Пряка демокрация няма

Заглавието не е банално наблюдение, че не съществува пряка демокрация. Съществува, макар рядко и не обезателно под формата, която повечето си представят. Всъщност имам по-силна теза: ако е само пряка, не е демокрация. Ще се опитам да го аргументирам.

Античната демокрация не е пряка

По традиция разграничаваме пряката и представителната демокрация. Разпространеното мнение е, че античната демокрация, такава, каквато я виждаме в Атина през V-ІV в. пр.н.е., е била пряка, докато модерната демокрация, възникнала с демократичните революции от края на ХVІІІ век е представителна, т.е. непряка. Това противопоставяне има своята история и се е превърнало в разпространено убеждение, което срещаме и в учебниците по политология. Проблемът е, че античната демокрация не е била пряка, а също представителна и различията й с модерната демокрация са в нещо съвсем различно. Античната демокрация е използвала тегленето на жребий в повечето случаи на селекция на управляващите, докато модерната демокрация се основава на избора чрез мнозинство.[1]

Атинската демокрация е сложна система от управляващи органи (колективни тела), които са представлявали общността. Народното събрание, израз на принципа на пряката демокрация, на властта на демоса, е допълнено и по много въпроси ограничавано от Съвета (Буле), Съда и номотетите. Всичките те упражняват значителна власт, включително върховна, като я делят със Събранието. Те са съставени от магистрати най-често селекционирани с теглене на жребий, имали са поле на дейност, която е била извън обхвата на Събранието. Всъщност тази форма на управление, наречена от Аристотел полития, е съчетание на пряка и представителна демокрация. Исторически нямаме примери само на пряка демокрация. Римската република, средновековните аристократични републики в Европа, швейцарските кантони – всички те са съчетавали пряката с представителната демокрация.

Пряко управление на народа е имало за кратко време и в ограничени случаи в условията на радикалните революции – например Френската или Съветската. През цялото време на Френската революция парижкият народ, организиран в т.нар. секции, се намесва пряко в управлението: ще нахлуе във Версай, за да иска отстъпки от краля; ще обсади Националното събрание, за да го принуди да гласува определени мерки; ще линчува аристократи или граждани, обявени за врагове на народа. Всичко това, обаче, е краткотрайна практика, съпътствана от методичната работа на гилотината – народът, превърнал се в градска тълпа, гледа на екзекуциите като на зрелище (често хлябът липсва). Ако няма никаква спирачка пред прякото управление на народа (пряката демокрация), то се превръща в онова, което е и по същество – тирания на мнозинството.

Пряката демокрация не се ограничава до референдумите

В масовото разбиране пряката демокрация е непосредствено решаване на всички въпроси от събралите се на форума граждани. Под формата на общо събрание с участието на всички. В многолюдните общества това не е възможно (все още), но в малките общества, например общината или кантона, това е не само възможно, но някъде е и постоянна практика (например в Швейцария). Ефикасността на тази пряка демократична форма, както и нейната възможност, са следствие от едно очевидно условие – всички присъстват лично, не са анонимни, могат да се видят, гласуването е явно. Без тези атрибути на общото събрание, пряка демокрация няма да е възможна. Ако например обсъждането бъде явно, но гласуването тайно, с бюлетини, възможността за задкулисни договорки и непрозрачно решение ще направи демокрацията невъзможна.

Такива общи събрания, обаче, не могат да решават всички въпроси, компетенциите им са ограничени до такива, които засягат пряко и само общността, към която се отнася такова общо събрание. Референдумите, когато са национални, а не местни, имат стойността на общо събрание, но с лично и тайно, анонимно гласуване. Това ги прави особен инструмент на пряката демокрация. От една страна те са израз на пряко управление на гражданите, поради принципа на възможност за участие на всички във вземането на решение. Но тайното гласуване, анонимността при вземането на решение, ги прави всичко друго, но не и аналог на общото събрание на гражданите.

В една забележителна статия в портал „Култура“ по повод на референдума за Брекзит, юристът Веселин Паскалев отбелязва един добър критичен аргумент за рисковете от тази форма на пряка демокрация – необратимостта на решенията на референдуми по фундаментални въпроси ги прави опасни за обществото, защото евентуална грешка на мнозинството (а то, както и отделният човек, също може да греши), на практика не може да се поправи. Докато при изборите на представителни органи евентуална грешка може да бъде поправена обичайно след 4-5 години, дори и незабавно, ако се стигне до предсрочни избори. Но Веселин Паскалев развива и по-интересен аргумент – при всеки референдум е важно това, кой поставя въпроса. Очевидно това не е „самосезиралият се народ“, а „една много тясна групичка хора завършили елитни частни колежи“, ако става дума за въпроса на британския референдум: защо срещу ЕС, а не срещу политиката на остеритет, която именно е в основата на масовото недоволство във Великобритания? И както остроумно заключава авторът: „не британският народ реши да постави еврочленството на дневен ред, „народът“ само ще търпи последиците“.[2]

Демокрация, основана на референдумите, може да бъде само ограничена в пространството и в темите, по които се прави допитване. Такъв е примерът с Швейцария, с допълнението, че там референдуми се правят от столетия и швейцарците имат както опит, така и възможност винаги да се „върнат назад“, ако решат, че са сгрешили. Впрочем, макар често да даваме за пример Швейцария, тя остава малко позната като политическа система. Ще припомня нейните три основни принципа: пряка демокрация (чести референдуми), многоезичие (има четири официални езика) и религиозен плурализъм (няма официална религия). В тази система на 26 кантона, референдумите са гаранция за политическата стабилност, защото те са инструмент за намиране на повече или по-малко широк консенсус (съгласие) между толкова много кантони, общности, езици, религии. Всъщност един „гражданин на Женева“, както се самоопределя Жан-Жак Русо, радетел за пряката демокрация, обяснява, че тя е възможна в малки държави. В големите държави, смята Русо, такава демокрация е невъзможна.

