O tempora, o mores!

Покрай Истанбулската конвенция мнозина в България станаха специалисти по джендър проблематиката или най-малкото научиха думата, ако не и значението й. Цялата дискусия за мене показа, че в българското общество такъв разговор, за сексуалността и половите отношения, всъщност не се е провел. Но сегашният дебат, макар и доста изкривен от откровени манипулации и лъжи, извежда един по-общ въпрос, който в крайна сметка опира до това, в какво общество искаме да живеем.

В началото на това разсъждение ще направя няколко уговорки, свързани с използваните понятия – също като в Истанбулската конвенция (а и в много подобни документи) ще дам работните дефиниции на думи, които ще използвам. В този текст ще се занимая основно с въпроса за позволеното и забраненото в обществото. Затова и ще използвам две основни категории: либерална и консервативна гледни точки (позиции). Оттук нататък под „либерална позиция“ разбирам възглед, според който е по-добре позволеното в едно общество значително да надвишава забраненото, като последното е силно ограничено. А под „консервативна позиция“ разбирам възглед, според който позволеното не бива да надвишава забраненото, като последното е гаранция за обществения ред. Веднага ще кажа, че нямам точна мярка за измерване на позволеното и забраненото, затова си служа с една неопределена дума – „надвишава“, в смисъл на преобладава, има по-голяма тежест и т.н. Ще добавя също, че либералната позиция може да се споделя от хора, които квалифицират себе си както като либерали, така и като консерватори или социалисти. Същото се отнася и до консервативната позиция. Тук тези позиции са ценностни, а не са политически етикети.

За сексуалното образование

Да се върнем към сексуалността и свързаните с нея теми като доброволното прекъсване на бременността (аборта), хомосексуалността, половото възпитание и свързаните с това въпроси. Макар в повечето общества от Западна Европа и Северна Америка, но също и от Латинска Америка и Южна и Източна Азия, публичният дебат по това, какво е позволено и какво е забранено в тези области, вече да е бил провеждан или поне върховата точка на дебатите вече да е отминал (някъде към края на 1960-те и началото на 1970-те години), у нас нямам никакъв спомен за подобно нещо.

Вероятно това е и причината при днешния публичен дебат да се объркват понятия, тематики, регистри – всичко, що се отнася до сексуалността, половите отношения, половите роли, половото равенство. Иначе остава необяснимо, защо толкова много хора проявиха толкова много страхове в една област, в която всъщност имат много малък или никакъв личен опит – областта на половите идентичности. Страховете са, че Истанбулската конвенция ще позволи неограниченото пропагандиране на смяна на пола, ще напълни училищата с учители-травестити, чиято основна цел ще бъде да объркат представите на децата, да ги накарат да си сменят пола и други подобни страхотии. От същия порядък са страховете, че травестити или хора с променяща се полова идентичност ще започнат масово да притесняват най-вече жените в дамските тоалетни, че изобщо ще трябва да бъдат въведени „неутрални“, унисекс тоалетни, че лекарите в родилните отделения ще бъдат залети от искания да запишат „трети пол“ на новородените и още такива опасности. Слушам всичко това и се питам, откъде се появиха толкова много страхове от никога или почти никога неизживени ужаси от подобен характер? За разлика, впрочем, от ужаса на насилието над жени, изживяно от мнозина в България!

Основният прицел на критика към Истанбулската конвенция са два текста (от общо над 60 страници):

Чл. 12 (1) „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете. „

Чл. 14 (1) „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“

Както, разбира се, и толкова дискутираното понятие за „социален пол“, различен от биологичния. По този въпрос малцина се питат, доколко сме биологични и доколко социални индивиди? В най-добрия случай – наполовина. Обичайно, много повече социални, отколкото биологични. Помислете само колко от биологичните си потребности сме „цивилизовали“ и ограничили до степен, понякога дори да вредим на организма си. А иначе, без такива ограничения, бихме ли могли да живеем заедно в толкова многолюдни общества и толкова населени места?

Но нека погледнем горните два текста: борбата с „предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените“ и включване в образованието (евентуално!) на „учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение“ и т.н. Къде е спънката? В повечето реакции срещу конвенцията излиза, че има съпротива срещу образованието за „нестереотипните роли на пола“. Забележете – роли, а не идентичности! Социални роли, а не индивидуални избори на идентичност. Роли, приети традиционно в обществото, а не сексуални практики като хомосексуализъм или трансджендър. Да не говорим за това, че мнозина приписват на хомосексуализма също и педофилия!

Ще реши ли въпроса един референдум?

На ратификацията на конвенцията се противопоставиха различни среди в българското общество. Първа изглежда бяха „патриотите“ – те зададоха тона. Тезите им бързо бяха възприети от СДС, „Воля“, Светия Синод и… БСП. Но ако (ултра)консервативната позиция на църквата или „патриотите“, донякъде на СДС, може да бъде разбрана, съвсем не е разбираемо защо БСП също се нареди в тази компания.

