Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места. Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.
„Националисти в управлението“
Борисов ІІІ е коалиция на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“). Тя беше договорена и финализирана така, сякаш в случващото се няма никакъв проблем и нещата се развиват „нормално“, съгласно Конституцията и законите, но също и съгласно обичайно приетите правила на политическо поведение. Само че проблем очевидно има, но около него по ред причини се избягва медийният шум. Накратко – в правителството на Република България са представени за първи път националистически, крайно-десни партии, които се родеят с „братските“ си партии в Европа като френския Национален фронт, австрийската „Партия на свободата“, нидерланската „Партия на свободата“ (крайно-десните популисти явно много обичат думата „свобода“, макар и не толкова свободите на гражданите), Датската народна партия, британската ЮКИП, италианската Северна лига или гръцката „Златна зора“. Но докато във всичките гореизброени страни приближаването на някоя от тези партии до властта предизвиква огромен дебат в обществото и граждански мобилизации, целящи да предотвратят това, в България подобно нещо сега не се случва. Това едновременно ме плаши и ме кара да се срамувам.
В България при избора на правителството, естествено от опозицията (БСП и ДПС) в парламента се чуха критични изявления. Но за БСП критиката се състоеше в това, да изтъкне противоположността на нейната програма за управление, неизпълнението на дадените предизборни обещания от страна на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и несигурността, която залага коалиционното споразумение. Нямаше думи по принцип за включването на крайни националисти в управлението. Такива думи имаше в изявлението на ДПС, но те са, както обичайно се казва, „обичайните заподозрени“ – Мустафа Карадайъ заяви, че „Никъде в Европа националисти не се допускат до властта, а ГЕРБ го прави за втори път“. В Европа, за съжаление, не е точно така, но навсякъде в Европа, за разлика от България, има остра реакция, когато това се случи. Според лидера на ДПС у нас това дори е за втори път.
Категорични думи в тази насока изрече в България чужденец – Даниел Кадик, ръководител на бюрото на фондация „Фридрих Науман“. Коментирайки участието на Красимир Каракачанов в правителствата, той каза: „Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луков марш. И такива хора сега са във властта? Честито, България…“ Ако наистина обичаме страната си, ако сме действителни, а не псевдо патриоти, би трябвало да ни е срам. Защото Даниел Кадик има основание да казва това, а ние би трябвало да се смутим, че още не сме го казали в пълен глас.
„Обединени патриоти“
„Обединени патриоти“ е коалиция на ВМРО, НФСБ и „Атака“, три националистически партии, които имат различно потекло и история, поне що се отнася до първата. НФСБ и „Атака“ се разделиха през 2011 г. и доскоро бяха в открита война Но и трите споделят едни и същи разбирания за бъдещето на България, за политиката и обществото. Понеже често квинтесенцията на тези разбирания остава скрита зад водопад от думи и социални обещания, които по-скоро прикриват, отколкото да изясняват заеманите позиции, реших да събера тук някои от по-ярките идеи на тези три партии и техните лидери.
Валери Симеонов, Октомври 2016: „Всякакъв друг опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятствано по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, на водни струи, на газови средства, гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Такова е нашето схващане.”
Програма на НФСБ от 2014: „Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност. Да се въведе час по физкултура всеки ден и изучаване на дисциплината „Патриотизъм“ в началния и средния курс на образование. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.
Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака, 2013: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (с. 69)
Красимир Каракачанов, април 2016: „Българската граница е много уязвима. Фактът, че български граждани се организират, за да защитават страната от нелегални емигранти, е похвален и мога само да го приветствам. Това, което виждаме не се случва за първи път. Първият доброволен отряд, който беше направен в Странджа планина по границата, беше организиран от ВМРО“
Разбира се, има и различия – някои анализатори разграничават твърдия от мекия национал-популизъм, както обичайно квалифицираме тези партии. Те членуват и в различни групи на Европейския парламент. Димитър Стоянов от „Атака“ беше през 2007 г. в групата Идентичност, Традиция, Суверенитет, заедно с френския Национален Фронт, Влаамс Беланг, Велика Румъния и Александра Мусолини. Докато ВМРО е в групата на Европейските консерватори и реформисти, заедно не само с британските консерватори, но също така с полската „Право и справедливост“, „Истинските финландци“ и други не само евроскептични, но е ултраконсервативни партии. Но границите между тях често са лесно проходими.
