Кои са по-умните или за границите на властта на мнозинството

Докато коментираше проведения референдум по трите въпроси, предложени от Слави Трифонов, премиерът Борисов зададе патетичния въпрос и си отговори: „Аз по-умен ли съм от тези 3,5 милиона – не съм“. Замислих се, дали това е поредният реверанс към народа, който може и да се поласкае, че премиерът Му не е по-умен от Него. Или искрено убеждение, че една глава никога не е по-умна от няколко милиона глави. Въпросът, обаче, не е толкова елементарен, колкото изглежда на пръв поглед.

След всяко гласуване на избори или референдум взетото решение обясняваме с „народът се произнесе“, като поставяме знак на равенство между мнозинството и народа като цяло. Нещо повече, от неспечелилите изборите или референдума се иска да признаят и приемат резултатите, когато процедурата е била спазена. Правителствата също бързат да заявят, че „ще уважат мнението на народа“, че е изключено да не зачетат проведения референдум, дори и резултатът му да е бил неочакван или дори лош. Във Великобритания, министър-председателката Тереза Мей, въпреки че официално преди референдума за „Брекзит“ беше против напускането на ЕС, на няколко пъти заяви, че резултатът от референдума трябва да се зачете.

Но защо сме убедени, че независимо от резултата, мнозинството винаги има право? Или винаги мнозинството е по-умно от малцинството. С какво онези 52% от гласувалите за „Брекзит“ за по-умни от останалите 48%, че последните безропотно да приемат решението. Ще кажете – такава е процедурата, решенията, ако не може да се постигне консенсус, трябва да се вземат с мнозинството и това е валидното решение. Така е, нека е законното и валидното решение. Но това прави ли го по-доброто или по-умното решение.

Мнозинството не винаги има право, както и малцинството. Това е вярно както за отделните индивиди, така и за човешките групи. Приели сме, че мнозинството „има право“ по един единствен прагматичен аргумент, познат от времето на Чарлз Мил и Джереми Бентам – тъй като нямаме неутрален и винаги валиден критерий за това, какво е по-доброто управление или институция за човеците, по-добре е да се доверим на тяхното съвкупно мнение и ако повечето приемат институцията за добра, тогава приемаме, че е така. Този аргумент има очевидна граница на валидност – докато мнозинството приема, че това е така. Когато мнозинството реши друго, ще приемем новото му решение.

Следователно мнението на мнозинството не може да има абсолютната валидност на най-умното или най-доброто решение. Просто нямаме друг по-подходящ инструмент, за да вземем такова решение. В някои случаи хората се доверяват не на мнението на мнозинството, а на мнението на мъдреците – посочени от тях малка група човеци, които са си извоювали реномето на „хора учени и мъдри“. В други случаи хората се доверяват на елитите си – отново малцинство от човеци, които по една или друга причина са смятани или се смятат за „избрани“ според заслугите и личните им постижения. В трети случай хората се доверяват на жреци и други духовни водачи, чрез които се допитват до „небесната инстанция“. Но както мъдреците и жреците, така и елитите могат да грешат, може би дори толкова, колкото и мнозинството. Тогава какво да правим?

Ще правим пак същото, за съжаление не сме измислили нищо съвсем ново, което за замести принципа на вземане на решение с мнозинство, ако не може да се стигне до консенсус. Но все едно трябва да сме вече убедени, че решението на мнозинството не е непременно нито по-умното, нито по-доброто. Не е също така и vox populi vox dei – „народът“ не е безгрешен и мнозинството му не е равносилно на всички. Нима можем да твърдим, че едно споделяно дори от много малко хора и противопоставящо се на масовото убеждение мнение е непременно погрешно, защото е малцинствено? Повече от хилядолетие европейците масово са били убедени, че Слънцето обикаля около Земята и поради това са били склонни да одобряват изгарянето на кладата като еретици на онези малцина, които са твърдели, че е обратното. После мнозинството се е убедило в противното. Примерите са безкрайни.

