Пак се задават избори, предсрочни (от всички парламентарни избори след 1990 г. 5 са предсрочни, а 4 са редовни). Това вече може би е показателно за нашия политически живот – кризите са по-чести от спокойните времена. В предстоящите избори обаче има много новости, които в нормални и спокойни времена биха били сензация, но сега са просто обновление. Всъщност има микс на стари партии и нови кандидати, както и на нови партии и стари кандидати.
Въпросът е: знаем ли за кого гласуваме, когато изберем някоя партийна листа? И дали това ще доведе до обновление? Както и какъв ще бъде характерът на това обновление? Изборът сега се свежда до четири възможности: „пак от същото, макар и пообновено“, „нещо ново, но и познато“, „всичко е възможно“ и „без нас е по-лошо“.
„Пак от същото, макар и пообновено“
ГЕРБ, които излизат от властта и с това вкараха страната в тази въртележка, при която нито предишният президент можеше да разпусне парламента и да насрочи избори, нито новоизбраният, демонстрират най-малко новости. Листите им се оглавяват от бивши министри най-вече, от бивши депутати и на две-три места се появяват общински съветници или генерали като Константин Попов, бивш началник на отбраната. Дали ГЕРБ не преписва от БСП с такива генералски кандидатури? ГЕРБ залага на познатото, т.е. на формулата „още от същото“. Е, Искра Фидосова я забравихме, както и Румяна Желева, а скоро това ще стане и с Кристалина Георгиева, както и бързо преминалите през министерствата фигури, избирани лично от лидера, но ГЕРБ винаги има достойни заместници за всички свои кадрови находки.
Нови лица ще се намерят и при реформаторите, най-малкото защото има и нова коалиция: „Реформаторски блок – Глас народен“. Е, днес Светльо Витков казва (без да пее), че понеже „глас народен“ е станал „глас в пустиня“, ще се обедини с реформаторите. Но доскоро също казваше (21 юли 2014): „Смятам, че партийното коалиране притежава качествата на брак по сметка: женят се, за да увеличат богатството и властта си, другото са подробности.“
Като ново лице в листата на „Реформаторски блок – Глас народен“ се явява председателката на БДФ Жаклин Толева, която води в Габрово. Тя ще бъде до друг водач на листа в Пловдив от коалицията, но от земеделския съюз, Николай Ненчев. БДФ е „Български демократичен форум“, организация, създадена като идеен наследник на Българските национални легиони. Дали земеделецът Никола Петков не би се обърнал в гроба си, когато разбере за тази коалиция? Реформаторите замениха ДСБ с БДФ и добавиха „Глас народен“ – резултатът от уравнението е еклектика. Но такава, която демонстрира готовност да се подкрепи ГЕРБ във формулата „пак от същото“.
„Нещо ново, но и познато“
БСП демонстрира в най-голяма степен обновление, което и се очаква от партия в опозиция, която се надява да поеме правителството. Ръководството на партията е изчислило, че 40% от листите са нови лица, което изглежда като революция. Но от друга страна това означава, че 40% от досегашните депутати, сред които няколко знакови фигури на партията, не са в листите. Защо ли? И сред новите лица има такива, които показват стремеж БСП максимално да разшири обхвата си, дотолкова, че да събере на едно място личности с противоположни разбирания за обществото и неговото бъдеще. Радикализмът на социолога Иво Христов или на журналиста Александър Симов, критичността им към Европейския съюз, афинитетът им към антиглобализма представян от Донад Тръмп или Виктор Орбан, одобрението им за Владимир Путин, как ще се съчетаят с разбиранията на Кристиян Вигенин или пък на Драгомир Стойнев. Като не поиска или не можа да намери общ език с АБВ и Движение 21 за президентските избори, БСП се опитва да привлича отвсякъде в левицата, пък каквото дойде.
За промяна говори и новата коалиция между АБВ и Движение 21. Вярно, доскоро личеше несъвместимост между Татяна Дончева и Георги Първанов, но смяната на ръководството в АБВ създаде друга възможност. Тук също има познати и непознати лица, някои нови. Въпросът е, дали това е алтернатива по-скоро на БСП, както възникнаха тези проекти, и ако е така, как си представят участие в новия парламент (ако успеят)? Ще останат ли в опозиция към ГЕРБ (една година АБВ беше в коалиция с Борисов), ще останат ли в опозиция на БСП, ако тя излезе начело? И кой им е главният противник: ГЕРБ, десните около Кънев и Иванов, БСП?
