До критиците на манифеста „За републиката“

Първо, и аз се смях много на карикатурата на Христо Комарницки във в. „Сега“. Някои коментари под нея казваха: „Едни смешници (управляващите), се смеят на други смешници (инициаторите на манифеста)“. Иначе съм скептичен и не знам, докъде манифестът ще доведе, но понякога се ентусиазирам.

Изчетох повечето от критиките, и отново, опитах се да разбера. Резултатът не е обнадеждаващ, но реших, че може би някои реагират по навик или просто не са дочели докрай, или дори да са дочели, не са имали време да помислят. Разбира се, не изключвам някои да действат по принуда или поради поети ангажименти. Не изключвам и обикновено неразбирателство, както и неяснота на текста на манифеста, да не говорим за семантичните му слабости (литературните му качества не мога да коментирам). Надявах се поне основният му смисъл да бъде разбран от повече негови читатели.

Критичните коментари бяха публикувани отляво и отдясно. Отляво бяха повече, но ще започна с тези отдясно, защото изглеждат по-лесни за отговор.

Отдясно: „това е проява на властолюбие и сребролюбие“

Вестник „Труд“ публикува редакционен коментар под общия псевдоним Димитър Несторов със заглавието „Манифестът на олигархията“. Патосът на публикацията става ясен в самото й начало: „Нова порция от отровата бе излята миналата седмица с огласяването на някакъв манифест, наречен „За Републиката“! Съчетан с опитите за подмяна на историческите ценности и натрапчивите внушения, че защитата на националните интереси и възраждането на патриотичния дух са ретроградни и архаични, манифестът очевидно цели осигуряване на широко поле за изява на самоопределилите се за морални стожери на българското общество неолиберални интелектуалци.“ Позицията е от гледището на националните интереси и патриотичния дух, а манифестът е заклеймен като обратното: „наглост“ на „политическите фараони“, които готвят „поредния си генноинженерен проект“, на „кукловодите“ с „амбиции за власт и неизчерпаеми финансови ресурси“. Но авторът на статията е прозрял истинската цел на манифеста така: „Страховете на авторите и на тази политическа пирамида са свързани с невъзможността Росен Плевнелиев, който е повече президент на кръга „Капитал“, отколкото на българския народ и на партията, която го издигна през 2011 г., да получи втори мандат като държавен глава.“ С други думи зад манифеста стои сегашния президент Плевнелиев.

Авторът на „Труд“ очаква авторите на манифеста „да направят коалиция от взаимоизключващи се политически субекти“, за да бъде издигната обща президентска кандидатура. Само ще отбележа, че това правят повечето (ако не и всички) партии в България – вижте само местните коалиции за общинските избори. Дори и днешното правителствено мнозинство може да бъде определено като такава коалиция. Нашите амбиции не са такива.

Не знам, какви са амбициите на автора, но със сигурност не подкрепя Плевнелиев. Също като манифеста – няма никаква възможност четирима като нас да работят заедно за една обща президентска кандидатура, била тя и на сегашния президент. По този въпрос и между инициаторите, а и между вече подписалите манифеста, няма никакво общо съгласие. Ето защо „Димитър Несторов“ (авторът, не истинският) може да бъде спокоен. Както и че загрижеността му е безпредметна: „Когото и да издигнат, лобистите на марихуаната и на гей браковете отсега трябва да са наясно, че рискуват да унищожат с този си ход и най-перспективната политическа кариера.“ Е, при избраният тон на статията, нямаше начин да не се появи „нещо за гейовете“.

Подобни опасения, че зад манифеста стои намерението за издигане на кандидатурата на настоящия президент за втори мандат има и в публикацията на в. „24 часа“, този път редакционна и неподписана. „Като цяло и думите на Плевнелиев, и текстът на манифеста се отличават с още нещо – блестяща неопределеност. Така в теорията на пропагандата (рекламата) се нарича нищоговоренето. Много патос, много бляскави и красиви думи, но нищо конкретно.“

