Те победиха или за обикновеното варварство

Няма нищо общо със заглавието на един български филм от 1939 г., нито за известната скулптура на Иван Лазаров, а става дума за едно поредно разрушаване. Впрочем, дебатът за съдбата на паметника „1300 години България“ пред НДК в София се води вече от дълго време. Победиха онези, които наложиха със сила едно спорно и оспорвано решение, демонстрирайки не само незачитане на толкова много авторитетни мнения, но и самодоволството на по-силния. А историята се повтаря, но защо София стана терен на такова повтаряне през 2017 г.?

Така изглеждаше паметникът „1300 години България“ преди да бъде изоставен на саморазрушението и впоследствие премахнат.

 

 

 

 

Близо до замъка Венсен в края на Париж има интересен монумент – кръгла поставена на земята плоча, на която четем: „1914-1918. На това място беше издигнат паметник с публична подписка в памет на победата и в чест на Венсенския пехотинец. Паметникът беше разрушен от германците по време на окупацията на 26 юли 1940 г.“. За първи път виждах „паметник на паметника“. Старият паметник, изцяло в стила на военните паметници след Първата световна война, никога не е бил възстановен.

Паметното място във Венсен, Париж.

 

 

 

 

Това е картичка с разрушения паметник във Венсен.

 

 

 

Гледайки този странен паметник, се замислих за това, как днес се отнасяме към старите паметници, особено онези, от времето на комунизма. И ми стана тъжно, не защото изпитвам носталгия по тази епоха (все пак тогава премина младостта ми и носталгията е естествена), а защото отново проявяваме обикновено варварство – разрушаваме, защото е най-лесно, защото не искаме да мислим, защото нямаме никаква идея, какво да правим, защото не разбираме, какви сме и какви искаме да бъдем.

„Да се разруши“

Разрушаването на паметника започна отдавна под напора на природните сили – той беше оставен да се саморазруши до голяма степен от последователните софийски управи: Александър Янчулев, Стефан Софиянски, Бойко Борисов и най-сетне Йопданка Фандъкова. Това са кметовете, които носят отговорност за дългата сага на саморазрушаването на монумента. Оправдания за това няма, освен обичайната безотговорност на публичната власт към публичните пространства. Управата на София (която и да е била през тези вече 27 години след промяната) предпочете да се крие зад принципа laissez-faire и да остави неограничената приватизация на градските пространства да се развихри и да натвори онова, от което старите „комунистически“ квартали, ако не са вече „сгъстени“, продължават да бъдат по-добро място за живеене от новопостроените квартали, където се здрависваш със съседа си отсреща през балкона и където няма зелени площи.

„Капитал“ (7 юли 2017) съобщава така за решението на Столичната община  за разрушаването: „В дъждовната сутрин на 3 юли сагата около паметника „1300 години България“ пред НДК най-после намери развръзка. След години на спорове, жалби до съда, петиции и протести на различни групи, Столичната община започна демонтажа на конструкцията.“ И продължава: „Едни са доволни, а други оприличават събарянето на паметника с „разрушаването на античните градове в Сирия от талибаните на Ислямска държава“. Същата публикация напомня и елементи на историята на монумента: лошо изпълнение на паметника и анулирането на акт 16 (право за ползване); обезопасяване на вече опасния паметник през 2012 г.; конкурсът, лансиран от сдружението „Трансформатори“ през същата 2012 г. за трансформация на паметника; подписката на създателя на сайта „Изгубената България“ за възстановяването на паметника на Първи и Шести пехотен полк от 2014 г. и най-сетне, решението на СОС за „демонтиране“ на паметника от същата година. Решението съдържа и друго – на мястото да се „възстанови“ предишният мемориал на Първи и Шести пехотен полк, а също така и „лъвът с лапа върху Санстефанска България“. Последното е чудесен знак към европейските ни партньори от страна на България през 2017 г. – дали пък тези българи няма да използват председателството на ЕС да си върнат „историческите земи“? Шега е, разбира се, но това с лъва не е безобидно.