Разбира се, също така, и че лидерите на тези партии много внимателно подбират публичните си слова, за да не попаднат лесно под ударите на законите срещу словото на омразата. Вече са се научили да го правят и едва ли някой от тях днес открито ще говори срещу евреите, циганите, гейовете… Но промененото им публично слово не променя начина, по който гледат на света, както и действителните им намерения, когато се доберат до властта.
„Единствено възможната коалиция“
Една от днешните анализаторски мантри, които се повтарят, за да легитимират новото правителство, е мантрата за „единствено възможната коалиция“ в този парламент. В действителност предизборната кампания беше изпъстрена с клетви, че в „никакъв случай няма да се коалираме“ с тези или онези, защото това би било „безпринципно“. Такива заявления, характерни за предизборна ситуация, нямат особен смисъл след това. Защото ако това е така, то настоящата коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ е принципна, основава се на споделени общи принципи.
През 2014 г. председателят на ЕНП Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат „Патриотичния фронт“ като част от едно десноцентристко правителство (днес ЕНП мълчи). И наистина, тогавашната коалиция формално беше между ГЕРБ и Реформаторския блок, и между ГЕРБ и АБВ, с имплицитната, но не официализирана подкрепа на „Патриотичния фронт“, който тогава включваше само ВМРО и НФСБ, но не и „Атака“. Днес, заедно с „Атака“, коалицията вече е експлицитна, а и „принципна“.
Тезата за „единствено възможното мнозинство“ прикрива всъщност много по-голям проблем на българската политическа действителност – липсата на демократични рефлекси в политическата класа. Всъщност имаше и други възможности за коалиции, също толкова възможни и основани на компромиси. Например голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Но и двете отхвърлиха тази възможност, защото и двете приемаха, че ако имат преднина на изборите, ще могат да се коалират с „Обединените патриоти“. А голяма коалиция, както в Германия, например, се формира именно за да предотврати влизането във властта на партии, които под една или друга форма оспорват демократичния ред и неговите принципи. Честито, България!
Антоний Тодоров 
Каквото и да се случи през мандата на 44 Народно събрание, вече е сигурно, че второто десетилетие на 20 век ще остане в историята като „ерата Борисов“. Ако допреди десетина години в България преизбирането изглеждаше по думите Иван Кръстев като Възкресението – т.е. чудо, за което се говори, но което никой не е виждал, то оттогава насам победата на ГЕРБ се приема като най-естественото събитие. Единственият изборен неуспех на тази партия беше провалът на карикатурната кандидатура на г-жа Цецка Цачева за президент, но след нея като че ли нещата „се върнаха в нормалното“ си лустро.Затова и никой не се съмнява, че основният управляващ през идните месеци, евентуално години, ще бъде ГЕРБ. Ако има нещо тъжно в съдбата на пост-комунистическа България, това е появата и тоталната консолидация на партия от такъв тип. Тя е интересен феномен, но е встрани от анализа на проф. Тодоров. Скандално ли е, че ОП участват в кабинета, пита той.
Скандално е, но не само това е скандалното. Скандално е например, че агент на ДС става министър на отбраната. Какво доверие ще получи той от нашите съюзници в НАТО? Скандално е, че г-жа Цецка Цачева, на два пъти отхвърлена от избирателите оглавява министерството, където трябва да се извърши най-радикалната реформа. Как хората ще вярват, че от техния глас зависи каквото и да било?