„Всичко е възможно“
Онези, от които ще зависят мнозинствата са и нови, и стари. Класическият балансьор ДПС не е сам на терена – има сериозни конкуренти, макар те да се представят за негови противници. Но ДПС също не е вече само едно на по-тесния си терен. ДПС или ДОСТ (в коалиция с партията на Касим Дал) ще е труден избор в средите на българските турци, мюсюлмани и не-турци и не-мюсюлмани, които се включиха в листите. Каква е разликата между Карадайъ и Местан, между Доган и Дал – хора, доскоро в една партия и с еднаква кауза? Отвътре подсказват, че едните били патриотична партия, а другите – подкрепяни от Турция. Това е за незапознатите – все трябва да има някакво обяснение.
Всъщност борбата е за надмощие в групата на българските турци и мюсюлмани, отношението към Турция не разделя двете фракции (нито към Русия или НАТО – това не интересува никого във въпросната група). Неизвестното, но по-интересното: с кого ще бъдат ДПС и ДОСТ и за кого биха били удобен или търпим съюзник? Никой не казва.
Полярно на ДПС се представя Патриотичният блок, който за разлика от останалите, се обедини. Трите му съставки успяха изглежда без много напрежение и конфликти да си поделят общите листи, егото и на тримата партийни лидери е запазено. Тук също могат да се намерят нови лица, по-скоро пришълци от други партии, но затова по-надолу. „Патриотите“ (какъв етикет, нали!) казват (с цялото си поведение), че те са по-приемлив балансьор от ДПС, отворени, както изглежда, и надясно, и наляво. Всичко е възможно, но също така „винаги сме готови“, но също така „със сигурност сме вътре“. Дали на това му казват win-win стратегия?
Най-нов е Веселин Марешки с партията „Воля“. Всъщност не съвсем, защото той вече се пробва в политиката и в кампаниите си за цените на горивата, и в лобирането за правата на аптечните мрежи, и като кандидат за президент. Листите на новата партия „Воля“ са от близки сподвижници на Марешки в предишни политически и бизнес проекти (дали има разлика?), като например партията „Либерална алтернатива“, за която вече не си спомняме. По-важното е, с кого тези кандидати на „Воля“ си представят, че могат да управляват заедно: с ГЕРБ ли (тогава, какво е новото), с БСП ли (защо не го казват), или смятат да бъдат „конструктивна опозиция“ (евентуално на Негово Величество). Всичко е възможно, „стига да сме и ние“.
„Без нас е по-лошо“
Има и партии, които отсега заявяват, че не се борят за участие в правителството (евентуалното мнозинство), а само в парламента. Посланието е, че без тях ще е по-лошо (като състав на НС, като парламентарни дебати и т.н.). Очакването е евентуално към следващите избори.
Отвъд сегашните реформатори, в средите на ДСБ и „Протестна мрежа“ също има обновление – нови лица и нови етикети. Всъщност първо има нови етикети: „Нова република“ на Радан Кънев и „Да България“ на Христо Иванов. Най-непонятното е, защо тези двама идейни съмишленици останаха разделени и дори направиха всичко, за да покажат, колко са различни. „Нова република“ ще обединява дясното (истинското, доброто, консервативното), а „Да България“ не е нито дясна, нито лява. А иначе едни и същи либерални и интелектуални среди, които обаче продължават да се чудят, дали БСП им е по-голям противник, или ГЕРБ, като прикриват трудността на този въпрос с хипотезата за евентуална коалиция между Нинова и Борисов.
Новите проекти вкарват на терена нови лица в листите: Дани Каназирева, Александър Кьосев, Стефан Тафров, Антоанета Цонева… Дали новите лица означават също и нови идеи, сред които епичната борба срещу комунизма отстъпва пред епичната борба с корупцията и олигархията. И евентуално с кого биха продължили такава борба: с ГЕРБ и РБ ли (партньорите от ЕНП), или „сам воинът е воин“?
Юруш на мажоритарното гласуване!
Е, ако е така трудно да разберем, дали гласувайки за една или друга партия ние избираме онези, които искаме, хайде да видим предлаганото мажоритарно гласуване. Казват, че тогава ще избираме не партии, а личности. Новината е, че и сега го правим, но рядко го забелязваме. Вижте!
Ако вашият човек е Слави Бинев, тогава днес изберете ДПС в София (23 МИР). Но ако на Европейските избори през 2009 г. сте избрали отново Слави Бинев, значи тогава сте подкрепяли „Атака“, а през 2014 г., ако отново за него сте гласували, значи сте гласували за „Националния фронт за спасение на България“.