Манифестът е определен като „евтин коктейл от либерални клишета, погнуса от партиите и баналния призив за нови, неопетнени лица и гражданско действие“, а намерението, което се приписва на инициаторите, е да “прогоним узурпаторите на нашата свобода от нейните предели”. Според коментара на „24 часа“ това е стряскащо, защото не е ясно, „кой ще определя кой е слуга на Саурон и кой не“ и подозира намерението да се създаде „някоя ЧК“. За да заключи категорично: „Съветското възпитание очевидно е надделяло у авторите на манифеста, защото се усеща една чекистка категоричност: два свята – единият е излишен.“

Либералните клишета и съветското възпитание малко трудно се връзват, но нека оставим това на автора. Но на манифеста той приписва и манихейското разделяне на „добрите и лошите момчета“. Всъщност става дума да това, дали гражданите са доволни от управлението на общите дела (републиката), и ако не – какво да направят. Това наистина стана банален въпрос, постоянно поставян през всичките тези 25 години на посткомунистическия преход. Патосът на манифеста (той е патетичен, защото е манифест) е не поредното разделяне на „добрите от лошите“ (в една друга перспектива това ще направи накрая Той). Ние се опитваме да разделим добрите от лошите дела и да направим така, че заедно с други граждани, да решим, как да стане това, как да ограничим лошите управленски практики и как да насърчим добрите. Колкото до приписваното намерение за „ЧК“, дали една независима антикорупционна прокуратура трябва да се заклейми като „Чрезвычайная комиссия“? Това ли е истинският патос на критичния коментар?

Статията обаче най-накрая формулира собствената си програма: „Успехът на ГЕРБ не е само харизмата на Бойко Борисов, а това, че дава възможност за реализация тук и сега, на днешните активни хора. Само със силни чувства и добри олигарси няма да стане. Трябват истинска партия и истински послания.“ Авторът на статията има свободата да го направи, нашата обща инициатива не цели създаването на партия, нито смята, че нещата в България просто така „дават възможност за реализация тук и сега, на днешните активни хора“. Липсата на такава възможност е резултат от огромните несправедливости в нашето общество днес, за които определено отговорност носи и „харизмата на Бойко Борисов“.

Все пак в следващия си брой в. „24 часа“ цитира допълнителни уточнения на двама от инициаторите на манифеста – плурализмът на мненията е спазен.

Проф. Николай Палашев в сайта „Епицентър“ е определил манифеста като „лъжа, облечена в красиви думи“ (благодарност за оценката на текста, все пак е по-добре, отколкото „евтин коктейл от либерални клишета“).

Авторът подхваща тезата в манифеста, че „няма ляво и дясно“, макар тази теза да е в точно ограничен смисъл – „борбата с мафията“. По-интересното е, че Николай Палашев наистина смята, че „идеологическата основа на лявото и дясното не съществува.“ И обвинява авторите на манифеста, че размиват разбирането за политика, че подменят истината за политическия модел, че „реанимират тезите и посланията на летните протести от 2013 г.“ И най-сетне, че „манифестът е поредният опит да се промият мозъците на хората и в един прекрасен момент да бъдат убедени, че трябва да гласуват за онези, които авторите на манифеста и техните съмишленици посочат за радетели за чиста и свята република.“ Професор Палашев подозира инициаторите на манифеста е в друго намерение – да наложат алтернатива на сегашното управление, което според него е възможно само в два варианта: „преврат и диктатура или поредната политическа шайка, готвеща се да седне на държавната трапеза.“ И понеже не подозира, че преврат могат да направят хората от манифеста, предполага, че „зад проекта манифест „За републиката“ и зад вече заявеното намерение под неговия знак да се създаде политически клуб, стоят сериозни финансови средства“. (е, макар и с добавката на автора на коментара: „аз само предполагам, че това може да е така“). Накратко – нов олигархичен модел. В този смисъл статията е като тази от в. „Труд“. Вече казах, какво мисля за това, тук няма да се повтарям. Твърдения, които внушават, че зад иначе „красивите думи“, стои грозно намерение. Класическа формула на дисквалификация, която обаче мнозина поемат за чиста монета заради огромното недоверие на гражданите към каквото и да било в политиката.