Мнозина се изказаха в подкрепа разрушаването на монумента, избрах най-ярките според мене поддръжници на решението. Според Тони Николов, „определено става дума за един от най-некадърно изработените паметници в най-новата ни история“, като истинският автор изглежда съвсем не е Валентин Старчев, а Людмила Живкова. Поради това, „този монумент е може би най-големият идеологически буламач, забъркван някога“, защото в него има „комунизъм и езотеризъм, цар Симеон Велики и Рьорих, Агни Йога (с така и незапаления на върха факел), Ботев и петте въстания (това на Ивайло, Априлското, Войнишкото, Септемврийското и Деветосептемврийското, ако следваме жаргона на идеологията)“. С други думи откровено комунистически монумент, допълнен от визиите на дъщерята на Тодор Живков. Затова и трябва да се махне.

Добре, този паметник е „изработен некадърно“, защото е „комунистически“, „идеологически буламач“. Тогава, паметникът на цар Самуил не е комунистически, има ясно идеологическо послание, значи е хубав, изработен кадърно. Дори в сравнение със „Самуиловите войни“ на Любомир Далчев от другата страна на улицата? Който е също от времето на комунизма и можем да му припишем съответните идеологически намерения. Да вземем да премахнем и него, та да остане само гордият Самуил, цар на българите.

Бузлуджа: това е комунистически паметник, и затова е изработен некадърно. (арх. Георги Стоилов е авторът)

 

 

 

Пантеон в Гургулят: и това ли е изработен некадърно паметник, защото е от времето на комунизма? (арх. Георги Стоилов пак е авторът)

 

 

 

Тези паметници трябва да са хубави, защото са от времето след комунизма.

 

 

 

 

 

А тези паметници не трябва да са хубави, защото са от времето на комунизма.

 

 

 

 

 

Явор Дачков е на същото мнение: „Аз съм от хората, които подкрепят демонтирането на това нещо. Трудно мога да го нарека паметник или скулптура. То е социалистическа халтура и единственото, на което е символ за мен е българската глупост.“ Като допълва, че „тази развалина от желязо“ се е превърнала „единствено в паметник на българската мърлящина и управленска безпомощност“. Но за разлика от Тони Николов, авторът от в. „Галерия“ смята, че „тук няма никакъв комунизъм, нито антикомунизъм“ а е „въпрос на здрав разум това недоразумение да бъде премахнато“. Но отново внушението е, че това е паметник на една отминала епоха (комунизма), затова и трябва да се премахне, макар и само заради „здравия разум“.

Здравият разум е хлъзгава категория, макар да има практическо значение във философията на прагматизма – когато нямате някакъв висш критерий за доброто управление, добро е управлението, приемано за такова от мнозинството. Но дали такъв критерии е приложим и в сферата на естетическото? Или за управление на публичните градски пространства? Защо да не е валидно твърдението: „Въпрос на здрав разум е монументът да бъде консервиран и трансформиран подобаващо и с вещина“.

 

 

 

 

 

Това са само няколко от многобройните предложения в сайта на „Трансформатори“

 

 

 

Има и други гласове на известни в публичното пространство личности, които искат премахването на монумента. И повечето развиват подобна аргументация: монументът е „комунистически“, поради това е и „грозен“. Използваха се и аргументи като това, че е опасен за хората, но това всъщност беше и признание за безстопанственост от страна на столичната управа, която от 1990 г. е доминирана от съветници, които се самоопределят като десни и като антикомунисти.

Изглежда тези съветници, които успяха да надделеят, въпреки многобройните предложения за трансформация на монумента, решиха, че могат отново да демонстрират „рухването на комунизма“ – след Мавзолея, дойде ред и на „1300 години България“. Но както с Мавзолея през 1999 г., така и сега, объркаха не само времето (2017 г.), но и пространството (София) – вероятно еднакво неподходящи да такава късна демонстрация на „падането на Берлинската стена“.

Така изглеждаше дълго време мястото на бившия мавзолей в центъра на София. Сега липсва само палатката, импровизиран храм на алтернативния Синод.

 

 

„Да се трансформира“

Другата изразявана позиция не беше огледална на първата – никой не предлагаше реставрирането на паметника в първоначалния му вид (освен едни от авторите му – скуптора Валентин Старчев). Ставаше дума за неговата съвременна трансформация, превръщането му в обект, интегриран в днешната градска среда и в днешното време, без обаче да бъде просто разрушен и заменен от нещо съвсем различно.

