Brexit или каква европейска демокрация

След като се поуталожи първоначалния „шок и ужас“ от британския референдум и бяха направени първите коментари и анализи, е добре да поразсъждаваме на хладен ум за една малко отбягвана страна на бурните дебати в Европа и България от последните няколко дни. Преобладаващите теми на реакциите бяха най-вече за това, какво ще стане с ЕС и дали ще се разпадне съвсем, какво ще стане с Обединеното кралство и дали ще оцелее, какви ще са последиците за България. Едва ли някой може наистина да прогнозира последиците – ситуацията е нова и несъмнено изисква „колумбови решения“ (неочаквани, смели, решителни).

Това, че британците взеха с мнозинство от гласовете по-лошото решение за мене е несъмнено. Реакциите на злорадство и на очакване ЕС да рухне също са погрешни. Основният въпрос, дали Европа ще бъде по-добро място за живеене, ако ЕС се разпадне, има еднозначен отговор – не. Интересът от запазването на постиженията на европейската интеграция отдавна вече не е само интерес на големите корпорации, но е и на значителна част от европейските граждани. Друг е въпросът, че тези две страни си представят по различен начин Съюза.

Едно измерение, което ми се струва, че е в основата на всички дискутирани въпроси, които Brexit поставя, е въпросът за оцеляването и бъдещето на демократичната система в европейските държави. Въпроси като вероятност за последващи напускания на ЕС, формула на новите отношения с Обединеното кралство, икономически и социални последици от отделянето на Британия или от нейното разпадане, бюджета, доходите, вноските, чуждестранните работници и дори миграционния натиск, произтичат в крайна сметка от това, какви последици ще има британският референдум върху европейската демокрация.

Критиците на ЕС са несъмнено разнородни (крайно десни популисти, различни левичари, либертарианци, ултраконсерватори), но често аргументите им се смесват. ЕС е критикуван като твърде бюрократизиран, подвластен на големите корпорации, налагащ се върху националните демокрации, непрозрачен, скъпо струващ и разхищаващ обществени средства, превръщащ се в някаква свръхдържава. Тези критики не са нови, основанията им обаче са реални, макар винаги в тях да има огромни преувеличения (например за размера на бюрократичния апарат).

Ще припомня само, че в началото Европейските общности бяха създадени като общ пазар, това беше и използваното наименование на европейското обединение чак до договора от Маастрихт през 1992 г. Общ пазар, очевидно по-интересен за най-големите корпорации, по-малко интересен за обикновените хора, за работещите и самонаетите, за учителите и другите интелектуални категории в обществото. Но оттогава (края на 1950-те години) много неща се промениха, днешният Европейски съюз отдавна вече не е само общ пазар, а се е развил както по отношение на създаването на единно правно и социално пространство, така и по отношение на израждането на наднационални демократични механизми. Въпросът е, дали това удовлетворява очакванията на една значителна част от европейските граждани, например малко над половината в Обединеното кралство. Референдумът показа, че това не е така.

Какво по-точно се крие зад желанието на много хора (понякога дори мнозинство) техните страни да напуснат ЕС? Във всеки случай не става дума за някакви глупаци или идиоти, които не разбират, за какво става дума, нито за сенилни старци, нито за заблудени наивници. Британският референдум трябва да накара политическите елити в Европа да обърнат внимание на тези гласове, да се опитат да разберат, какви страхове, очаквания, надежди или фрустрации стоят зад тях, и да се опитат да им отговорят смислено.

В много от случаите на „непослушание“ (както във Франция, Нидерландия през 2005 и Ирландия през 2008 г.), когато мнозинството отхвърли на референдум предложената им Европейска конституция, основната причина беше не в това, че избирателите не виждат полза от европейската интеграция, а че виждат опасност за европейската демокрация. Повечето европейски граждани вече добре разбират, че глобализацията, част от което е и европейската интеграция, се развива като един гигантски процес на разширяване на пазара, а оттам и на властта на корпорациите извън всякакъв демократичен контрол, докато демократичните институции, които все още донякъде са под контрола на гражданите, остават изградени най-вече на национално равнище. Казано накратко, въпреки известния прогрес на наднационалните демократични институции в Европа като Европейския парламент, гражданите на Европа могат, ако поискат, да сменят собственото си правителство, но не и правителството на Европа (доколкото го има). Могат да повлияят на решение на националното правителство, но не и на решение на мултинационалната корпорация, която успява да го прокара на наднационално равнище (например като договора за ТТИП).

Референдумът във Великобритания поставя остро въпроса за качеството на европейската демокрация. Очевидно е, че дори в най-старата демокрация на континента, както самите британци смятат, управлението чрез избори на мнозинството е достигнало своя предел. Демокрацията не може да остане почти единствено основана на изборите и референдумите, където решението се взима от мнозинството. Защото мнозинството, както и отделния индивид, също може да греши. Референдумите, които винаги са смятани за важен инструмент на демокрацията, могат да се окажат лош инструмент, когато наложат мнението на малко по-голямата половина над другата, малко по-малката половина (както в случая). Което не означава, че демокрацията не е управление на мнозинството, но също така и управление, в което всеки може да участва действително. Именно последното става все по-важно, за да има изобщо демокрация.