Абсолютно в същия дух е и критиката на Явор Дачков, озаглавена „Смешен плач за републиката“. За разлика от предишния автор, този смята текста за „лоша публицистика, изпълнена с обобщения, прилагателни и кухи, но патетични фрази“. И той като цитираните по-горе смята, че манифестът цели създаването на партия в услуга на Иво Прокопиев, Росен Плевнелиев и Лозан Панов. Има и същите подозрения във властолюбие и сребролюбие: „Въпреки високопарните фрази за гражданско усилие тези хора си дават сметка, че властта е единствената спойка, която може да организира българите в политически проект. Подозирам и че парите по различни проекти са един от основните мотиви за тази нова инициатива.“

За разлика от Явор Дачков, обаче, аз не смятам, че „властта е единствената спойка, която може да организира българите в политически проект“. Както и не претендирам за каквато и да е власт, освен над собствените си страсти и приумици. Колкото до „парите по различни проекти“, поне аз, бъркайки в джобовете си, не намирам друго, освен заплатата си от НБУ. Дисквалифициращите твърдения и тук изглеждат приемливи за мнозина, заради тоталното недоверие към политиката в нашето общество.

Колкото до моята и нашата отговорност за случващото се в България – напълно споделям мнението на Явор Дачков, стига и той самият да сподели тази отговорност. Няма невинни, но ако и не можем да намерим нови невинни, дали не си заслужава да опитаме със съвместни усилия да променим нещо към по-добро. Или ще продължаваме да се състезаваме, кой е най-добрият? „Аз съм“, ако перифразирам Карлсон, който живее на покрива. Но това е шега.

Отляво: неолиберална инициатива

Първо ме развесели пародийното стихотворение от Калин Първанов в стила на Гео Милев, публикувано на сайта на „Солидарна България“. Особено се смях на обобщението: „Свободни интелектуалци,/ офис пролетарии / и даже един-двама бармани, митничари.“ И още: „Ветроходци, / притежатели на ветрогенератори, / ветропоказатели, / въздухари и въздухоплаватели“ – да, така изглеждаме, вероятно, инициаторите на манифеста, но все пак без бармани, митничари и притежатели на ветрогенератори (сред нас няма все още от тях). Но в пародията ме смути най-вече стихчето: „Животът ще бъде един безконечен пърформанс,/ озвучаван от роял –бял!“. Не, нямаме такова намерение, или по-точно, такова намерение няма как да ни събере нас четиримата. Манифестът не иска да копира протеста, не иска да възроди протеста, ако щете: „манифеста не е протеста“. Изобщо смятам, че протестите са крайна форма на гражданска реакция, поради това краткотрайни, и когато продължат безкрайно, или някой ги „яхва“ (възползва се от тях, приватизира ги), или стават банални, в най-добрия случай – един уличен карнавал (макар и карнавалът да има начало и край).

Съвсем не пародийно, обаче, е реагирал Петър Волгин в списание A-specto, под заглавие „Политическа шизофрения и манифестно безплодие“.  Той казва: „Манифестният текст изобилства от патетични възгласи, от възклицателни знаци, от истерични призиви и късане на ризи, метафорично казано. Ако все пак успееш да стигнеш до края на този дълбоко тривиален текст, разбираш, че смисълът му може да бъде обобщен в едно единствено изречение: „По-добре да бъдеш богат и здрав, отколкото беден и болен“.

Е, ако е манифест, непременно ще е патетичен. Но направеното заключение ме смущава дълбоко – нима наистина това е разбрал Петър Волгин. Надявам се искрено, че ако прочете отново текста, и особено последвалите наши коментари, ще разбере друго. Аз обаче разбирам неговият патос, когато изстрелва: „Тези „умни и красиви“ академични лица отдавна нямат нищо общо с тревогите и най-наболелите проблеми на нормалните българи. Живеейки в един охолен свят, щедро спонсориран от чуждестранни НПО-та, такива хора и представа си нямат, че в България има бедност, че в България има ужасяващо неравенство, че много български граждани са буквално на ръба на физическото оцеляване. Трябва наистина да си тотално откъснат от българската реалност, за да смяташ, че е достатъчно да се въведе електронно гласуване и да има едно точно определено съотношение на квотите във ВСС, за да потекат реки от мед и масло в България.“

Оставям настрана последното за електронното гласуване и квотите във ВСС – за това в текста на манифеста няма и дума. Първата част на цитирания абзац отново изразява убеждението, че манифестът е дело на „умните и красивите“. Е, не сме от тях, очевидно. Но лично аз нямам усещането, че за разлика от Петър Волгин, нямам представа за бедността и неравенството в България. Просто си мисля, че вероятно една от най-видимите причини за това е неспазването на най-елементарните правила на съвместен живот. С други думи социалната несправедливост, чийто видим белег е ужасяващата бедност, е предшествана от несправедливостта изобщо, най-вече в отношенията между гражданите и публичната власт, особено в правосъдието. Ако имаме справедливост в правосъдието, вероятно и по-ефикасно ще се справяме със социалните несправедливости и неравенства. Обратното, обаче, не ще бъде възможно.