За да оправдае абсолютно необяснимото си противопоставяне на тази конвенция БСП предложи национален референдум с въпрос: „Одобрявате ли ратификацията на Истанбулската конвенция“. При това, обяснявайки позицията, партията изтъкна, че „конвенцията разделя обществото“. Но референдум по този въпрос ще институционализира това разделение, ще го направи не само по-явно, но и по-трайно. И какво ще излезе от такъв референдум: едните ще кажат на другите, че с избора си „подкрепят травестията“ и развращаването на обществото, другите ще им отвърнат, че с позицията си подкрепят насилието над жените. Да не говорим, че референдум по въпроси на ценности, както и на фундаментални права, е недопустим.

Нещо повече, подобен референдум ще отвори кутията на Пандора – следващият референдум нищо чудно да е за възстановяването на смъртното наказание или на редовната военна служба. Или още – ще последват референдуми за забрана на абортите (за да се повиши раждаемостта), за забрана на съжителството без брак (за да се усилят моралните устои на обществото), за забрана може би на БСП като наследник на тоталитарна партия (за да приключи най-сетне преходът към демокрация). Това ли искат социалистите в България? Съмнявам се, че има единодушие!

Християнски фундаментализъм?

Нещата обаче са още по-критични, защото противниците на ратификацията на конвенцията изтъкват аргументи, които пряка отвеждат към неща като християнски фундаментализъм, предпочитана територия на радикалните консерватори. Ето само няколко скорошни примери!

Свилен Тутеков: „Много се изписа за различните смисли и контексти на употребата на понятието за социален пол (джендър). Лукавостта се състои именно в това – да се научим да мислим за себе си, за телесността, за пола в безкрайно много смисли и контексти, в безброй много роли и идентичности. А джендър-образованието е само „грижа” на джендър-активистите да формират такова мислене още в детската градина (например, като дадем право на детето ни да избира поне две версии на приказката, в която принцесата може да се ожени или за принц, или за друга принцеса!)“

Николай Михайлов: „Джудит Бътлър, която има култов статут в „джендърните среди“, нарича биологичния пол – фантазма. Полът не е анатомия, а дискурсивно произведена телесност. Радикалните еманципатори твърдят, че полът никога не е окончателен, а е флуидно състояние, перманентна възможност. Полът не е основан в природа, а в инвенция. За подобни идеи, близки до безумството, тази жена получава наградата „Адорно“, връчена в църквата „Св. Павел“ във Франкфурт. Нищо случайно в избора на място. В Римляни 1 гл :18–32 апостол Павел описва сексуалната перверзия като метафизически бунт и антропологическа катастрофа. Не могат да му простят.“

Е, Светият Синод остава верен на апостол Павел и в обръщението си срещу ратифицирането на конвенцията напомня: „Регламентите на Конвенцията, свързани с въвеждането на обучение за нестереотипните роли на пола „в официалните учебни програми и на всички образователни равнища” са насочени срещу установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената – домашната Църква, в която любовта се изразява и служи за спасението на човека.“ Но може също да добави дословни цитати от Апостол Павел като тези например: „Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам бе създаден, а после Ева. И Адам не се излъга; но жената се излъга, та падна в престъпление. Но пак тя ще се спаси чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:8-15). Или още: „Жените нека мълчат в църквите, защото не им е позволено да говорят; а нека се подчиняват, както казва и законът. Ако искат да научат нещо, нека питат мъжете си у дома; защото е срамно за жена да говори в църква.“ (1 Коринтяни 14:34-35) Това вероятно също трябва да се припише на „установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената“.

Но дори в иначе много премерената си статия Борислав Цеков  отпраща аргументацията си към християнските ценности: „Казано от друга, религиозно-философска гледна точка, откъсването на биологичния пол от социалния, е откъсване на човека от Бога и обявяване на човека за „бог“ и всемогъщ „творец“, който решава сам и според своите лични разбирания въпросите за живота и смъртта, за пола и половите връзки и т.н. Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.“

Апогей на християнската аргументация в нашата преса, обаче, намерих в текста на Олга Четверикова, доцент в престижния МГИМО (Московския университет по международни отношения). Първо, тя заявява: „Ако християнските императори Констанций II и Констант въведоха за содомитите смъртно наказание, то днешните европейски управници обявяват за престъпна не само всяка дискриминация спрямо извращенците, но дори и моралното им неприемане.“ И аргументира с Библията: „И казал Господ на Моисей: Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:13). В текста особено удивителен е използваният език: „Съдбата на содомита е страшна – с отказа от пола той се отказва от дадения му от Бога дял, съгласява се на втора смърт. Неговата душа, изоставена от ангелите, претърпява духовна мутация и тръгва вече по програмата на сатаната.“ И продължава с цитат от руска православна медия: „Както правилно сочи един от изследователите, хомосексуалистите са подобни на ракови клетки. Докато имунната система изчислява и унищожава отделни ракови клетки, те съществуват в групи, за да преживеят, като лъжат клетките на имунния контрол. „Те се развиват до такава степен, че най-горните клетки започват да задушават долните слоеве и ги унищожават. В резултат се получава гнилостна маса, която отравя организма, развива се така наречената туморна интоксикация. Това е директна аналогия с гей-мафията“ (Суровягин С.П. Духовное значение однополого брака//Сибирская православная газета. № 1-2, 2006 г.)

