Чий е 24 май?

Не, не ме подозирайте, че ще вляза в смешния спор с македонците, на кого „принадлежат“ Кирил и Методий. Нито пък за това, какъв точно е техният етнически произход. И двете теми не са интересни, защото нямат особен смисъл, особено отнесени към ІХ век. Днес те имат само носталгично-националистически смисъл. Не, става дума за друго и то е видимо на официалната церемония за 24 май през 2017 г. пред паметника на Св.Св. Кирил и Методий в центъра на София. Там присъстваха президентът на републиката, кметът на София, патриархът на БПЦ, както и други официални лица, представителни детски хорове, „обикновени граждани“.

Ще опиша накратко церемонията, както беше излъчена на живо от БНТ. Тя ме подтикна да напиша този текст. Всичко започна с мобелен и религиозна церемония, водена от митрополит, който поръси присъстващите със светена вода. После (но не в началото) беше изпълнен и химнът на празника, който всички ние, пишещи и говорещи на български език, знаем от деца.  После митрополитът (доколкото можах да видя – врачанският митрополит Григорий) произнесе приветствие, като първо се обърна към Негово светейшество патриарха, а след това към Президента. Най-сетне кметицата Йорданка Фандъкова получи правото да приветства, и най-сетне Президентът на републиката се добра до трибуната. Последва и обръщението на писателката Петя Кокудева. После бяха поднесени венци на паметника. Тази видима йерархия на инстанциите поставя начело Църквата, а след това Държавата. Въпросът изниква логично – ама ние светска държава ли сме?

На пръв поглед всичко изглежда обичайно, нищо съвсем ново, нищо неочаквано. Така ни се струва, че би трябвало да изглежда един 24 май. Но мисля, че все пак имаме проблем и той е в твърде натрапващото се и разширяващо се участие на официалните държавни церемонии на православната църква. Вече няма откриване на нов път, на нов офис, на нова болница, изобщо откриване, без да бъде поканен православен свещеник, който „да освети“ мястото, да поръси с вода, да изпее псалм или каквото се пее. Така свикнахме с това, че не ни прави впечатление.

Въпросът е, дали това присъствие навсякъде на православните свещеници е безобидно. Дали свързването на държавата (чрез нейните официални церемонии) с православната религия е нещо, което трябва да приемаме като норма, без никакви изключения? В Писанието има епизод, в който Христос заявява: „Божието Богу, кесаревото Кесарю“. Изглежда дойде време да напомним това напътствие на нашите православни отци. Разделянето на държавата от църквата е навсякъде в Европа, а и извън нея, знак за модерност – религията е личен избор, практикуването й е частен въпрос, не може да има официална, още по-малко задължителна за всички религия.

Ще припомня няколко последни активности на Църквата, които забравяме, но които никак не са безобидни.

Отново на 6 май, Гергьовден, иначе Ден на храбростта и Българската армия, православните отци поръсиха бойните знамена. Православните свещеници вече са главното действащо лице на парада (макар все още да не го командват, поне официално), всички слушат проповедите, скланят смирено глава при ръсенето със светена вода, участват в ритуала, сякаш няма никакъв проблем. Вероятно защото се предполага, че всички са православни християни, че сред военнослужещите не може да има мюсюлмани, юдеи, както и агностици и атеисти. Това не е безобидно и във всеки случай внушава на „другите“, че са много различни, че не са част от всички. Последиците ще се проявят по-късно.

Ще кажете – церемонията е стара, традиционна, от времето на Александър Батенберг, а по времето на комунизма е била отменена. Е, и? Защо не е възможно този празник на армията да бъде светски? Нима под знамената има само българи-християни? Само за тях ли е военната служба? И защо сред висшите военни чинове е трудно да забележиш хора с имена като Агоп, Ремзи или Аврам? Не живеем в ХІХ век, за да продължаваме да смятаме, че нациите са предимно моноетнически или монорелигиозни.

Преди две години неочакваната светска активност на Църквата породи политически скандал с решението на Синода да се споменава Симеон Сакскобургготски като „цар на българите“ в молитвите. Нека направим няколко уточнения. Симеон II е действително цар на българите от 1943 до 1946 година. Вероятно царската му титла в личен план е валидна и днес, макар да не е суверен. Освен това, да напомним, той беше съвсем законно и официално министър председател на Републиката от 2001 до 2005 г. Е, при това положение, очевидно е, че решението на Синода е най-малкото неуместно, да не говорим, че всъщност е просто скандално.

Да попитаме: „Какво е накарало Светия Синод да вземе такова решение?“ Какво се е случило? Освен, разбира се, иначе малко странният повод да се чества 1150 годишнината от покръстването на онзи цар Борис I. Странен е поводът, защото годишнината е кръгла само формално, но при такава историческа дистанция човек очаква неща от рода на „1300 години България“, а не 1150! Както и да е, не е годишнината толкова важна, а по-скоро казаното по неин повод.