Ето защо протестиращите американци срещу избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ не са по-малко умни от онези, които го избраха. Кой ще се окаже по-прав, очевидно ще покаже бъдещето. Същото е и с нашия последен референдум. Слави Трифонов побърза да обяви, че той е нанесъл силен шамар на политическата класа и че прилагането на неговите решения ще промени към по-добро политическата система (по-добро за гражданите, за тяхното представителство и тяхното участие в политиката). Всеки има правото на убеждения и различията трябва да се зачитат. Но значи ли това непременно, че гласувалите 2,5 милиона с „да“ и на трите въпроса са по-умни или по-загрижени за гражданското участие, представителството или изобщо за демокрацията от над 0,5 милион гласували с „не“ на трите въпроса или пък онези много повече от 2,5 милиона, които изобщо не гласуваща и сякаш просто бойкотираха референдума.

Ако говорим за резултати, не трябва да приемаме за валидно единствено изразеното мнение на мнозинството, валидно е и мнението на малцинството, въпреки че законът зачита първото, а не второто. Същото и за изборите – спечелилите не трябва да забравят, че онези, които те назовават „загубили“, могат да станат спечелили на следващия рунд. А това означава, че спечелилите мнозинство от гласовете има правото да управляват, но това не значи непременно че идеите им, програмата им, намеренията им са непременно по-умните, по-правилните, по-добрите. Изборът на мнозинството може и да е погрешен (както може и да не е).
Ако сега подложим на референдум въпроси като връщането на смъртното наказание, но и други екзотични идеи като връщането на всеобщата военна служба, забраната да се говори публично на друг език, освен българския, освобождаването от държавна служба на всички, които са били в БКП или пък забраната на абортите, е възможно да се постигне мнозинство на отговорите „да“. Но това ще бъде лошо за демокрацията решение, защото ще я замени с тираничното налагане на мнението на мнозинството над малцинството. Демокрацията не е просто „власт на мнозинството“, а „власт на народа“, т.е. участието на всички в управлението, а не само на мнозинството.

Всъщност при гласуването на последните референдуми и избори в България и по света мнозинството не толкова подкрепи едно или друго решение и партиен проект. Гласуването на мнозинството много по-често имаше съвсем друг смисъл – да използва инструмента на гласуването, за да разбие,разклати или „развали“ удобния за дълго управляващата класа на елитите социално-политически ред. Именно последното е било в много случаи по-вярното обяснение на поведението на мнозинството, отколкото приемането като добро на едно или друго предложение или партийна програма.

Избраха Тръмп като протест срещу нежеланието на политическия естаблишмънт да се вслуша в очакванията ,страховете, надеждите на мнозинството – в случая с Америка, това е мнозинството на средната класа. Гласуваха срещу мира в Колумбия като протест срещу практиката на задкулисни договорки между политическите играчи. Избраха ултраконсервативен президент и правителство в Полша или радикално ляво правителство в Гърция като реакция срещу един либерален ред, който не беше за всички и който публично дори подкрепяше социалните разделения. И в България мнозинството гласува за Бойко Борисов, не толкова защото го харесва, а за да каже на останалите, че не са достатъчно убедителни, когато го критикуват или се разграничават от него.

Все повече избори ще бъдат „изненада“, неочаквани резултати, необяснимо поведение. Някои ще кажат, че „народът е оглупял“ (макар и крайно, това не е невъзможно), или че „хората искат ред“, защото се страхуват от разни опасности и заплахи (което също донякъде е вярно). Но все по-малко мнозинствата ще гласуват „очаквано“ и „разумно“ – приключи епохата на безпроблемните избори, които винаги избират някой от „партията на реда“ (на установения ред, или както някои казват – „статуквото“). Това обаче изобщо не означава, че гласувайки „срещу статуквото“ в полза на откровени популисти, политически брокери, просто нови (не толкова познати) политически измамници, е винаги „по-доброто решение“. Не, просто едно възможно решение, когато другите изглеждат още по-лоши или просто няма други.

