Мажоритарният блян

(публикувано в „Култура„, 2 декември 2016)

Демокрацията е власт на народа, но поради интелектуална ленивост и натрупани разочарования всъщност я разбираме като власт на мнозинството от народа, което не е същото. Разбрали са го още по времето на Аристотел. Изборите с мнозинство са инструмент за въвличане в политиката на повече хора в масовите общества, но трайно разделят съвременните общества на управляващи и управлявани.

Днес за нас демокрацията са най-вече и преди всичко избори чрез мнозинство. Затова и властта на мнозинството е толкова ценна, макар мнозинството, както е известно, да може да взима решения, които са против неговите интереси, но и против демокрацията. Последните избори и референдуми по света (избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, Колумбийският референдум срещу мирното споразумение с ФАРК, Брекзит и много други) показаха „бунт на мнозинството“, опит да се промени играта, макар и с много неясни и лоши за мнозинството последици.

У нас проява на бунта на мнозинството е последният референдум, иницииран от Слави Трифонов и неговото шоу, на който 2,5 млн. избиратели подкрепиха въвеждането на мажоритарни избори в два тура с абсолютно мнозинство за Народното събрание. На следващия ден наблюдателите на използването на Интернет регистрираха бум на търсене термина „мажоритарни избори“. Гласувалите решиха все пак да се информират, какво точно са подкрепили.

Избирателната система е съвкупността от институции, правила и норми за избор на представители от избирателното тяло. Избирателният закон, поради това, има характера на устройствен закон, както и конституцията. Затова се приема, че такъв закон е редно в демократичните режими да бъде резултат от възможно най-широк консенсус. Иначе винаги ще съществува подозрението, че е в полза на едни и във вреда на други, особено ако обществото е разделено по въпроса.

Избирателната система е един от основните елементи на представителната демокрация. От нея зависят много неща: мотивацията на избирателите, типа на партийната система, устойчивостта и ефикасността на правителствените мнозинства. В практиката са познати два основни класа избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, като съществуват също така и междинни разновидности, както и смесени системи, съдържащи елементи както на единия, така и на другия клас. В Европа мажоритарна система се прилага единствено в 5 държави, а в 2 системата е смесена или паралелна (пропорционална и мажоритарна).

eu-elect-syst

 

elect-syst

Исторически мажоритарните системи се използват от най-отдавна. Това е така, защото в началото гласуването на изборите се е смятало повече за гражданска повинност (като държавната служба), а не за гражданско право. Гласоподаването дори в първите години на Френската революция се третира като „служба”, до която не могат да имат достъп всички. Поради това изборите имат функцията най-вече да излъчат представители в събранието, които да изберат правителството, поради което мажоритарните избори са напълно съответни на такава задача.

Най-стара е мажоритарната система в един тур. В края на ХІХ век тя се е прилагала най-много в англосаксонския свят (Великобритания, британските доминиони, САЩ, но също в Латинска Америка, Швеция, Дания, Португалия, Испания и Гърция (европейски страни с подчертано английско влияние). Затова е известна е като система first-past-the-post (първият взима всичко). Мажоритарните избори в два тура, изискващи абсолютно мнозинство, се въвеждат под натиска на Католическата църква, като междинно средство, при положение че постигането на единодушие е твърде трудно. В края на ХІХ век тя се прилага във Франция, Австрия, Италия, Германия.

Според размера на избирателния район, мажоритарните системи са: едномандатни (избира се само един представител в район) и многомандатни (избират се няколко представители от район). Според изискваното мнозинство,  мажоритарните системи са: в един тур (изисква се относително мнозинство) – още се нарича плурален вот, и в повече от един тур (изисква се абсолютно мнозинство) – още се нарича просто мажоритарен вот.

При мажоритарен едномандатен избор в един тур страната се разделя на едномандатни избирателни райони, толкова на брой, колкото са местата в избираното събрание. Всеки избирател има един единствен глас (ако гласува с бюлетина, тя съдържа едно единствено име, или в случай на комплексна бюлетина – валидна е само онази, в която е оставено или отбелязано само едно  име). Кандидатът, излязъл първи по брой на получените гласове, е избран.

Тази система се характеризира с почти систематична тенденция на усилване на броя на спечелените места от партията, която е излязла първа по броя на подадените гласове. С такава система обикновено се формират силни правителствени мнозинства. Статистически може да се докаже, че партията, която има равномерно разпределени поддръжници и достига около една трета от националния вот, има шанса да спечели всички места, ако има повече от един съперник.

Такава избирателна система се смята за приемлива в страни, където местата си оспорват две големи партии, които дълго време се редуват във властта, както е във Великобритания. В този случай съществува силна и постоянна зависимост между съотношенията на получените гласове и съотношенията на спечелените места от двете партии, като първата партия винаги и систематично получава средно с 10% повече места в парламента, отколкото гласове.