Ивайло Дичев в една от многобройните си статии по темата, отбелязва че всъщност „продължава битката с призраците на комунизма“. И обяснява“ „Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично-десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.“

За него става дума за „вандалско разрушаване“, което е на монумент, който би трябвало да видим като „пробив в идеологията“ на късния комунизъм, защото „Живков и идеолозите не го харесваха – беше им твърде модерен“. И заключава, че този монумент „не е комунистически, а националистически“. Ивайло Дичев апелира за намирането на „художествени и архитектурни намеси, които биха могли да предефинират комунистическото наследство, без да го заличават“. Но за това се иска въображение, а не онова, което е „най-безопасно“ и „просто“ – да се отървем от реалните неща и да се отдадем на идилични състояние като „етнографски комплекси, бутафорни крепости, централно-европейски кич“.

На подобни позиции са и активистите от групата „Трансформатори“. Обвинени в „комунизъм“ от техните опоненти, те се обръщат към Столична община с призив „незабавно да спре прекрояването на обществени пространства на базата на политически реваншизъм и да рестартира режима на диалог в търсене на професионална аргументация и вписване на културното ни наследство в по-широк европейски контекст“.  Е, не ги чуха, но това не е новост – управата на София демонстрира сила, подкрепа на „мнозинството от граждани“, както и абсолютно незачитане на мнението на множество професионални организации, умело противопоставени на „мнозинството“.

По-важното е, че „Трансформатори“ инициираха истинско състезание на проекти за трансформацията на паметника. Публикуваха ги на своята страница, отново никой не пожела да ги чуе.  Столичната община предпочете да действа „бързо и решително“, за нея общественото мнение е онова, което я подкрепя – другите „не разбират“ или са „комунисти“. Така и Тодор Живков говореше за „чантаджиите“ пред студентска аудитория – противопоставяше ги на „истинските“, на работниците и селяните. Евтина пропаганда, до болка позната.

София разруши паметници и монументи, но също така и създаде нови, които също предизвикаха реакции и отново никой не пожела да ги чуе. Последният ярък пример беше паметникът на цар Самуил в градинката до „Св. София“. Оказа се, че той е резултат от инициатива на фондация „Памет българска“, събрала 120 000 лева. По този повод в един иначе хумористичен текст, Ирина Генова поставя много по-важен въпрос: „Достатъчно ли е група граждани да пожелае появата на един или друг паметник в историческия център на София и да подкрепи волята си със 120 000 лв., за да се превърне желанието й в реалност?“ Дали е достатъчно нещо да стане част от публичното пространство на града, защото „хората го харесват“? И пита иронично: „Какво би било решението на управляващите, ако друга група граждани, може би не толкова многобройна, събере други 120 000 лв. за преместването на паметника извън центъра на съвременния град?“

Въпросът всъщност е „какви са правилата и процедурите, по които желаните образи/образите на желания се превръщат в реалност?“, като трябва да е ясно, че в този случай решение с просто мнозинство не работи. Ирина Генова заключава: „Паметниците не са фетиши… Паметниците не са гаранция за спомнянето. Паметниците са репрезентации, а не самата памет.“

„1300 години България“ не е паметник, а монумент (тази чуждица в българския език позволява да се употребява в друг смисъл, нещо като мемориална художествена интеграция, да ме простят специалистите по въпроса), мястото му може да е навсякъде. Както и паметните плочи на загиналите войници от Първи и Шести пехотен полк. Затова противопоставянето им няма смисъл, но пък обслужва решението за разрушаване – кой би се противопоставил на паметта на загиналите за България войни? Друг е въпросът, защо именно през 2017 г. тази памет така нетърпеливо търси своята репрезентация.

Мораториум и търпение

В посветения на „1300 години България“ конкурс, „Трансформатори“ представят широка палитра от мнения и предложения за бъдещето на монумента, които са израз на едно богато въображение на ангажиралите се с това архитекти и художници. Някои отхвърлят монумента като „езическа композиция“ (Р. Дерменджиев). Други предлагат замяната му с нещо друго (но не и с войнишкия мемориал), като например голям зелен хълм, с много растения и с няколко рекички и водопади (Иван Коджабашев).

