Ах, тази Русия!

В България отношението към Русия винаги е било полярно. Иван Вазов, както е известно, ни е завещал, наред с другото, и следните два стиха:

Единият, често присъстващ в учебниците, е от 1877:

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда — в нашите злини!

Другият, позабравен, е от 1917 (към руските войни, воюващи срещу българите в Добруджа):

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Посрещане на генерал Гурко в София на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.). Художник Димитър Гюдженов

Политическата история на България след Освобождението е история на борбите между русофили и русофоби, макар, поради същата тази история, русофобията у нас да не е същата, както в Полша, например. Паметник на цар Александър ІІ може да има в центъра на София, както и центъра на Хелзинки, но в никакъв случай в центъра на Варшава.

Русофобията в България – комплекс за малоценност

Русофобията в България, обаче, напоследък намери нови терени за изява, поставяйки под въпрос редица убеждения в българското общество за ролята на Русия в националната ни история. Не става дума за кампаниите срещу паметниците, свързани с времето на комунизма и „българо-съветската дружба“ – тези кампании могат да бъдат причислени към по-общата кампания за „раздяла с комунизма“ и за премахването от публичните места на паметниците, свързани с него. Но донякъде и тази кампания, една от най-силните й прояви е поредицата демонстрации и подписки за премахването на Паметника на съветската армия в София, също подкрепя новата русофобия.

Новото, обаче, е по-скоро в преосмислянето на ролята на Русия за Освобождението по време на руско-турската война през 1877-1878 г. „Русия не ни е освободила“ е твърдение, което се среща често в текстове, посветени на отношението на българите към днешна Русия, за да аргументира отрицателното отношение към днешната политика на руското правителство[1]. Показателно е и отношението към изказването на руския патриарх по време на посещението му за 140-та годишнина от Освобождението, че българите не са проявили признателност към Русия. Съгласно проучване на „Алфа рисърч“ от 2018 г., 67% оценяват думите на патриарх Кирил като неприемливи и унизителни, 25% ги смятат за приемливи и справедливи, а 43% са на мнение, че Русия настоява не просто за признателност, но и страната ни да следва нейния път на развитие.

В България сме раздвоени за това, кой кому дължи признание. От една страна често формулираме претенции, че Русия ни дължи признание за това, че сме й дарили кирилицата – славянската писменост. Винаги сме много ревниви, ако някой руски политик отрече това, както например по време на изказването на руския президент Владимир Путин пред македонския президент Георге Иванов през 2017 г., че кирилицата е дошла в Русия „от македонските земи“. Много от острите реакции бяха в стила, че руснаците не проявяват признателност към българите за своята писменост. Подобно на патриарх Кирил, но по посока на „непризнателните“ българи.

Мисля си, че нашето отношение към Русия е лакмус за нашите национални комплекси, комплекси на една днес малка нация, която обаче има разбирането за наследник на славната история на една велика нация. Затова Русия, една несъмнено голяма нация, но загубила много от геополитическата си тежест след края на Студената война, е нещо като трън в българската пета – ние едновременно сме русофили (защото сме имали такъв велик съюзник), но и русофоби, защото не му дължим нищо (дори напротив, той ни дължи нещо).

Отношението към Русия не само не е еднозначно в България, но неговата интензивност също се мени. Както е известно, през 1963 г. ЦК на БКП приема доклад на Тодор Живков, в който се казва: „Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава, още повече ще издигне нейната независимост. Заедно с икономическата независимост на страната ще укрепне и нейната политическа сила и влияние, защото тя все по-пълно ще се опира на гигантската мощ на Съветския съюз. Когато след години НРБ стане едно цяло със Съветския съюз, тя не ще загуби нищо от своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверен и пълноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики”.