Реалното участие на всеки, обаче, изисква и определена гражданска компетентност. В някои интервюта с граждани, подкрепили brexit-а, се чу, че съжаляват за вота си, че не са били добре информирани и т.н. Гражданите трябва да разберат, че гласуването (на избори или референдуми) не е безобидно, неангажиращо или невинно. Напротив, в крайна сметка всеки глас може да се окаже решаващ. А такъв референдум не би могъл да се преодолее лесно, обичайно не може веднага да се свика друг по същия въпрос. За съжаление за Британия и за Европа настават трудни дни, но може би и нов шанс да преосмислят не толкова равнището или интензивността на интеграцията, колкото ефикасността и бъдещето на демокрацията. Именно тя е истински заплашена, не пазарите или работните места.

Колкото до Дейвид Камерън, той ще остане в историята като политик, който с един удар предизвика четири фатални последствия: в личен план сложи окончателен край на политическата си кариера, разцепи собствената си Консервативна партия, постави под въпрос Обединеното кралство и предизвика пожар в Европа. Може да получи признание от книгата на рекордите „Гинес“ за това, как с много малко, може да направи толкова много и все лошо. Да не говорим за това, дали е умно да инициираш референдум за излизане от ЕС, ако след това ще агитираш против това. Следвайки Камерън, Атлантическият клуб може да инициира подписка за референдум за напускане на НАТО, а Владимир Путин да организира референдум в Крим за напускане на Руската федерация. Поддаването на безотговорен популизъм винаги се плаща скъпо, от всички.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to Brexit или каква европейска демокрация

  1. Николай Василев каза:

    През горещия в повечето европейски страни, но влажен във Великобритания четвъртък – 23 юни 2016 година близо 52 % от гражданите на острова гласуваха за напускане на Европейския съюз. Курсът на Британския паунд спадна до най-ниското ниво спрямо долара от 30 години насам. Борсовите индекси в цял свят се сринаха.
    На следващия ден премиерът Камерън заяви, че ще подаде оставка. Учудващо, водещият кампанията за излизане Борис Джонсън не беше в триумфално настроение и заяви, че не бива да се бърза с предприемането на стъпки за излизане от съюза. Шотландската премиерка Никола Стърджън заяви, че Шотландия, която е гласувала с голямо мнозинство за оставане в ЕС, започва подготовката за нов референдум за независимост от Великобритания. В Северна Ирландия, лагерът за оставане също постигна внушителна победа. Основната католическа партия заяви, че ще поиска провеждането на референдум за присъединяването на областта към Ейре и така тя да остане в Съюза. В Самия Лондон, победата на референдума на лагера за излизане от ЕС – подкрепяни главно от по-необразованите и по възрастните граждани, живеещи в малки населени места, се възприе като национална катастрофа. За два дни над два милиона граждани се подписаха под петиция за провеждане на нов референдум! Единствено крайния ксенофоб Майкъл Фараж триумфираше.
    Как се стигна до такова самонараняване на една от най-стабилните демокрации в света и защо мнозинството гласува по този начин? Това са два отделни въпроса, но отговорът им е един и то базов. Във Великобритания, а и не само там идеята за обединена Европа се възприема от едни като инструмент, от други като пречка, но малцина я възприемат ценност. Като постижение, за което ако се наложи трябва да се правят жертви!
    Дейвид Камерън беше съвсем наясно, че стараната му извлича огромни ползи от членството си в съюза. Но реши да се възползва от наличието на значим евроскрптичен лагер в собствената си партия, за да изтръгне повече отстъпки за стараната си от Брюксел, а същевременно да получи гласовете на евроскептиците на последните избори. Той заплаши едните и обеща на другите провеждането на референдум. Евроскептиците го подкрепиха и той бе преизбран за премиер. Брюксел направи фундаментални отстъпки като му позволи да ограничи социалните придобивки за граждани на страни от ЕС. Камерън гордо поведе кампанията за оставане убеден в победата. В нея зад него застанаха и традиционните му опоненти – лейбъристите. Той обяви, че обича Великобритания, а не Брюксел, но че членството в съюза било полезно за икономиката.Обеща, че и при положителен резултат ще се опита да договори още ограничения за гражданите на страните от ЕС. Срещу тези рационални аргументи се въздигна вълна от емоции. Британия трябва да е независима. Всички закони да се коват в Лондон, не в Брюксел. Обединеното кралство трябвало да има пълен контрол над границите си. Никой не можел да го накара да приема бежанци. Всички чужденци, от Европа или от където и да било трябвало да се допускат само ако страната има нужда от техните умения.
    На практика и двете страни постигнаха негласен консенсус, че Европейския съюз не е нещо, с което британците се идентифицират. Че гражданите на страните от ЕС са чужденци, а не техни съграждани. Лагерът за „оставане“ де факто призна, че Британия прави определени отстъпки, но обяви, че ползите са по-големи. Лагерът за „излизане“ поиска 23 юни да стане „ден на независимостта“ за Великобритания. Трябва ли да се учудваме, че повечето ниско образовани хора гласуваха емоционално?

    Like

  2. Div_Karatist каза:

    Like

  3. Kolini каза:

    Доста се изписа по темата, но това е едно от най-интересните неща, които съм чела.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s