Ако изберете Петър Николов и и сте от Ловеч, той е водач на листата на Обединените патриоти от квотата на „Атака“, партията на Волен Сидеров. Но ако през 2009 г. сте гласували също за Петър Николов, тогава сте били привърженик на „Синята коалиция“. Също така, ако през 2013 г. пак сте гласували за Петър Николов, но този път във Велико Търново, значи сте решили тогава да подкрепите „България на гражданите“, партията на Меглена Кунева.
Ако решите да гласувате за Явор Хайтов, във Враца ще подкрепите новата коалиция „Реформаторски блок – Глас народен“. Там той е водачът на листата, от партия „Земеделски народен съюз“. Но ако сте гласували да Явор Хайтов и през 2014 г., тогава сте подкрепили листата на „България без цензура“ на Николай Бареков. Подобна трансформация се сторили и ако гласувате за Георги Ковачев в Търговище или за Вергил Кацов в Кюстендил (като в последния случай сте подкрепяли не само БЗНС, но също РЗС на Яне Янев, „Гергьовден“ и няколко други партии).
Ако обаче искате да гласувате за Евгени Михайлов, то сега ще подкрепите ДОСТ в София (24 МИР). Той беше видна фигура на СДС и борец срещу комунизма (през 1990 г. помогна за оставката на тогавашния президент Петър Младенов и направи всичко по силите си да осуети избирането на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН през 2016 г.). Е, през юни 2014 г. той заявява в телевизия „Европа“: „Покачването на гласовете за ДПС не са резултат от увеличението на гласовете от българските турци и мюсюлмани, напротив, те губят в тези райони, но печелят в градове, където има силно циганско малцинство. Над 40% от циганите в България са гласували за ДПС. Това показва на какво дължи силата си това движение. А всички тези гласове са купени.“ Тогава лидер на ДПС е Лютви Местан, сегашен лидер на ДОСТ.
Е, и какво? Трудна работа са изборите, особено сегашните. Избираме едновременно индивидуално и колективно: всеки сам пуска бюлетина, но резултатът се изчислява колективно. В колективния резултат тежест има всичко, дори ако не си гласувал и така си снижил равнището на избирателната активност, със сигурност си повлиял на избирателния праг от 4% за влизане в парламента (този праг се изчислява върху броя на действителните бюлетини). Едно е сигурно – не можем да гласуваме за несъществуващото, дори и да не гласуваме (същото е). Затова ако гласуваме, да сме готови след това на натискаме онези, които са избрани (с нашия или без нашия глас) да правят (наред с другото) и нещо за всички нас.
Антоний Тодоров 
За да разберем същността на дилемите пред България на тези избори, трябва да разберем колко България и светът са се променили през последните години.
Това са първите избори у нас, при които битува пълен консенсус, че „Преходът“ е нещо отдавна отминало. На пръв поглед той постигал всичките си задачи. От еднопартийна диктатура, Българи-я се превърна в многопартийна демокрация. От централно планирана икономика, България днес е пазарна икономика с преобладаващ частен сектор. И от страна член на СИВ и Варшавския договор, България стана член на Европейският съюз и НАТО. Но капацитетът на новата система е много нисък и в обществото битува дълбока неудовлетвореност. Върховенството на волята на Партията не бе заменено с върховенство на закона, а с трансформиране на властта на „недосегаемите“. Приватизацията не роди конкурентна пазарна икономика, а олигархичен капитализъм. Симпатиите на голяма част от населението към Русия (независимо от нейното конкретно поведение) и видимата зависимост на голяма част от елита от Кремъл направиха България непредсказуем член на западните икономически и отбранителни структури.
Промените в широкия свят драстично влошиха средата за сигурност в региона и изправиха България пред немислими преди 4-5 години предизвикателства!
Международната демократична система преживява най-тежката си криза от Втората световна война насам. Кризата е дори по-дълбока, защото тогава демокрациите бяха изтласкани до брега на Атлантика. Днес предизвикателствата стигнаха до Белия дом! Същевременно Русия и Турция вече не крият неоимперските си въжделения, като и двете са убедени, че България естествено принадлежи в тяхната сфера на влияние.