Тази тема често излиза напред, най-вече в контекста на престъпленията от времето на комунистическия режим. Това предложение и до днес мнозина квалифицират като „национално предателство“ и като „отказ от национален суверенитет“, приписвайки го на проповядвания от комунизма интернационализъм. Но от друга страна този тогавашен необичаен ход, вероятно има друго обяснение.[2] Разбира се, в друг контекст, комунистическият режим е обвиняван, обратно, в национализъм, особено в по-късния му период. Но тук по-важното е, че прокламираното през 1963 г. сближаване със СССР се изважда от тогавашния контекст на пост-сталинската ера и обещанията на съветския лидер Никита Хрушчов за „пълен комунизъм“ през 1980 г. (под това се разбира тогава общество без държави и основано на принципа на разпределение „всекиму според нуждите“). Напомнянето на такова решение от 1963 г. е част от днешната русофобия – посланието е, че онова, което тогава не се е случило, може да се случи сега, макар и в други условия и по друг начин.

Русофобията се основава на страх от Русия, от това, че тя може да ни погълне, да ни попречи, да ни подчини, да ни спре по нашия път. Следователно се основава на предположението, че България е особено интересна за Русия днес, едва ли не център на руския геополитически интерес. Както например разпространяваното мнение, че настоящият президент Румен Радев е предложение на руснаците, че именно това е предопределило неговия успех, затова и имат основания страховете ни от Русия. Това отново е проява на комплекса на една малка нация, пазеща спомените си за едно велико минало.

Русофобията извън България

Русофобията, разбира се, не е само български феномен. Напротив, България в това отношение е сред страните, където русофобията е най-малко изразена. Така че и тук не сме някакво особено изключение. Обикновено русофобията има исторически основания – тя е разпространена сред нации, които в колективната си памет имат спомени от нанесено им от Русия зло (войни, окупации, репресии). Така изглежда е в Полша (поделяна с участието на Руската империя преди 1795 г., поделяна с участието на СССР през 1939 г., преживяла съветския комунизъм като „наложен отвън“ режим). Така изглежда днес е в Грузия (особено след печалната руско-грузинска война от 2008 г.) или Украйна (заради конфликта със сепаратистите в Донбас или анексията на Крим от Русия през 2014 г.). Вероятно за прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) споменът от присъединяването им към СССР през 1940 г. също е основание за разпространената там русофобия.

В Румъния русофобията и подобна на тази в България. От една страна през 1878 г. Румъния става независимо кралство, като променя дотогавашния си статут на трибутарно княжество на Османската империя. Нещо повече, в румънската историография руско-турската война от 1877-1878 се назовава „война за независимост“. От друга страна, още през 1860 г. новообединените княжества Влахия и Молдова (с общ княз) не само приемат името Румъния (за да покажат латинския си характер), но променят и азбуката – от използвания дотогава вариант на кирилицата в днешната румънска латиница. Целта е откъсването от културното влияние на Руската империя. Както и в България, румънската русофобия е много често свързвана с спомена от комунистическия режим. Макар последният румънски комунистически лидер Николае Чаушеску да не следва винаги съветската външна политика, както другите съветски съюзници: през 1967 г. не скъсва дипломатически отношения с Израел, през 1968 г. не участва в окупацията на Чехословакия, а през 1969 г. не скъсва търговските си отношения с КНР. Днес за румънците това не изглежда като патриотична заслуга на последния комунистически лидер.

Какво да кажем за русофобията на Запад? Тя също има различни исторически корени, но днес най-вече се подхранва от спомените за Студената война, в която Съветският блок е основният противник на Запада. Страхът от Съветите на Запад, а особено в Америка, е в основата и на днешния страх от Русия – една толкова различна, но глобална военна сила, различна и едновременно неразбираема, с порядките си, с езика си, с азбуката си. Руският език се появява случайно в много холивудски филми, за да илюстрира неразбираемото говорене на някакви съмнителни престъпници, готвещи заговори срещу подреденото американско общество. Е, Ал Капоне няма да проговори на руски в посветените на него филми, но току-виж сред неговите хора има и някой и друг руснак.