Нима тези действия не са толкова скандални, колкото включването на националисти в управленската коалиция. За да разберем характера на управлението на новия, а и на старите кабинети на Борисов, трябва да си дадем сметка за състоянието на българското общество. Какво е ГЕРБ? Какви са „патриотите“ Какво са БСП, ДПС и т.н.
Възходът на националистическите партии в Европа и резултатите от опита те да бъдат изолирани от властта също заслужава внимателен анализ. Едва на фона на тези картини за света ще можем да си дадем сметка какво се случва у нас.
Преди всичко трябва да сме наясно, че „патриотите“, подобно на „консерваторите“, „либералите“, „левите“ и т.н. у нас са в по-голямата си част по скоро неискрени имитатори, отколкото хора вярващи в идеали. Но това не е така само защото те са „измамници“. Фалшът в българското общество е закодиран в неговата структура. По принцип приватизация в пост-комунистическа страна може да се извърши, или чрез масово навлизане на чужди капитали, както стана в страни като Полша и Чехия, или чрез разграбване, както се извърши по-на изток. У нас дълго вярвахме на приказката за гущера и опашката. Насадената от марксизма представа за икономическата „база“ и правно-политическата „надстройка“ подхранваше илюзията, че след като държавната собственост бъде разделена, новите „бизнесмени“ ще станат гарант за върховенството на закона. Разбира се това не се случи. Лицата придобили собственост чрез не-пазарни методи продължаха да оперират непазрно. Партиите, благодарение на които те добиваха власт и собственост оперираха не като асоциации на хора със сходни идеи, а като котерии. Етикетите, които си лепваха, пропагандния език, който използваха не излезе извън пропагандата. Властта и благините, които тя дава можеха да съберат не само БСП и ДПС, но и Волен Сидеров и Нено Димов. До вчера Атака кълнеше НАТО, днес се подписва по споразумение за гарантиране на евро-атлантическата ориентация на България. „ВМРО“ отдавна няма нищо общо с защита на правата на македонските българи и т.н.
Върховенството на закона, отделянето на частния сектор от политическите котерии и изграждането на професионална бюрокрация изглеждат недостижими цели. Те биват разбирани от малък брой хора, презрително наричани „умните и красивите“. Очевидно е, че ГЕРБ няма волята за налагане на подобни реформи, а опита Бойко Борисов да бъде „изтласкан“ в тази посока от Реформаторския блок се провали. Бойко Борисов бе наскоро сравнен от Андрей Райчев с… Наполеон Бонапарт. Е не се очаква скоро да тръгнем на поход към Москва, но е факт, че Борисов разми историко-идеологическтите разделения на 90-те години. Гербаджиите варират от потомствени анти-комунисти, до внуци на ЦК на БКП. Защо да не се обявят и за „патриоти“ и да погълнат „националистите“. Вероятно поведението на правителството през идния мандат ще е „по-патриотично“, но не защото „патриотите“ участват в него, а защото ГЕРБ ще се опита да заеме и тази ниша… До следващото си превъплъщение.
Това, което мнозинството от българските граждани интуитивно усещат е, че подобрението на живота е възможен само чрез „евроинтеграция“, макар мнозинството да не разбират как точно функционира Западът и какво трябва да се направи у нас, за да се доближим до неговите стандарти. . Само че когато България успя да „влезе“ в ЕС, той изпадна в най-дълбоката си криза. Това заслужава отделен анализ.
От „как свят светува“ е съществувало съжителство между огромно мнозинство бедни, малък слой богати и съвсем малка група от „свръх-богати“. Казано по друг начин, огромното мнозинство е живеело в краен недоимък и несигурност, а едно малко мнозинство е имало достъп до всичко, което технологията на века е можела да предостави – дори когато за това е бил нужен труда на хиляди живеещи в недоимък. През 20 век в развитите страни това се промени. По думите на Джон Лукач социалната пирамида се превърна в „луковица“. Огромната част от населението на Северна Америка, Западна Европа и някои други региони получи достъп до образование, медицински грижи, прилични жилища и достатъчно свободно време. Чрез универсалното право на глас тези широки слоеве получиха и достъп до властта. Само че се случи нещо неочаквано. Поради засилването на комуникациите, институтът на гражданството се превърна от „изравнител“ в „разделител“. Ако си гражданин на Франция имаш едни права, и достъп до услуги, ако си гражданин на Афганистан – други! На фона на отричането на расизма и национализма стана трудно да се обясни защо всеки афганистанец да не може да си потърси работа в Париж, ако няма достатъчно възможности в Кандахар! Защо американският гражданин от южен Бостън да може когато иска да започне работа в Сан Диего, дори да не познава никого там, а мексиканецът от съседна Тихуана да няма право, дори и да има много роднини в града?
