Чувство за несправедливост и безсилие

Вероятно в този разбунен свят на войни, бежанци, атентати, България би трябвало да се чувства като тих остров на спокойствие и стабилност. Правителството повтаря именно това – стабилността е най-важното, тя осигурява нашето спокойствие в този неспокоен свят. Вероятно това мислят и основните международни партньори на страната, защото не минава и ден без премиерът да се похвали, че е получел поредната благодарност и похвала за тази стабилност.

Стабилността, очевидно, се одобрява и от една значителна част от обществото – какво по-добро бихме могли да искаме в ситуацията на такива рискове? Всъщност това разпространено и споделяно мнение е и резултат от продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ в политическия живот – от 2009 г. тази партия по същество печели всички избори и неизменно управлява страната с незначителното прекъсване от 2013-2014 г. повече от шест години. В този смисъл стабилност означава продължаване на управлението на ГЕРБ. Изглежда това е най-доброто, което колективно можем да постигнем, или каквото и да направим, все ще е добро – дотам сме се докарали.

Но защо това да е проблем, би попитал някой. ГЕРБ получава подкрепата на мнозинството или на едно достатъчно голямо мнозинство от гражданите. Нали това е демокрацията? Проблемът е, че вече дори не забелязваме, или ако забелязваме, приемаме за нормално да се случват неща, които в други държави, включително съседни, ще предизвикат бунт или поне непрестанни протести. Вече забравихме за „Мишо Бирата“, за телефонния указател на Красьо Черния, за тефтерчето на Филип Златанов, за знаменития разговор в Банкя между премиера, бившия прокурор Кокинов и бившия министър Найденов, за „разговора на двете каки“ – низ от чудовищни безобразия, които показват едноличното управление на страната, намесата по най-безпардонен начин в работата на правосъдието, мрежата от зависимости между бизнеси, партии, прокуратура, министерства. Последици по нито един то тези само няколко цитирани казуса няма.

В центъра на всичко стои една съвършено неефикасна правосъдна система, която с действието и бездействието си внушава, че може да се постъпва толкова безпардонно, че има недосегаеми, че в обществото няма никаква справедливост или, ако има, е по случайност. Но не е случайно, че тази ситуация прави гражданите в голямото им мнозинство или цинични, или апатични, или и двете. Чувството за несправедливост е обхванало почти всички, в обществото се натрупва гняв, който е съпътстван и от чувството за безсилие, за невъзможност лично или колективно да се постигне някаква, макар и малка, промяна. Всичко това избива в множество актове на „частно“ насилие – като не можеш да си го излееш върху управлението, си го изливаш върху някой случайно срещнат, който е имал непредпазливостта да ти клаксонира или пресече пътя.

Възелът на всички проблеми в днешна България е правосъдието, онази „трета власт“, от която се очаква да изравнява всички през закона, да гарантира общата рамка на съвместното ни съществуване. И не трябва да ни учудва, че именно неефикасността на правосъдието е причина за лошата работа на всички останали обществени системи: здравеопазване, образование, социална защита, регионално развитие, екология… Всички тези сфери, които съвсем не са автономни и откъснати една от друга, зависят пряко от правосъдието.

В едно общество, където чувството за несправедливост е така силно, няма как да се осъществяват каквито и да било колективни проекти, няма как да имат смисъл и политическите различия. За какви „управленски програми“, „стратегически планове“, „алтернативи“, „добро управление“ или пък „социална справедливост“ можем сериозно да говорим, ако липсва най-елементарната рамка на съвместния живот – правосъдието.

Дългоочакваната и дългообсъжданата съдебна реформа е винаги неуспешна, винаги частична, винаги съпътствана от димна завеса, която да скрива истината. Но част от отговорността за това е и неумението, прибързаността, фанфаронството дори на онези, които повече или по-малко искрено са я искали. Нито една от досегашните реформи не е успяла, защото нито една не е била достатъчно радикална. Най-често като аргумент се изтъква, че такава радикална реформа изисква свикването на Велико народно събрание, ако например искаме да отделим прокуратурата от съдебната власт. Ако това е доброто решение, трябва да се поеме рискът с ВНС. Както и да се използва референдумът – защо вместо безплодни междупартийни пререкания в Народното събрание, искащите радикална съдебна реформа не инициират референдум за свикване на ВНС, например по 3 точки: а) изваждане на прокуратурата от съдебната власт; б) избор на ВСС единствено от събранието на съдиите и в) създаване на независима антикорупционна прокуратура по румънски образец.

Но това е засега една много далечна перспектива, защото няма достатъчно гражданска енергия, за да бъде наложено. Чувството за безсилие поражда отчаяние, убеждение, че нищо не може да се промени. След взрива на гражданството през 2013-2014 г., България изглежда мъртвешки спокойна. Една от причините е, че тези граждански мобилизации, които в началото започнаха спонтанно, не успяха да се предпазят от груба политическа инструментализация, не се защитиха от използването им за обратните на гражданските очаквания цели. Разочарованието е пълно, може би неизлечимо. Може би сме на границата между тоталната апатия и социалния взрив? Дали ще намерим среден път?

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Чувство за несправедливост и безсилие

  1. nikolai vasilev каза:

    За да има стабилност е нужна реформа, преди всичко в правосъдието. Това изисква изграждането на безлична администрация, която функционирав рамките на закона, при стриктно спазване на правата на собственост, награжданските права и независимостта на институциите. Преведено на езика нареалния свят, това означава подреждане на обществото по Западен образец.Има и друг модел на стабилност. Концентрация на цялата властв ръцете на един човек. Той неизбежно ще я употребява произволно и успеха наостаналите велможи ще зависи изцяло от неговото благоволение. Тази картинка явиждаме в Путинова Русия и все по-ясно в Ердоганова Турция.  Доколко те са стабилни ще си проличи предидните месеци и години. Но като че ли вече е ясно, че алтернативата пред тях еекспанзия или колапс!Макар ГЕРБ да печели всички избори от 2009 г. насам, е всепо-ясно, че Бойко Борисов, за добро или за зло, няма подкрепата за пълно,безусловно еднолично управление. Каква е дилемата пред него:Едната възможност е той да балансира между привържениците назападния тип общество, а у нас това е преди всичко радикалното крило наРеформаторския блок и привържениците на флирт с Путинова Русия – преди всичкоАБВ и ДПС.  ГЕРБ направи подобен опит итой доведе до разцепление на РБ (тъй като част от блока цени участието си въввластта повече от провеждането на принципна политика и е готова в името назапазването на постовете си, да преглътне флирта на ГЕРБ с Доган и Първанов).Другата възможност е ГЕРБ категорично да „одеснее“, дазастане плътно до дневния ред на радикалните реформатори, с риск привърженицитена „източните“ модели на социално устройство у нас и всички, които имат топлавръзка с Москва (а вече има и такива, които имат топла връзка с Анкара), дазапочнат атака срещу Борисов сходна с тази, която водят срещу Николай Ненчев. Без никакво съмнение опитите за радикални реформи вправосъдната и административната система ще доведат до НЕСТАБИЛНОСТ, защото щепровокират мощната реакция на настъпените интереси. Но провеждането на тезиболезнени и мразени от мнозина реформи е единствения шанс за трайна институционалнастабилност!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s