Много жалко ще е, ако всички в БСП четат манифеста както Михаил Миков, който припомня, че в конституцията „достатъчно ясно е гарантирана републиканската форма на управление“. Всъщност в манифеста „република“ се употребява в смисъла на общо дело, общо достояние, обща рамка на съвместния ни живот. Не се борим срещу монархията – тя отдавна е загубила своята легитимност в България. Но критиката на председателя на БСП е по-скоро другаде: „Когато някой казва, че няма ляво и дясно, това е дясно. Това е онази мимикрия на неоконсерватизма в неолиберализъм, която трябва да размие интересите, да заблуди хората и да вкара мнозинството от гражданите в калъпа на консенсуса“.

Манифестът казва: „Отслабването на Републиката и нейния Закон отпушва онази несправедливост, която отравя живота на всички. Ненаказаното зло се превръща в правило, голата сила – в закон, наглостта – в мерило за власт.“ И допълва: „Това не е нито „дясна”, нито „лява” платформа. Привидните партизански противопоставяния се подклаждат от модела #КОЙ, чиито наказателни бригади, за да не бъдат разпознати, навличат различни по цвят идеологически дрешки. Докато си правим илюзията, че мафията може да бъде лява или дясна, ние самите ще се караме помежду си по линията „леви-десни” – в интерес на #КОЙ. Политическите различия ще имат разумен смисъл, само когато възстановим Републиката.“ Няма претенция за консенсус изобщо, а за ограничен, но вече жизненоважен консенсус за това, че преди да оправим най-базовите основи на републиката, всичките наши различия, програми, проекти, губят своя смисъл. Различията между леви и десни са смислени различия в рамките на действаща демокрация. Някога срещу нацисткото зло са се обедини леви и десни, за да възстановят общата рамка на демокрацията. В някои страни от по-скоро време операция „чисти ръце“ никога не е бира специфично лява или специфична дясна програма. Днес можем да приемем, че „мафията“, като носител (или дори като метафора, ако така я разбираме) на произвол и насилие, би следвало да обедини срещу себе си не някои леви или някои десни, а всички загрижени за общото благо.

Още по-остър в реакцията си е блогърът Александър Симов. В заглавието на статията му, публикувана в ПИК , той задава реторичния въпрос: „Грантаджии седесари, реститути и сноби ли ще спасяват честта на България?“ и допълва: „На тези им дай проблеми, които се разрешават с лакирани нокти.“ Оставям настрана изказа – вероятно е резултат от натрупани преди отношения към инициаторите на манифеста, макар да не го приемам по никакъв начин лично към себе си.

Тук отново се вижда подозрението за „разработка на недоволни граждани, които се готвят за дежурния пърформанс с голи девойки“ или че става дума за подготовка на поредния протест, като онези от 2013 г. Вече посочих, че такъв проект няма как да ни обедини нас четиримата. Но Александър Симов говори всъщност за друго, по-интересно подозрение. Коментирайки фразата „няма ляво, няма дясно“, той пише: „Всеки човек с памет след това изречение можеше да заподозре, че текстът е дело на Георги Първанов. Именно той още през далечната 2011 г. пръв обяви в политиката подобно верую. Тогава обаче той го каза така – „няма ляв и десен изход от кризата“.“ Е, манифестът не е дело на бившия президент, който преди това беше и дългогодишен лидер на БСП. В манифеста не става дума за финансовата и икономическата криза след 2008 г., дори не за специфична криза, а за това, че общата рамка на нашето съвместно съществуване е поставена под въпрос и възстановяването й трябва да е обща цел на всички, които се смятат за демократични.