Милиони хора от цял свят потърсиха „вертикално“ издигане чрез „хоризонтално“ придвижване. Не малко българи се включиха в процеса. Същевременно все повече общества започнаха да придобиват „луковича“ форма. Глобализацията на икономиката успя да изведе милиони хора от Третия свят от бедността. Но… тези два процеса – „изтичането“ на работни места от развитите страни и прииждането на бедни емигранти към тях нямаше как да не „ударят по рахатлъка“ на част от сравнително ново формираната средна класа в развитите страни. Тези хора, по думите на Даниел Смилов започнаха „Великата фалшива революция“: Тя предизвика Брекзит и доведе Тръмп на власт: „Гласувайки за Тръмп, различни социални групи просто да искат да блокират обществена промяна и да запазят правата и привилегиите, които имат, като спрат достъпа на други до тях. Такива групи има в северните работнически щати на САЩ, Уелс и Северна Англия в Обединеното кралство и т.н.“
Политическата власт на недоволните от глобализацията в западните страни няма как да не доведе до трансформация на тези общества. От жизнено значение за България е каква ще е тя.
Ако се изработи някаква „общозападна“ система за преодоляване на кризата и тя гарантира обща политика спрямо новия „Втори“ свят т.е. страните със силна авторитарна държавна власт – Русия, Китай, Турция, Иран и общ не дотам расистки модел на ограничаване на масовата миграция от разпадналите се държави на Третия свят, като същевременно се запази и разшири правото на българите (и другите граждани на ЕС) на свободно движение из Западния свят, а налагането на стандартите на върховенство на закона във всички страни от ЕС се приеме като отговорност на съюза… участието на една или друга партия в управлението няма да е от значение.
Но ако западните общества „ се затворят“ на национално ниво, вероятността ние да бъдем изхвърлени от Първия свят нараства значително.Шансовете да изградим стабилна демокрация рязко ще намалеят. Тогава ще се появят истински националисти, екстремисти, фашисти, комунисти и какви ли не!
ХаресвамХаресвам
:Мисля,че “затварянето” което се случва в Западна Европа в отговор на мигрантската вълна, беше практически неизбежно(предвид историята,а и естествените човешки реакции).Очевидно е,че това до къде ще се стигне в тази посока зависи в близка перспектива от политиката на правителствата.Що се отнася до по-далечна перспектива, прозорливи анализатори изтъкват пропастта в материално отношение(а от там и в други области на живота) между развития свят и огромните бедни райони.Което създава опасно за света напрежение.Израз на това са както миграцията от едни страни,така и например милитаризирането на други.Или пък антидемократичните тенденции в трети.
Възможните решения са две-“изравняване” в някаква степен на развитите и неразвити райони или “твърда” политика,изразяваща се в “кръгова отбрана” и все по-често пренебрегване на постиженията на демокрацията(и без това доста уязвими).Второто решение май е безнадеждно и опасно.Относно първото,мисля, че проблема е дали политическата далновидност ще надделее над алчността и политическото късогледство.Историята показва,че това е много,много трудно.Спасителя на света ще е този,който намери начин това да се случи.Алтернативата е описана добре в антиутопиите.Само че там няма ядрени оръжия.А на нещастната ни Земя има в изобилие,сравнимо само с изобилието от неправда.
ХаресвамХаресвам