Но повечето търсят разнообразни решения, всяко от които запазва основното от монумента. Борис Стайков предлага „да бъдат облицован със стъкло бетоновите фундаменти и металната конструкция“, защото той „си има модерен вид, но със стъклото би станал още по съвременен“. Сред предложенията е монументът „да се превърне в открит музикален пулт за DJ-партита“ (Лора Божилова), или „в стена за катерене“ (Милена Драгозова и Веселина Петрова). Участниците питат: „Защо вместо да заличаваме и унищожаваме, историята не я изложим на ярък показ?“ (Христина Сафронова).

Целта на участниците е добре формулирана от Сава Кисляков и Цветозар Петков: „Задачата ни е да запазим една художествена ценност и да се намесим максимално деликатно и уместно.“ Деликатна и уместна намеса – това изисква въображение, разум, мяра, усещане за града – всичко друго, но не и „кран, булдозер, фадрома“ или каквото е нужно за разрушаването. Да не забравяме , че участниците в този конкурс на „Трансформатори“ за родени във време, когато паметникът е бил ограден и никога не са го виждали иначе (Ивайло Александров). Затова е разбираемо и недоумението на Симона Гергова и Камен Попов, които казват: „Достатъчно се говори и писа за това колко е грозен, какво олицетворява и какво не, какво е разрушено в негова чест и какво не. Сякаш паметникът трябва да бъде наказан и поднесен като жертвоприношение.“ Усетили са, че разрушителите гледат на монумента като на отхвърлен фетиш, който трябва да бъде разрушен, за да се предпазим от злото, на което е носител.

Ивайло Дичев беше предложил мораториум върху паметниците (поставяне на нови и разрушаване на стари). Конкретно за „1300 години България“ той отбелязва: „Щеше да е честно лагера на терминаторите да кажат: не харесваме този грандомански национализъм. Но смеят ли? Ами нали в този същия момент страната се покрива с още по-националистически обекти.

Играта е безмилостно жестока, играта, както казват, е епична – борците срещу комунизма търсят нов повод за мобилизация на залязващата си подкрепа. Защото вече 27 години сме след комунизма, което, сравнено със знаменитите 45 години, е достатъчно много – едно цяло поколение. Защо ли не оставим паметниците на следващото поколение? Това ще е по-честно, след като ние днес не можем да намерим цивилизован начин да се отнасяме към следите от миналото. Надявах се, че този път няма да постъпим като варварите – разрушаваме нещо, което не знаем, какво да правим. Най-вече, защото нито имаме въображение, нито имаме смелост. А терминаторите, както ги нарича Ивайло Дичев, ще продължат да заклеймяват опонентите си като „комунисти“ – ако продължат така, току виж се появят убедени комунисти, но този път от едно съвсем ново поколение.

София не може да бъде горда с това разрушаване. Предлагам на мястото на този монумент да бъде поставена плоча, на която да пише: „Тук беше монументът „1300 години България“. През юли 2017 г. Столичната община го разруши, защото не знаеше, какво да го прави“.

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Те победиха или за обикновеното варварство

  1. Николай Василев каза:

    Картата, която лъвът от скулптурата пази НЕ е на Санстефанска България, а на фантазията на автора. С Турция границата преминава по постигната, но нелепо изгубена линия Енос – Мидия. С Румъния границата минава по Дунав, до делтата. Единствено с Гърция и с Албания тя минава близо до предвидената в Сан Стефано. Разбира се цялата Република Македония е включена в състава на България. Със Сърбия авторът е импровизирал. Включил е в България не само земите на Българската екзархия около Ниш, но и териториите по долината на река Тимок – т.н. „Булгарлък“, присъединен към Сръбското княжество през 30-те години на 19 век.
    Между войните пред картата е бил поставен метален венец, за да не дразним всички съседи.
    Проблемът с паметниците разбира се е много по-сложен. За разлика от Полша и други страни след 1989 година ние не можахме да се обединим около общ прочит на своята история. Едни 10-15 изречения от приказка за добрите и лошите, които всяко дете научава преди да е тръгнало на училище. Докато това не се случи, ще се държим по този начин!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s