Учуден съм защо Александър Симов привижда в манифеста единствено и само неолиберална идеология. Той продължава: „Наистина можем да проведем силен политически разговор за това как са се променили лявото и дясното и дали те съществуват днес в своя автентичен вид, но не това е целта на авторите на манифеста. Унищожавайки политическите различия, те за пореден път искат да представят неолибералния подход като безалтернативен, като нещо, което е като природна аксиома. Точно заради това не е чудно, че в текст, който е предназначен да посочва проблемите на Републиката, отсъства най-големият от тях – смразяващата бедност.“ Ни най-малко манифестът не унищожава политическите различия. Други се опитват да ги унищожат, така че лявото да се свързва с Путин и назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС, а дясното – с полицейщината или безконтролната приватизация. Ако спорът е между „рубладжиите“ и „грантаджиите“ – тук не виждам никакъв дебат за лявото и дясното.

Не разбирам и защо Александър Симов отхвърля така леко „Харта 2013“, като „саксийна платформа, в която да може да се прихване новата ГМО семка на Реформаторския блок.“ Изразът, признавам, е много ефектен, само че няма нищо общо с действителността. Реформаторският блок не е автор на Хартата, както не е автор и на манифеста. Но наистина в патоса на двата документа има нещо общо – да се разгради плутократичният модел. Нима не иска същото и Александър Симов – поне така излиза от иначе много му публикувани текстове.

Най-озадачаващ за мене остава следният пасаж: „Трагедия на света, в който няма ляво и дясно, е, че той ражда Бойко Борисов. Едни такива универсални фигури, които поглъщат всичко и след тях не само ляво, но и дясно не остава. Но нищо де – нека да видим кое чудовище ще докарат на власт тези интелектуалци.“ Напълно съм съгласен с първите две изречения – заличаването на лявото и дясното е заличаване на политическия дебат, резултатът е някакъв повече или по-малко авторитарен популизъм или, в по-екстремни условия, някаква разновидност на тоталитаризма. Но последната фраза е грубо обвинение – „тези интелектуалци“ нямат намерение да докарват когото и да било на власт, още по-малко „някое чудовище“. То, чудовището, ще си го докараме колективно, ако не искаме заедно, леви и десни, да възстановим републиката. Хитлер погълна десните и ликвидира левите, Сталин ликвидира „ляво-десния уклон“ – резултатът е известен.

Критиката на професор Венцеслав Кулов в сайта „Гласове“ върви в друга посока – на семантиката и на патоса. Семантичното си затруднение той свързва с употребата на две неясни понятия – мафия и олигархия. И в по-горните критики има такъв въпрос: какво е олигархия и какво е мафия. Очевидно е, че манифестът ги използва „всекидневно“ и не дава специфични дефиниции. Но също така очевидно е, че употребата им е метафорична (казах го и по-горе).  Става въпрос за това, че 20-30 корпоративни групи в България на практика оказват решаващо влияние върху общите политически решения, като това влияние се осъществява изцяло извън рамките на договорените демократични процедури. Можем да наречем това състояние олигархия, както и върха на тези корпорации. Но част от тях имат исторически или актуални връзки с извънзаконни икономически групировки с типично поведение, които в един всекидневен език наричаме мафия. Семантиката не е проблемът, мисля, че в днешна България е ясно, за какво говорим, като кажем олигархия или мафия.

В някои критики имаше претенцията в манифеста да се посочат „олигарсите“ или „мафиотите“. Все пак нито сме разследващ орган, нито искаме цялата инициатива да бъде потопена в поредица от частни съдебни искове за обида или клевета. Пък и от това не би имало никаква полза.