Обясняват ни, че отношенията между църквата и монархията били специални. Че църквата почитала монархията по традиция, че за нея монарсите са богопомазани и т.н. В кой век живеем? А и нали родоначалникът на последната царска династия в България, Фердинанд I, както е известно, е бил избран от Велико народно събрание, а не е законен наследник на рода Дуло или на Шишмановци, например. Решението беше странно, но не по-малко странно беше и друго. На честванията в Плиска тогава присъстваше политическият елит на страната – президент, премиер и пр. Честваха официалното приемане на християнството в България почти като национален празник. Ама всички ли български граждани са християни? Всички ли са православни християни? Има ли също така мюсюлмани, юдеи, да не говорим за онази значителна част от живеещите в България, които смятат себе си за агностици или атеисти. Кой във Франция, Белгия, Германия или Австрия днес чества официално покръстването?

Но да приемем, че празникът е бил църковен, а Църквата е поканила на него представителите на държавната власт. Веднага направи впечатление, кои бяха наградени с високи църковни ордени: Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Емил Велинов. Присъстващият тогава президент Плевнелиев не получи орден. Всъщност БПЦ се отблагодарява на Симеон за прекратяването на разкола в църквата, на Борисов – за построените и реставрирани църкви и манастири (по собствените му думи). Емил Велинов, дългогодишен чиновник в администрацията на МС и директор на Дирекцията по вероизповеданията от 2008 г., вероятно за да се поддържат добрите отношения с тази важна държавна администрация. Неведоми са пътищата на БПЦ при избора на наградените, но прагматизмът несъмнено прозира.

Както разбираме, важно е за БПЦ да бъде добре с властта. Това проличава и от друг проект – често предлаган и обсъждан, но сега наново поставен: въвеждането на вероучение в училищата като задължителен предмет. Едно е обучението по религии, друго – изучаването на определен катехизис или каквото е там в различните вероизповедания. БПЦ иска ясно задължително православно вероучение. Намеренията са иначе благородни – възпитание в ценностите на милосърдието, солидарността, почтеността – на както се казва, рискът е, че добрите намерения покриват пътя към ада. В един свят, където злоупотребата с религиите е достигнала до степен на насаждане на религиозна нетърпимост, задължителното вероучение ще направи обратното на очакванията.

Държавата досега общо взето успешно отклонява подобни щения и се позовава на светския характер на образованието. Но това не значи, че държавата винаги успява да се държи като светска. Затова е добре да направи така, че БПЦ влезе в ролята си на морална инстанция не с наставления или с помощта на държавната власт, а с добри дела – последното е по-важно, както е известно. И да остави образованието на светските власти – не се нуждаем от вероучение, а от едно истинско гражданско образование. Липсата му няма да бъде запълнена от която и да е религия.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Чий е 24 май?

  1. Николай Василев каза:

    Когато някакво отношение или практика съществуват в обществото и те не бъдат регламентирани със закон, обикновено се стига до крайно нежелани последствия. През 90-те години безспорно бяхме република, но имаше един човек, към когото се обръщаха с „Ваше Величество“. Нужен бе закон, който да предпази обществото от злоупотребата с историческото наследство в политическия живот. Непосредствено след злополучното му второ посещение в България през 1997 г., когато Симеон Сакскобургготски гостува предизборно на Обединението за национално спасение – еднократна коалиция около ДПС, подготвих законопроект, който споделих с тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев, с юридическия съветник на президента Стоянов Пламен Богоев, с бившият премиер Филип Димитров, с лидера на ВМРО Красимир Каракачанов и с много други участници в политическия живот.
    Законопроектът си поставяше няколко цели. Най-важната беше да регламентира реално съществуващия „специален статут“ на лицето Симеон Сакскобургготски. Още тогава изтъкнах, че всеки специален статут, получен по рождение предвижда ред привилегии и следователно трябва да е обвързан с определен брой ограничения. В случай, че лицето не желае тези ограничения то логично трябва да се откаже и от привилегиите. Използването им без ограниченията води до злоупотреба – нещо, което реално се случи през 2001 г.
    Според моето предложение царят се определяше като „традиционен символ на единството на българския народ, в неговото етническо и религиозно многообразие.“ Законът повеляваше, че от 24 август 1943 година цар на българите е Негово Величество цар Симеон Втори. Приемането на републиканската форма на управление от конституцията от 1991 г. по никакъв начин не отнема нито титлата, нито достойнството на царя. Но имаше гаранции, че той не е и не може да бъде част от управлението на страната. Предвиждаше се, че „Царят (Царицата) не може да бъде избиран(а) за президент, за министър председател, за народен представител, за кмет или за общински съветник. (3) Той (тя) няма право да оглавява политическа партия или да взема страна в обществени спорове. (4) Разговорите, които Царят (Царицата) води с политиците са конфиденциални.“ С решение на Министерския съвет на царя можеше да се възлага да представлява страната на определени мисии. Така наречените царски имоти които трябваше да се управляват от царя по правилник определен от Министерския съвет.“
    Ако законът беше приет, разбиването на партийната система през 2001 вероятно щеше да бъде избегнато. Но обществото щеше да се сдобие с един обединяващ „церемониалмайстор“. Много по-късно споделих идеята и с вече бившия депутат Станимир Илчев. Тогава г-н Сакскобургготски вече беше изгубил царското си достойнство. Но Илчев заговори за намиране на някакъв „специален статус“ и църквата поде идеята.
    Няма никакво съмнение, че участието на Българската православна църква и отсъствието, или маргиналното положение на останалите вероизповедания в държавните церемонии разделя нацията и представлява реална опасност. Затова е нужен закон, който да гарантира представяне на всички, или изключването на всички вероизповедания от държавния протокол!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s