Тази система може да има крайно неприемливи последици, ако вместо състезания на две относително изравнение като подкрепа партии, имаме система с доминираща и няколко други, с по-малка подкрепа партии. Тогава мажоритарната едномандатна система в един тур може да произведе парламент, в който да има само и единствено представители на доминиращата партия, което днес се смята за недопустимо в една многопартийна демокрация.

При тази система име не само значително усилване на представителството на първата по брой на гласовете партия, но също и силна зависимост на представителството от географското разпределение на гласовете – една малка, но регионална партия може да получи представителство, докато много по-голяма от нея национална партия да остане без мандати. Парламентарните избори в Канада през 1993 г. показват този ефект. Либералите тогава получават 41,3 от гласовете, но 60% от мандатите. Консерваторите имат 16% от гласовете, но само 0,7% от мандатите. Докато Блокът на Квебек с 13,5% от гласовете (по-малко от консерваторите) получава 18,3% от местата (избирателите му са концентрирани в избирателните райони на провинцията Квебек). Подобна ситуация се е случвала в Канада и 1957 и 1959 г., а във Великобритания през 1951 и 1974 г.

В днешния британски парламент са избрани 650 депутати, от които 329 консерватори, 230 лейбъристи, 54 шотландски националисти, 8 либерал-демократи, 8 демократични юнионисти, 4 северноирлански националисти (не участват в работата на парламента), 3 уелски социалдемократи, 3 социалдемократи-лейбъристи, 2 юнионисти от Ълстър, 1 от зелените, 1 от Партията на независимостта и 5 независими (0,8% от местата). Последното илюстрира, доколко тази мажоритарна система подкрепя избора на независими от партиите депутати.

Тази система за избор е силно зависима от разкрояването на избирателните райони. Общото правило, изискващо еднакъв брой жители във всеки едномандатен избирателен район, не дефинира по никакъв начин конкретната им география. Смята се, че е достатъчно да има териториална връзка между частите на района, но формата му, конкретните селища, които той обхваща, е решение на овластения да разкроява избирателните райони. Разкрояването най-често се оправдава с необходимостта да се поправи очевидно демографско несъответствие. Например в САЩ през 1960 г. има два сенаторски избирателни окръга, които се различават драстично по своето население, защото дълго време не са били разкроявани наново с оглед на новата демографска ситуация: Лос Анжелис има 6 млн. жители и е избирал 1 сенатор в щата Калифорния, докато шерифството Стратън има 1 500 жители и също е избирало един сенатор.

През 1812 г. за изборите за Конгрес в САЩ, губернаторът на Масачузетс Елбридж Гери очертава един избирателен район, чиято форма наподобява саламандър – толкова необичайно са свързани селищата в него. Целта е да съберат на едно място преобладаващите избиратели на противника, за да може партията на Гери да спечели не много честно мнозинството от местата в щатския сенат. Резултатите са такива, че с 50 164 гласа неговата партия печели 29 места, докато опонентите с повече гласове – 51 766 печелят едва 11 места. Въпросният избирателен окръг с формата на саламандър критиците на губернатора Гери наричат с името „гемирандър”, откъдето и навлиза в политическия жаргон терминът „геримандъринг” – нечестно манипулиране на разкрояването на избирателните окръзи с цел – получаване на незаслужено предимство.

„Геримандърът”

gerrymander

В долната схема е показан начин на „геримандеринг”. В примера имаме 15 общини, обединени в една област. Трябва да ги разделим на 3 избирателни окръга (1, 2 и 3), като всеки окръг съдържа по 5 общини. Това е направено и в трите случая (А, Б и В). В областта се състезават две партии (Х и У), които приемаме, че са получили всички гласове във всяка отделна община. От примера се вижда, как според различния начин на съставяне на избирателните окръзи се получава различен резултат. В случая А партията Х не получава нито един от трите мандата, всичките ги получава партията У. Във втория случай Б, партията Х получава 1 мандат, а партията У – 2. В третия случай В партията Х получава 2 мандата, а партията У – 1. Общото съотношение на гласовете между партиите Х:У е 2:3 (6:9 общини). Най-близко до съотношението на гласовете би бил вариант Б на разкрояване на избирателните окръзи, а вариант В би обърнал резултата – партията с повече мандати ще има по-малко гласове. Вариант А е типичен за мажоритарната система с един тур – първата по гласове партия взима всички мандати.

gerrymandering

Разкрояването може да произведе произволни резултати, като усилва негативните ефекти на самата система. За да се намери решение срещу тези нечестни практики, във Великобритания се провежда периодично разкрояване на районите от политически неутрална комисия. Освен това броенето на бюлетините се извършва систематично на равнището на централната комисия на избирателния район, а не в секцията, за да се избегне използването на информацията по секциите за нечестно разкрояване на районите. Наред с всичко, тази система носи със себе си парадоксалната възможност победителят според броя на получените гласове да има по-малко мандати, отколкото втората партия. Отново примерът е с Канада – на изборите през 1979 г.: либералите тогава получават 114 мандата с 40,1% от гласовете, докато консерватори получават 136 мандата с 35,9% от гласовете.

