Пак за изборните правила

Бях предложил този текст преди време за в. „Сега“, но понеже не беше никога публикуван, го правя сега. Внесох и малко допълнения, за да е в „крак с времето“.

Изглежда в НС вече няма (в предишния вариант беше „има“) мнозинство, което подкрепя референдум за изборните правила на датата на местните избори през октомври 2015 г. И отново, въпреки изтеклото време и протеклите дискусии, бяха (в предишния вариант – „ще бъдат“) поставени същите и вероятно със същата формулировка въпроси, както в инициативата на президента Плевнелиев от преди повече от година. Гражданите ще бъдат запитани, дали подкрепят задължителното гласуване, дали предпочитат мажоритарни избори и дали искат електронно гласуване.

Видно е, че така зададени, въпросите могат да породят неразбиране и двусмислие. Тук ще се занимая единствено с рисковете, защото позитивните моменти вече бяха многократно изтъквани в различни текстове на наблюдателите. Рисковете са свързани както със съдържанието на предложените промени, така и с трудността те да се доведат до ясни за публиката и недвусмислени въпроси.

Да започнем със задължителното гласуване. Въпросът може да бъде зададен съвършено ясно, но ще остане неясно, дали това задължение ще се прилага строго (например с глоби или други санкции) или ще остане пожелателно, като се предлагат не санкции, а поощрения. Ако решението бъде оставено след референдума на Народното събрание, въпросът ще се обезсмисли. Ако приемем, че мнозинството желае задължителни избори, включващи санкции, тогава рисковете са още повече. Какво знаем за човек, който не иска да гласува, но бъде принуден да го прави. Може да пусне бяла бюлетина: както невалидна, като я зачертае изцяло, така и бяла, което ще даде възможност някой недобросъвестен член на секционната комисия да я попълни. Как, например, ще се осъществи санкцията, ако става дума за български граждани живеещи в чужбина, които отдълго време са прекратили участието си в българските избори и практически са прекъснали връзките си с България?

Ако говорим за граждани, които социално-икономическият преход фактически е маргинализирал и те вече нямат никакво доверие на партиите и на политиката, задължението за гласуване може само да ги подтикне да продадат гласа си. Тогава ще спечели най-богатата, или много вероятно първата по размера на държавната субсидия партия. Имаше изказвания, които изтъкнаха, че задължителното гласуване ще намали дела на партиите, които разчитат на „твърди избиратели“, най-вече ДПС и БСП. Но може ли това да бъде целта и дали е сигурно, че ефектът ще бъде такъв?

Второто предложение е за мажоритарните избори. Първата трудност е във формулирането на въпроса за референдума – ако е еднозначен, например „Съгласни ли сте с въвеждането на мажоритарната система“, ще останат много нерешени въпроси впоследствие. Като това, дали ще бъде заменена изцяло пропорционалната, дали системата ще бъде смесена и в какво съотношение, дали ще бъде в един или два тура и т.н. Ако това бъде оставено след референдума на Народното събрание, не виждам смисъла на един задължителен референдум – ако имаше съгласие за нова избирателна система, тя вече щеше да е факт.

Очевидно е, че никой не иска замяната на пропорционалните избори с мажоритарни, нито повторението на печалния опит от 2009 г. с набързо въведения мажоритарен избор на 31 народни представители в един единствен тур (26 за ГЕРБ и 5 за ДПС). Подобен би бил националният резултат, ако използваната в Обединеното кралство система бъде въведена в България.

Търсят се варианти за персонализиране на пропорционалната система: въвеждане на смесена система, увеличаване на възможността за преференциално гласуване и т.н. Предлагат се варианти като германската система (пропорционален вот с компенсация, при което гражданите гласуват с две бюлетини – поименна и партийна), или финландската (пропорционална система в едномандатни райони, където избирателят гласува за един кандидат, но местата се разпределят пропорционално между партиите и начело в листите излизат кандидатите с най-много гласове). Но как всичко това да се превърне в ясен и недвусмислен въпрос на национален задължителен референдум?

И най-сетне, електронното гласуване. Мнозина смятат, че това е начинът изборите да станат по-честни и по-привлекателни. Изтъква се като аргумент, че младежите, които засега гласуват много по-малко от по-възрастните, ще се заинтересуват от политиката. Ако, разбира се, не става дума за превръщането на изборите в някакъв вид компютърна игра (както се казва, а защо не?). Съмнително е, че това ще бъде ефектът. Но електронно гласуване означава различни неща: гласуване на електронен терминал в избирателната секция или гласуване по интернет. Първото, приложено частично, може да даде положителен резултат най-вече при бързото отчитане на подадените гласове (без да се чака с часове за това), но едва ли ще доведе до по-високо участие. Но ако стане задължително, по-скоро може да разубеди на първо време онези, които нямат опит с новите технологии, т.е. може да доведе до отлив на иначе активни избиратели. Ако става дума за гласуване по интернет, остава да се определи, дали това ще се отнася за всички избиратели. Ако е така, си представям в някои махали „електорални брокери“ с лаптоп на коленете и опашка от желаещи да получат възнаграждението си, че са гласували „правилно“.

Може обаче гласуването по интернет да е само за живеещите в чужбина, но дали това ще доведе до много по-високо участие? Може би, но незначително. Тогава за какво е нужен референдум по този въпрос, който може да получи веднага някакво решение.

Представете си, че на референдума огромното мнозинство се произнесе за задължителни, мажоритарни и електронни избори. Тогава най-простото решение, в смисъл на възможност да се реализира, ще бъде всеки да има индивидуален бутон за гласуване, който е задължен да натисне, за да избере единствения. Очевидно не става въпрос за това, поради което не бива при толкова неясноти и несъгласия да се поставят три толкова объркани въпроса на решението на широката публика. Най-големият риск е това да омаловажи референдумите изобщо.