Професор Кулов критикува също и патоса на манифеста, като го квалифицира като умилителен, наивен и инфантилен: „Така внушението на манифеста е, че в нашето общество има една група от морално покварени хора, които разполагат с огромни финансови ресурси и са завладели държавните органи и институции. Това е Злото, срещу което ние, гражданите, които изповядваме идеалите на Апостола за чиста и свята република, трябва да се борим.Така многообразието от дилеми, които терзаят днешния българин, се свежда до една основна: добро или зло?“ Оставям настрана дисквалифициращите слова – те очевидно са вече иманентна част от нашето публично говорене – когато аргументите са недостатъчни, слабостта им се компенсира с квалификации. Да, става дума за добро и зло, става дума за връщането на етиката в политиката. И ако в отговор ще цитирате Макиавели, ще ви припомня, че той е бил вярващ християнин и съвсем не смята, че политиката е аморално занимание. Той съветва владетеля, да не се ръководи от личния си морал в своите действия, защото е отговорен за живота и съдбата на своите поданици. Казано иначе: владетелят няма право да погуби поданиците си, следвайки морала си. (или максимата Fiat iusitia, pereat munidus). Но не става въпрос за манихейско противопоставяне на добрите и лошите – вече го казах. Става въпрос за това, да възстановим правилата така, че добрите действия да се насърчават, а лошите да се възпират. Като ясно съзнавам, че всеки един човек е способен както на добро, така и на зло.

Професор Кулов, обаче, поставя един по-съществен въпрос: „не е ли загубата на държавност една прекалено скъпа цена, която нашият народ трябваше да плати, за да се избави от комунизма?“ Това е въпросът за отношението между обществото, държавата и пазара – какви граници да имат, докъде да се простират, как да си взаимодействат. Но по този въпрос има съществени политически различия, така че манифестът не би могъл да се занимава с него. Той се занимава с общата рамка на съвместния ни живот, общите задължителни за всички правила. И за да бъде тази обща рамка приемлива за всички, тя трябва да е демократична и правова, да се основава на минималната справедливост и на равенството на гражданите.

Но има една теза, изложена накратко в края на текста на Венцеслав Кулов, с която определено не съм съгласен. Той смята, че „сегашното трагично положение на българската държавност не произтича от липсата на достатъчно демокрация“, че „окаяното положение на българската държава е породено от самата същност на либерално-демократична идеология, въплътена  в органите и институциите на тази държава.“ Мисля, а и другите трима инициатори на манифеста вярвам го споделят, че основните ни проблеми произтичат от недостатъчната демократичност на нашите институции, организации и обществени отношения. В смисъл че гражданското участие във вземането на общите решения и в тяхното осъществяване практически липсва, оставили сме това на един тесен частен корпоративен кръг, който за краткост наричаме олигархия.

За Венцеслав Кулов проблем е именно либералната демокрация. Бих добавил, че има различни демокрации: „тоталитарна“ (Якоб Талмон), „народна“ (Георги Димитров), но също така християнска и ислямска, социална и популистка. Ние как си я представяме – това можем да обсъждане и по това да спорим. Но общата ни рамка все пак е добре да е демократична, а не някаква друга. И либерална, за да допуска различията и за защитава малцинството от тиранията на мнозинството.

Най-забележителна, обаче, е критиката от активния форумец на в. „Сега“ Firmin (съжалявам, но зная единствено псевдонима му и няма как да се обръщам към него с името му). Той основно критикува фразата „няма ляво, няма дясно“, но я представя в съвършено различна от манифеста формула: „Странно, а може би – не, но ренегатите на лявото споделят тезата „Няма ляво, няма дясно, има добро и лошо управление“. Тя се чу в прав текст първо от Първанов, после от Кадиев, също и от Дончева. Разбира се, най-разумно е да възприемаме тази теза в тесния контекст на прагматичната всеядност на споменатите. Тя им оставя отворени валенции, както би казал и един друг адепт на политическата мъдрост на реалполитиката. Но не това ме занимава.“ Тук основната теза е, че политическите разграничения се отхвърлят от политическите конформисти, но най-вече от напусналите БСП напоследък („ренегатите на лявото“). Бих оставил настрана това, че тук се обосновава нещо като „автентично ляво“, спрямо което останалите са „ренегати“ – спорът за „автентичната десница“ доведе до днешното й състояние и не вярвам сред левицата да произведе друг, по-добър резултат.

Но разбирането на Firmin по въпроса е в друг план. Той пише: „Моята теза е друга. Ляво и дясно има. Границата между тях става все по-отчетлива. В развитите демокрации партизацията на политическия живот напредва. Това са процеси с корен в увеличаващото се неравенство.“ Напълно съм съгласен с това – изчезването на политическите различия е авторитарна стратегия, но налагането й напоследък в световен мащаб е резултат от т.нар. „Вашингтонски консенсус“, неолиберален по същество.