При едномандатен избор в два тура, ако на първия тур никой от кандидатите не получи абсолютно мнозинство на гласовете (50%+1), се провежда втори тур, където, обичайно, е достатъчно относително мнозинство. Тук въпросът е, какви са условията за достигане до втория тур. В някои случаи, както във Франция в края на ХІХ век, това е било възможно за всички кандидати, дори и за тези, които не са се явили на  първия тур. Но след 1958 г. законът изисква минимум 12,5% от гласовете на първия тур, за да може кандидатът да отиде на втория тур (1/8 от гласовете). В тази система обичайно избирателите гласуват за партията, която предпочитат на първия тур, докато на втория тур най-често се стига до споразумения между партиите (предимно в двата блока на десните и левите) за взаимна подкрепа на кандидатите.

Ефектът от тази система във Франция се вижда добре от резултатите от изборите през 2007 г. Първата партия (на Никола Саркози) е свръхпредставена – с 39,5% от гласовете на първия тур получава 54,3% от мандатите. В случая и втората партия, Социалистическата, е свръхпредставена – с 24,7% от гласовете на първия тур е получила 32,2% от мандатите. Това е заради практиката на споразуменията за взаимно оттегляне на кандидатурите между левите партии в полза на най-добре представилия се ляв кандидат. СП печели за сметка на комунистите, които са недопредставени (4,3% от гласовете и 2,6% от мандатите). Крайнодесният Национален фронт, който е изолиран, не получава нито един мандат, макар да има също толкова гласове, колкото и комунистите. В днешното национално събрания на Франция има 577 депутати, от които 289 социалисти, 198 републиканци, 29 центристи, 18 леви радикали, 15 радикално леви и 26 независими (4,5%). И тук, както в британски парламент, първите две партии държат над 84% от всички места.

Дефектите на мажоритарните избори става още по-отчетливи, когато се приложат в многомандатни райони – във всеки един от тях се избира повече от един депутат. Такива избори в един тур са били провеждани в Турция и Гърция през 1950-те години. Ефектът е унищожителен за опозицията – така например през 1950 г. Демократическата партия в Турция с 53,6% от гласовете получава 408 места в парламента, докато кемалистите от Народнорепубликанската партия с 40% от гласовете получават едва 60 места. Днес такава система не се прилага никъде. Поради същите дефекти никъде днес вече не се прилага и многомандатен мажоритарен избор в два тура

Мажоритарните системи имат винаги следните последици: засилват превъзходството в мандати на партията, доминираща в броя на гласовете; другите партии, освен първите две, са силно недопредставени; броят на получените мандати силно зависи от географското разпределение на поддръжниците на партиите, а равенството на избирателите зависи от демографското равенство на избирателните райони. Същевременно никъде, където прилагат мажоритарни системи, избраните независими кандидати не са повече от неколцина и то като изключение. Мажоритарният вот никъде не е „избор на личности“, навсякъде, където се прилага, партиите имат превес в издигането на кандидатурите.

Какви са възможните алтернативи, ако искаме избирателите да гласуват не просто за партийни листи, а и за конкретни кандидати. Система, която не носи негативите на мажоритарния вот, но позволява избирателите да избират личности сред партийните листи. В Европа се прилагат две такива пропорционални системи: в Германия (смесена с компенсация) и във Финландия (пропорционална със задължителна преференция). В Германия избирателите гласуват с две бюлетини – партийна (за разпределение на мандатите) и индивидуална (за отделен кандидат). Кандидатите, получили  мнозинство в района си, са избрани. Но партиите разпределят накрая местата в Бундестага пропорционално. Във Финландия избирателят гласува в многомандатен район, но за да е валиден гласът му, не избира партия, а определен кандидат в партийната листа (която е по азбучен ред). Отделните кандидати се подреждат в общата партийна листа според получените гласове, но местата в парламента се разпределят пропорционално между партиите.

Мажоритарна система в България ще произведе такъв парламент, че никой няма да е доволен, освен най-голямата партия. Голямата част от гласовете ще бъдат „изгубени“, а представителността на Народното събрание ще е малка. Рисковете са много повече, отколкото ползите, ако изобщо има ползи.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s