В тази ситуация виждаме ясно, че сме достигнали границите на електоралната демокрация, основата на избора на мнозинството демокрация. В някакъв смисъл тя не може да даде повече, достигнала е пределите си. Затова и не можем да очакваме нито революция, нито някакво значително подобряване на нещата, ако за пореден път променим изборните правила. Дори напротив, предлаганите радикални промени ще влошат както представителството, така и участието. Но, понеже изглежда едно мнозинство ги подкрепя, те могат да станат реалност. Тогава ще трябва мнозинството да понесе собственото си решение, докато се убеди, че то не по-добро, че дори е много по-лошо. Последиците на това решение, обаче, ще понесем и всички останали. Както ще понесем избора на Тръмп и други избори на мнозинството.

Има обаче и други варианти. Колумбийският президент, въпреки резултата от референдума, не се върна към война с ФАРК, а продължи примирието и преговорите. В Гърция правителството на Ципрас, което инициира знаменития референдум с мнозинството на „όχι“, не го зачете и се договори с кредиторите, за да избегне фалита. Върховният съд в Лондон постанови, че правителството няма право да задейства чл. 50 от Лисабонския договор без решение на парламента, където може и да не се събере необходимото за това мнозинство.

Демокрацията не е власт на мнозинството, а баланс между институциите така, че никоя от тях да не обсеби цялата власт. Демокрацията е политически режим, който изключва абсолютната власт, била тя и власт на мнозинството от народа. Тя постига това чрез сложна система от баланси, при които „власт властта възпира“ и всяка една институция е ограничена от други институции. Същото се отнася и до институцията на избора с мнозинство – тя не бива да бъде превръщана в абсолютна власт, а трябва да може да бъде ограничена от други демократични институции. Както и от справедливостта, защото всяко мнозинство на един народ е винаги малцинство в сравнение с човечеството.

Поради това ЕС като една по-голяма общност има легитимното право да се противопоставя и оспорва иначе суверенното „решение на унгарския народ“ да ограничава правата на опозицията или суверенното „решение на полския народ“ за забрани свободата и правото на аборт. Защото над суверенното решение на една ограничена общност винаги стои суверенното решение на една още по-голяма общност. Във всеки случай демокрацията се нуждае от обновление, което да допълни с други демократични форми на гражданско участие обичайните избори с мнозинство. Това означава също така да се отърсим от обичайния електорален фундаментализъм, който поставя знак за равенството между управлението на мнозинството и демокрацията.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Кои са по-умните или за границите на властта на мнозинството

  1. men246 каза:

    „Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мнение,възоснова на което трябва да се вземе някакво решение,останалата осминка е длъжна да се подчини,докато може би тя би била способна да промени нещата изоснови“ – Пиер Дако.
    От себе си бих добавил,че горното напомня,че фундамента на демокрацията е да се бди да се чуват всички гласове(основните свободи-на пресата на съвестта и т.н.).Но също са необходими компетнентни,непредубедени и убедени във фундаменталната важнаст на демократичните механизми политици.Поне в някаква степен и някаква част от общия брой.А срещу тях трябва да има свободни хора,убедени че свободата и багополучието им минава през тези на другите.Това убеждение трябва да е вкоренено също поне в някаква степен и в определено количество.от гражданите.Убеден съм,че за съжаление голяма част от нас,българските граждани ,сме несвободни(не говоря за значителните маси лумпени,затворени групи и т.н.)Една от проявите на тази несвобода е твърдението,че гласуването не променя нищо.Просто не можем(или не искаме)да вникнем в нещата,да сравним,да понаучим,да изберем целенасочено.Наличието на такива граждани предполага промяна на обществото.При нас не се е случило,или такива хора са малцинство.Необходимо е време,а и не съм сигурен,че ще се случи.Вероятно и вътрешни и външни сили нямат изгода да се случи.Но никога не се знае.Нещата се променят от мислещите хора.Колкото и безнадеждно да изглежда понякога.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s