В манифеста, обаче, не става и дума за такова заличаване на различията, дори напротив. Апелът е за възвръщане на политическите различия, за възвръщане на политиката в една ситуация, в която статуквото се представя за консенсусно. Манифестът търси минимален консенсус около общата рамка на дебата между лявото и дясното, консенсус, който да придаде политически смисъл на дебата, като отстрани онова, което го превръща в нищо незначещо шоу.

Напълно споделям мисълта на Firmin, че „неравенството, отношението към него, през следващите години ще е вододелът между ляво и дясно“, основният патос на манифеста е, че има, наред с всичко, едно неравенство, което се отнася до огромното мнозинство от граждани – неравенството в достъпа до решенията, които се отнасят до всички. Достъп до решенията, които могат да бъдат взети по отношение на всички други неравенства: икономически, културни, социални, политически. По същия начин съм съгласен, че днес „свободата, въпреки ревността на десните по темата, е лява кауза.“ Но също така мисля, че има едно поле, наистина ограничено, но много важно, където демократично мислещите, били те леви, десни или центристи, могат да се сговорят, за да отстоят един минимален пакет от принципи.

Левите и десните са conditio sine qua non на демокрацията, която преди да квалифицираме като либерална или социална, е в най-важната степен плуралистична(защитава различията, дори когато някои от тях я поставят под въпрос). Защото ако бъдат елиминирани левите, ще получим Пиночет, а ако бъдат елиминирани десните, ще получим Ким Чен Ун (ако изобщо е ляв, разбира се). Firmin заключава, че „разграничаването на лявото и дясното не е демоде, не е рудимент на оттеклия се ХХ век. Напротив, то става все по-актуално. Религия или политика – това е въпрос на избор. Изборът, първо, да признаеш различието им и второ, „да вземеш страна“ в конфликта им. Да се определиш. Или пък не. Избор е. Разбира се, опцията да си добре нахранен по причина на всеядност конформист също винаги е налице. Както посочих и в началото.“ С разграничението съм напълно съгласен, както и с необходимостта да заемеш позиция. Но невземането на позиция да се приписва на манифеста, като обвинение във „всеяден конформизъм“, при това на „добре нахранените“ – това в никакъв случай не приемам.

Да не забравяме, че всичките ни тукашни спорове, между всички нас, инициатори, поддръжници, критици и отхвърлящи манифеста в публичното пространство, са спорове в рамките на „златния милиард“. Защото онези, за които някои от спорещите говорят, заемайки мястото на техни говорители, всъщност ги няма от този дебат и едва ли лесно могат да бъдат включени. Техният хабитус няма да им позволи, ресурсите им са толкова малко, че няма да посмеят да се изкажат публично, медиите няма да ги намерят, а придирчивите интелектуалци като нас ще ги осмеят, защото те ще се изразяват неправилно, недобре, непълно, неясно, некоректно. Но ако можем ние, които претендираме да можем да говорим, които имаме достъп до публичното пространство, които очакваме някой да ни чуе, да направим нещо и за онези, другите, за обществото ни като цяло – нека опитаме.

Манифестът предвижда поредица от граждански обсъждания, първите теми, които възнамеряваме да предложим, ще бъдат именно за справедливостта и бедността, но също за дискриминациите, за насилието, за безнаказаността, за словото на омразата. Нуждаем се от просветен граждански дебат, но също и от гражданско образование, от гражданска компетентност. А те се натрупват в такива практики, като публичните дебати, които да подтикнат гражданите да оказват натиск върху властта, а властта – да се вслушва в обществото. Иначе онова мълчаливо мнозинство, което наблюдава, слуша, изчаква, но не говори, ще предизвика властите с единственият инструмент, който познава и владее – бунтовете, метежите, унищожаването на публична собственост.

Критиците на манифеста сигурно ще останат критични, но вероятно някои от тях биха се включили в предстоящите граждански дебати. За да чуят и да бъдат чути, за да участват в едно общо възможно решение. Но без надвикване и дискредитиране, иначе никакъв граждански диалог няма да бъде възможен, а онези, които наричаме олигархия и мафия ще продължат спокойно да правят онова, което винаги са правели – да обсебват и приватизират публичното благо и с това да задълбочават крещящите неравенства в обществото.