода 2000-2014 г. е по-скромно: Унгария – от 56,1% на 79,2%, Полша – от 36,8% на 57%, Румъния от 22,5% на 38,4% от БВП. България е едно почти единствено изключение от средно големите държави: спадане от 72,5% през 2000 г. на 18,2% през 2013 г. Но може би това постижение е част от вечната констатация, че сме най-бедната държава в ЕС?

Всички правителства обичат да харчат, и леви, и десни, това е логиката на електоралната демокрация – изборите винаги чукат на вратата. Вярно е както за Ципрас, така и за Меркел. Няма как да се поправи. Но въпросът е другаде – кой и къде решава, какво да се случи на народите. Ако това са кабинетите на кредиторите, в които интересът на банките е винаги защитен, тогава защо още имаме нужда от избори или референдуми? Гръцкият референдум е със сложен и неразбираем въпрос, но е ясно, че той е в подкрепа или против правителството на Ципрас. Не „за“ или „против“ Европа – гърците, както и тяхното правителство, не виждат бъдещето си извън ЕС. Както и да приключи, рисковете са огромни, макар и различни.

Въпросът е, как ще реагира ЕС на резултатите му? Директорката на МВФ Кристин Лагард (бивша министърка на икономиката на Франция по времето на президента Саркози) заяви, че резултатите от референдума няма да имат значение – дългът не се решава от референдум. Но Гърция не е казала, че не иска да връща дълга си, проблемът е, че не може при сегашната ситуация. Най-важното е, дали решението на тази криза ще изглежда за гърците като поредното наложено лекарство (досегашните не помогнаха) и дали ще се впише в демократичния ред, изискващ допитване до народа и отчетност на правителствата. Когато днес мнозина казват, че правителството на Ципрас е излъгало с непосилните си обещания, това не е точно така – когато го избраха, всички, включително и кредиторите, знаеха, какво това правителство смята да предприеме. И дори поведението му да внушаваше несериозност и игра на нерви, това не променяше известните на всички негови цели – предоговаряне на дълга при условие, че политиките на остеритет бъдат изоставени.

Така всъщност, ако се върна отново към цитираното интервю на Джоузеф Стиглиц, „става дума за власт и демокрация много повече, отколкото за пари и икономика“. Ако ЕС реши да се отнесе наказателно към гърците, като към „непослушните деца“ и откаже да чуе, за какво става дума, това ще е лошо.
(докато пишех този текст излезе в „БГНЕС“ текст на Чавдар Найденов, който развива много сходни идеи под заглавие „Новогръцки митове и легенди“)