Дилемата пред България е дали да положи да полага нови огромни усилия, за да направи „следпреходната“ система работеща и да се превърне в основна опора на демокрацията на Балканите, с надежда, че кризата ще премине и международната демократична система ще се възроди по-силна от всякога. Или ще решим, че преходът е бил по принцип погрешен, „неолиберален“ „колонизаторски“ и да започнем нов преход към една по-централизирана, по-нелиберална полу-диктатура, която разбира, че в Западния свят ще сме само бедна периферия, без шансове за развитие, и че трябва, по думите на Валентин Вацев плавно да променим вектора си на развитие от Атлантически, към Евразийски.
Тези реални дилеми не са поднесени на избирателите в ясен и разбираем вид.
Ясните привърженици на първата опция не успяха да се обединят. Но е похвално, че някои все пак успяха.
Сигурно Никола Петков би бил щастлив да види Николай Ненчев и Жаклин Толева в една листа, защото те са се обединени около кредото някога проповядвано от БЗНС. Обвиненията към „легионерите“ в нацизъм са с над 70-годишна давност. Няма да чуете от Жаклин Толева, че „Октомврийската революция била мръсен еврейски заговор срещу Русия“. Това са думи на кандидатът на БСП Иво Христов. Няма да чуете от нея заклинания срещу „злия евреин“ Сорос, нито език на омраза към бежанците. Няма да я видите на „Луков марш“. От разговорите си с Дянко Марков и други легионери поне аз достигнах до извода, че те някога са били хора страстно желаещи териториална ревизия (което ги е направило врагове на големите демокрации) и такива които са осъзнавали комунистическата заплаха. Те по-скоро папагалски са подражавали на нацистите, отколкото дълбочинно да са споделяли техния светоглед. Непоследователното поведение на Симеон Сакскобургготски ги превърна в убедени републиканци. Днес неонацизмът представлява страховита заплаха, но не хората около Жаклин Толева са неговите носители. Напротив, те биха се изправили срещу този зловещ призрак!
По-различен и по-непоследователен е казусът появата на Явор Хайтов в листата на Реформаторския блок. Макар като заместник председател на 43-то Народно събрания той да се държа „прилично“, за всички е ясно, че той е поканен поради влиянието, което има във Врачанско. Това влияние едва ли е само идеологическо. Ще се превърне ли Явор Хайтов в страстен борец срещу корпоративния вот и срещу задкулисието в държавните поръчки е меко казано съмнително. Но за съжаление в страна проядена от купен и корпоративен вот и бесен полулизъм, използващ език на омраза, само с обещания за реформи не се влиза в Парламента, да не говорим, че не се постига мнозинство.
Че коалицията между РБ и Глас народен е единствено „брак по сметка“ е очевидно за всички. За РБ е въпрос на живот и смърт да остане в Парламента, а за Глас народен да влезе в него. Малко вероятно е след 26 март двете формации да останат заедно.
И в най-добрите времена е било трудно да се определи какво е ГЕРБ. Днес е на практика невъзможно. В Началото на мандата на 43-то Народно събрание ГЕРБ сключи открита коалиция с РБ и не съвсем регламентирана с ПФ и АБВ. Структурата на парламента позволяваше на РБ да поеме недиспропцрционално голяма роля в управлението. Концепцията „под егидата на Брюксел Радан да определя политиката, а Цветан (Цветанов) да доставя гласовете“, даваше някакви шансове за стабилност и напредък. След местните избори ГЕРБ изостави тази схема и това доведе до настоящата криза и вероятно до трайния упадък на ГЕРБ. Решението на Бойко Борисов да играе „центрист“ разби Реформаторския блок, но вместо доминиращ играч, който може да играе с всеки, ГЕРБ се превърна в нежелан от никого като партньор. Нещо като „българско“ ДПС. Разбира се е възможно след изборите ГЕРБ да участва в управлението с „Воля“, с част от „Обединените патриоти“, дори с част от РБ. Но това няма да е стабилна коалиция, каквато ГЕРБ можеше да има във формат ЕНП. В този формат един общ кандидат на ГЕРБ и РБ за президент (който сигурно нямаше да се казва Цецка Цачева) вероятно щеше да спечели президентските избори и нямаше да се стигне до предсрочни избори.
В следващият парламент, дори и да влезе, РБ няма да може да играе ролята на коректив на ГЕРБ, а Нова Република и ДА България вероятно няма да прескочат 4 процентовата бариера.
Следва продължение
ХаресвамХаресвам
Продължение:
Пируетите на ГЕРБ и представянето му като по-голям „гълъб“ спрямо Русия от служебното правителство, действат деморализиращо за много десни избиратели, които традиционно гласуваха за партията на Бойко Борисов, поради липса на друг сигурен десен субект.
