Чувство за несправедливост и безсилие

Вероятно в този разбунен свят на войни, бежанци, атентати, България би трябвало да се чувства като тих остров на спокойствие и стабилност. Правителството повтаря именно това – стабилността е най-важното, тя осигурява нашето спокойствие в този неспокоен свят. Вероятно това мислят и основните международни партньори на страната, защото не минава и ден без премиерът да се похвали, че е получел поредната благодарност и похвала за тази стабилност.

Стабилността, очевидно, се одобрява и от една значителна част от обществото – какво по-добро бихме могли да искаме в ситуацията на такива рискове? Всъщност това разпространено и споделяно мнение е и резултат от продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ в политическия живот – от 2009 г. тази партия по същество печели всички избори и неизменно управлява страната с незначителното прекъсване от 2013-2014 г. повече от шест години. В този смисъл стабилност означава продължаване на управлението на ГЕРБ. Изглежда това е най-доброто, което колективно можем да постигнем, или каквото и да направим, все ще е добро – дотам сме се докарали.

Но защо това да е проблем, би попитал някой. ГЕРБ получава подкрепата на мнозинството или на едно достатъчно голямо мнозинство от гражданите. Нали това е демокрацията? Проблемът е, че вече дори не забелязваме, или ако забелязваме, приемаме за нормално да се случват неща, които в други държави, включително съседни, ще предизвикат бунт или поне непрестанни протести. Вече забравихме за „Мишо Бирата“, за телефонния указател на Красьо Черния, за тефтерчето на Филип Златанов, за знаменития разговор в Банкя между премиера, бившия прокурор Кокинов и бившия министър Найденов, за „разговора на двете каки“ – низ от чудовищни безобразия, които показват едноличното управление на страната, намесата по най-безпардонен начин в работата на правосъдието, мрежата от зависимости между бизнеси, партии, прокуратура, министерства. Последици по нито един то тези само няколко цитирани казуса няма.

В центъра на всичко стои една съвършено неефикасна правосъдна система, която с действието и бездействието си внушава, че може да се постъпва толкова безпардонно, че има недосегаеми, че в обществото няма никаква справедливост или, ако има, е по случайност. Но не е случайно, че тази ситуация прави гражданите в голямото им мнозинство или цинични, или апатични, или и двете. Чувството за несправедливост е обхванало почти всички, в обществото се натрупва гняв, който е съпътстван и от чувството за безсилие, за невъзможност лично или колективно да се постигне някаква, макар и малка, промяна. Всичко това избива в множество актове на „частно“ насилие – като не можеш да си го излееш върху управлението, си го изливаш върху някой случайно срещнат, който е имал непредпазливостта да ти клаксонира или пресече пътя.

Възелът на всички проблеми в днешна България е правосъдието, онази „трета власт“, от която се очаква да изравнява всички през закона, да гарантира общата рамка на съвместното ни съществуване. И не трябва да ни учудва, че именно неефикасността на правосъдието е причина за лошата работа на всички останали обществени системи: здравеопазване, образование, социална защита, регионално развитие, екология… Всички тези сфери, които съвсем не са автономни и откъснати една от друга, зависят пряко от правосъдието.

В едно общество, където чувството за несправедливост е така силно, няма как да се осъществяват каквито и да било колективни проекти, няма как да имат смисъл и политическите различия. За какви „управленски програми“, „стратегически планове“, „алтернативи“, „добро управление“ или пък „социална справедливост“ можем сериозно да говорим, ако липсва най-елементарната рамка на съвместния живот – правосъдието.

Дългоочакваната и дългообсъжданата съдебна реформа е винаги неуспешна, винаги частична, винаги съпътствана от димна завеса, която да скрива истината. Но част от отговорността за това е и неумението, прибързаността, фанфаронството дори на онези, които повече или по-малко искрено са я искали. Нито една от досегашните реформи не е успяла, защото нито една не е била достатъчно радикална. Най-често като аргумент се изтъква, че такава радикална реформа изисква свикването на Велико народно събрание, ако например искаме да отделим прокуратурата от съдебната власт. Ако това е доброто решение, трябва да се поеме рискът с ВНС. Както и да се използва референдумът – защо вместо безплодни междупартийни пререкания в Народното събрание, искащите радикална съдебна реформа не инициират референдум за свикване на ВНС, например по 3 точки: а) изваждане на прокуратурата от съдебната власт; б) избор на ВСС единствено от събранието на съдиите и в) създаване на независима антикорупционна прокуратура по румънски образец.

Но това е засега една много далечна перспектива, защото няма достатъчно гражданска енергия, за да бъде наложено. Чувството за безсилие поражда отчаяние, убеждение, че нищо не може да се промени. След взрива на гражданството през 2013-2014 г., България изглежда мъртвешки спокойна. Една от причините е, че тези граждански мобилизации, които в началото започнаха спонтанно, не успяха да се предпазят от груба политическа инструментализация, не се защитиха от използването им за обратните на гражданските очаквания цели. Разочарованието е пълно, може би неизлечимо. Може би сме на границата между тоталната апатия и социалния взрив? Дали ще намерим среден път?