Заключението е съвършено еднозначно: „Както виждаме, содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот… Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем. Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост.“

Ултраконсервативна вълна

Залива ни ултраконсервативна вълна, която успява заради усещането на несигурност и разпад в обществото. Мнозина търсят убежище в един по-строг ред, основан на повече забрани, отколкото свободи, основан повече на силата, отколкото на убеждението и съгласието, основан на принудата, а не толкова на толерантността. Бившият деец на СДС, бивш конституционен съдия и настоящ депутат от ГЕРБ Георги Марков подсказва накъде могат да отидат нещата, ако не и да насърчава такова поведение при обсъждането на Истанбулската конвенция в комисията за младежта и спорта на НС: „Не съм съгласен. Като тръгнат джендъpите по детските градини и училището и като ги емнат да ги бият футболните фенове, Бойко не може да ги спаси“. Това, последното, е обикновен фашизъм. Особено когато се съюзи с един ултраконсервативен вариант на християнството.

Има и по-мек вариант на тази ултраконсервативна програма и тя се основава на едно „викторианско разбиране“ за социалните роли, представяно като традиционно и за българското общество. Представя го Димитър Петров, който е и член на Младежкия консервативен клуб. „Какви са всъщност наложените в нашето (а и в другите християнски) общества „полови стереотипи“? Най-общо казано, това е идеята, че мъжът олицетворява силата и разума, а жената – красотата и добротата. Че мъжете и жените имаме равни права (защото сме равни пред Бога), но различни задължения. От нас, мъжете, се очаква да сме силни (не само физически, но най-вече като дух), да проявяваме инициативност, да вземаме решения, да поемаме отговорности. Докато от жените се очаква най-вече да се грижат за хармонията в семейните отношения (включително и, като по-красивата част на човечеството, да поддържат естетиката както във външния си вид, така и в дома). И ако една жена все пак поеме мъжката „роля“, се приема, че това е временно и по необходимост (защото няма мъж до себе си или защото този мъж не се справя със своите задължения)“. Ако така обясня на съпругата ми моето отношение към нея, най-вероятно е тя да ме напусне без каже нищо.

Авторът обяснява, че „в основата на тези стереотипи стои рицарското разбиране, че мъжът е кавалер, а жената – дама. И че мъжът е длъжен да се грижи за жената, да я обича, уважава и, не на последно място – да я пази.“  И обяснява, че всъщност Истанбулската конвенция е против жените, защото ще ги лиши от моралните основания на това покровителство. А ето и опасностите от въвеждането на образование по проблемите на ролите на пола: „Какво обаче би се случило, ако се въведе задължително джендър-обучение, премахващо наложените „стереотипи на пола“? Оставям настрана въпроса колко хора биха били ОК подобно обучение да превърне сина им в гей/веган/обикновен мухльо, а дъщеря им да спре да си обезкосмява краката и подмишниците“.

В рицарските времена, обаче, когато кавалерите са напускали дома да по-дълго, дамите е трябвало да носят ceinture de chasteté или chastity belt, в свободно „колан на целомъдрието“. Не е известен мъжки вариант на подобно приспособление – целомъдрието е било изисквано от жените, мъжете, обратно, са били свободни „да трупат опит“. Последните варианти на това приспособление датират от ХVІІІ век. Във Викторианска Англия през ХІХ век, е била практикувана клиториктомията , препоръчвана от английския лекар Isaac Baker Brown (1812-1873). Смятало се е, че женската сексуалност е само функция на мъжката, т.е. зависима. Толкова за Викторианския морал, по въпроса има томове книги, можете да започнете, ако не ви е попадало, със „Собствена стая“ на Вирджиния Улф (има ново издание на български от „Колибри“).

Ако основаният на мъжкото превъзходство социален ред е „част от националните и християнските традиции“, по-добре е да се откажем от тях и наистина да заговорим за „половите стереотипи“ в нашето общество. Иначе трябва да приветстваме установяването на Консервативна Православна Република България и нейните „тихи, скромни и набожни“ граждани.

 

Advertisements

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to O tempora, o mores!

  1. A. Dimitrov каза:

    Абсолютно съгласен, че “джендър” дебатът не се е състоял в България, както това се случва и се е случило в други европейски държави. По този повод подготвям една статия, посветена на страстите, които отключи Конвенцията… Но не трябва да се сърдим на българина, че този дебат го смущава, защото в случая не става въпрос за либерално и консервативно, а по-скоро се повдига въпросът Какво е жената и респективно какво е мъжът?, а това е по-дълбока тема. А най-глупавото е, че ако джендър идеологията не присъстваше в конвенцията, отдавна да е ратифицирана, та дори и в сила от всички…въобще нямаше да спорим (по реални и въображамеми проблеми)…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s