Трудно е да се каже какво представлява днес БСП. Много по-лесно е да се кажа какво тя НЕ е. Тя не е лява партия от европейски тип. Нито прилича на европейските социалдемократи, нито на новите леви движения като Сириза и Подемос. Няма да чуете от устата на нейните лидери някаква загриженост за малцинствата, да не говорим за бежанците. Обещанието да смени плоския данък с двустепенна скала за най-заможните е далеч по-мек призив богатите да поемат повече тежести от лявата реторики в днешния Западен свят, включително в Америка.
Подобно на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и БСП обещава рязко увеличение на заплати и пенсии. Това, което откроява БСП от останалите партии е откритото русофилство. То е споделено в толкова изчистен вид само от „Воля“ на Веселин Марешки. Според идеолозите на БСП България трябвало да каже на партньорите си от ЕС и НАТО, че за разлика от Полша и Балтийските страни, тя не считала Русия за заплаха. Позовават се на Освободителната война отпреди 140 години и избягват разсъждения за последвалия повече от век в който Русия се е отнасяла враждебно към България – Съединението, Балканските войни, Първата Световна война, Втората световна война и последвалите десетилетия, през които СССР държи България откъсната от света. (Разбира се за мнозинството от техния електорат това са „златни години“) Лансират манипулативната теза, че НАТО не би защитило България в случай на агресия от страна на Турция. (Дават неточния пример с Кипър, въпреки, че Република Кипър през 60-те отказа да стане член на НАТО, а президентът ѝ Макариос флиртуваше с Москва и т.н.) Дори прагматично настроен политик като Драгомир Стойнев прави недопустими паралели на ансксията на Крим с признаването на независимостта на Косово.
Шампиони по „анти-европейско“ говорене остават т.н. „Обединени патриоти“. Те обаче съчетават силно про- и умерено анти-руско говорене. Срещу малцинствата и мигрантите използват език на омразата непознат в Европа от Втората световна война насам. Опасността те и БСП да направят управление, което би имало очертанията на национал-социалистическо не може вече да се изключва. Времето когато Станишев заявяваше, че е невъзможно дори да разговаря с Атака, днес изглежда далечно минало.
Не е съвсем ясно къде в подобен сценарий би била партията на Веселин Марешки. В кампанията „Воля“ се обявява остро против ръководството на БСП, както се противопоставяше на кандидатурата на Румен Радев. Но дали това е борба за един и същ електорат, все още не е ясно. Емблематични сини фигури като бившия конституционен съдия Васил Гоцев бяха привлечени в новата партия. Ако все пак ако БСП, „Патриотите“ и Воля постигнат заедно мнозинство, европейската ориентация на България ще стане силно проблематична.
В тази симпатизираща на Русия коалиция негласно ще се включи и ДПС. Партията на Карадайъ вече не е приемлива за БСП като откровен партньор. Но след разрива с Местан про-западната ориентация на ДПС става все по-проблематична. Включването на доскорошния атакист „архонта“ Слави Бинев в листите на ДПС е индикативно за уклона на „сараите“.
Появата на синята легенда Евгений Михайлов в листите на ДОСТ едва ли дава реална индулгенция на Лютфи Местан като „евроатлантик“. С просто око се вижда, че ДОСТ и НПСД се събраха след натиск от страна на Анкара. Малко вероятно е Ердоган да се сдобие със свое парламентарно лоби в българския парламент след тези избори, но упоритото му противопоставяне на ДПС дългосрочно може да доведе до ерозия на тази партия.
Светът навлиза в бурно време и България, както обикновено е дезориентирана и разделена.
Ситуацията в някаква степен напомня на 21-ви февруари 1941 година. Тогава само шепа демократи се обявяват против всяко сътрудничество с Хитлер. България не успява да навигира през световния водовъртеж и не намира място в следвоенна демократична Европа. Вероятно в края на мандата на президента Радев през 2022 година светът ще изглежда толкова различен от днешния, колкото светът от 1992 беше различен от света от 1987 г. Тогава България, поради отприщената енергия на едно активно „жълтопавейско“ малцинство пое пътя към едно по-добро място. Това не беше предопределено. Без усилията на това малцинство можеше да имаме съдбата на Молдова или на Армения. Днес много от тези хора и особено порасналите им деца не живеят в България. Можем да разчитаме само на късмет да попаднем в демократичния свят, който ще се появи след като последствията на „Брекзит‘, „Тръмпзит“ и други подобни бесове бъдат преодолени. Ако бъдат!
ХаресвамХаресвам