Но Швейцарската демокрация е всъщност смесена – предимно представителна с използване на много елементи на пряка демокрация, повече, отколкото в другите демокрации по света. Тя прилича много на атинската класическа демокрация, с тази разлика, че в Атинската полития повечето длъжностни лица са били селекционирани с теглене на жребий, докато в Швейцария това става с избори чрез мнозинство. Разликата е значителна, но това е по принцип значителната разлика между тегленето на жребий като основан на фундаменталното равенство на гражданите принцип, и изборите, предпочитани, както посочва Аристотел, от олигархиите[3].

Представителната демокрация е достигнала границите си

Днешната ситуация е критична – представителната демокрация, чиито начала са някъде отпреди двеста години, изглежда е достигнала предела на своите възможности. Тя е критикувана и дори отхвърляна като несъстояла се, защото представителите не представляват друг, освен себе си (в добрия случай) или частни групировки (в повечето случаи). Представителната демокрация е критикувана от много посоки, но сърцевината на критиките и в това, че демокрацията се свежда до изборната инженерия, която позволява вече ефикасната манипулация на избирателите. Майкъл Хардт, съавтор заедно с Тони Негри на „Империя“[4] отбелязва: „Би трябвало да е много трудно да се намери някой, който да не е станал циничен пред онова комерсиално търговско шоу, което ни представят като избори“[5].

Парадоксът е, че избираме представители, в които после не вярваме, че ни представляват. Тогава въпросът е, дали е възможно да установим демократично управление, което отговаря на основния си принцип – участието на всеки в управлението. Аристотел обяснява: „Основен принцип на демократическото устройство е свободата… А важен белег на свободата е по ред да се подчиняваш и да управляваш“[6]. Това последното е възможно само при използването на тегленето на жребий като инструмент за въвличането на максимален брой граждани в управлението.

Един от най-често цитираните теоретици на демократичната реформа, американският политолог Джеймс Фишкин[7], формулира демократичната трилема като ситуация на избор между три основни характеристики на идеалната демокрация: участие (по възможност на всички граждани); делиберация (обсъждането на важните въпроси възможност от всички граждани); равенство (участие на всеки с равни възможности). Според Фишкин, а и други автори, постигането и на трите едновременно е невъзможно – ако демократична система, основана на делиберацията и участието е възможна, това е за сметка на равенството, защото не всички граждани ще са в състояние да отделят нужното време за участие в управлението. Един възможен изход е електронната пряка демокрация, но там също има проблем с равенството – равният достъп до ресурсите, позволяващи ефикасно участие в делиберациите и вземането на решения.

Демокрацията е сложен режим, но нейният основен принцип е участието на гражданите в управлението. В повечето демокрации днес това участие е опосредствано – чрез избраните представители. В единични случаи представителството се допълва от пряка демокрация, най-вече с честото използване на референдумите. Делиберативна демокрация практически няма никъде. Както и почти никъде не се използва старата демократична процедура на тегленето на жребий за определяне на управляващите. Във всеки случай всички тези различни форми са само инструменти, с които да се осигури основният принцип – участие на всеки в обсъждането и вземането на решения. Нито един от тези инструменти сам по себе си не е съвършен, всеки от тях има своите слабости, рискове и ограничения.

Представителната демокрация се олигархизира почти повсеместно, затвърждавайки трайното разделение между управляващи и управлявани. С референдумите може да се злоупотребява от авторитарни лидери, за да произвежда една непреодолима тирания на мнозинството. Делиберацията съдържа риск от налагането на мнението на „знаещите и можещите“, на по-ефикасните демагози, на по-гласовитите малцинства. А тегленето на жребий винаги може да произведе в най-добрия случай неочакван и странен, но също и абсолютно неприемлив резултат.

Съвършена демокрация няма, но също както в принципа на разделение на властите („власт властта възпира“, за да се избегне тиранията), при демократичните инструменти може да се очаква, че всеки един е и спирачка за останалите. Плурализмът на демократичните инструменти, едновременно им използване и уравновесяване, може да позволи система, при която свободата е гарантирана в по-голяма степен. Една работеща демократична система може да има както представителство, така и пряка демокрация, която да го контролира и сдържа, но също гражданска делиберация и теглене на жребий в повече случаи при конституиране на различните органи, за да се ограничи затварянето на политиката и политическите решения в тесния кръг на един олихархичен елит, представящ се за професионален. Задачата е, да не преставаме да търсим работещия демократичен модел.

[1] Виж по този въпрос много интересната книга на френският политолог Бернар Манен за представителното управление: Manin, Bernard. Principes du gouvernement représentatif, Calmann-Lévy, Paris, 1995.

[2] Паскалев, Веселин. Защо референдумите не са идеалната демокрация? Портал „Култура“, 14 юли 2016 г.

[3] Аристотел, Политика. (превод Анастас Герджиков). Отворено общество. С. 1995, (с. 116-1294b).

[4] Hardt, Michael, Antonio Negri, Empire, Harvard University Press, 2000.

[5] Hardt, Michael, The European, 15 April 2013.

[6] Аристотел, Цит. съч., с. 178 – 1317b.

[7] Автор на Democracy and Deliberation: New Directions for Democratic Reform (Yale University Press, 1993).