В един текст на Шон Гилъри (сътрудник в Центъра за руски и източноевропейски изследвания в Университета в Питсбърг, САЩ) http://inrussia.com/a-genealogy-of-american-russophobia описва така връзката между американския антикомунизъм от времето на Студената война и днешната русофобия:

„Американската антикомунистическа истерия имаше по-широк смисъл. Тя представяше Русия и руснаците като същества на сенките, вървящи сред нас, които тайно се стремят да покварят морала и ценностите ни. Тук русофобията се пресича с цялата литания на моралната паника от времето на Студената война. Много от нейните елементи продължават днес в термини като полезен идиот, агент на Кремъл, хибридна война, активни мерки, рефлексивен контрол, „маскировка“ (руска военна измама), „компромат“ (компрометиращ материал) – всички условия на измама – се използват за описване на целите на Русия да корумпира, подкопае, зарази, делегитимизира и преобърне Съединените щати, техните институции и ценности.“

Негативните нагласи към Русия в западните демокрации значително се засилват след руската анексия на Крим, но и с руското ангажиране във войната в Сирия на страната на Башар Асад през 2015 г. Според скорошно изследване на Центъра Пю за международния имидж на президента Путин (сред 25 държави), средно 34 от запитаните имат благоприятно отношение към Русия, докато 54% имат негативно отношение. Но между държавите има значителна разлика: в страни като Швеция и Нидерландия негативните оценки значително превъзхождат позитивните; в демокрации като Германия, Франция, Испания, Австралия, САЩ и Канада, това също е така, но с малко по-малка разлика. Но в други страни като Гърция, Нигерия и Кения, Мексико и Аржентина, преобладават позитивните мнения за Русия, макар и нееднакво (в Латинска Америка има много хора, които имат неутрално отношение).

Отново въпрос на изживяна история, но и на днешно разбиране за това, коя световна сила е в състояние да ограничи американската хегемония, или поне така, както мнозина извън САЩ я разбират. Често Русия се харесва именно като възможен ограничител на свръхсилата САЩ. Донякъде това се отнася и за Китай, макар в много по-малка степен. По някакъв начин русофилията (ако става дума за това) е свързана с американофобията (като страх от глобалната сила и влияние на САЩ).

Колкото до публичния образ на САЩ в света, той не се отличава твърде много в оценките за положителното или отрицателното влияние на страната. Проучване на BBC за 2017 г. в 19 страни показва учудващи резултати: негативните оценки преобладават над позитивните не само в Русия или в Китай (което изглежда логично), но и в Испания, Турция, Великобритания, Франция, Канада, Индонезия. Но пък в Гърция, обратно, положителните оценки надхвърлят отрицателните, макар и с малко.

Според цитирания Шот Гилъри, в САЩ русофобията се разпространява сравнително късно, в сравнение с европейските велики сили. Както е известно, през 1867 г. Русия продава на САЩ своите владения в Аляска на символичната тогава цена от 7,2 милиона долара. Но това е прието като честна сделка и от двете страни, защото и двете намират в нея своя интерес. В някакъв смисъл липсата на традиционна русофобия в Америка се вижда и в знаменития филм на Никита Михалков от 1999 г. „Сибирският бръснар“.

 

Днешната антируска кампания

Разбира се, политиката на руския президент Владимир Путин по отношение на съседи като Украйна или Грузия, както и все по-често идентифицираната руска намеса в изборите в САЩ и Европа в подкрепа на кандидати, проявяващи желания за по-меко отношение към Русия, предизвиква антируски настроения в западните общества. Страх от „руснаците“ се подхранва и от серията убийства или покушения срещу неудобни за руското правителство „олигарси“ или бивши шпиони.

Така наречените „руски олигарси“ (понятието се употребява също и като „украински олигарси“) назовават бързо забогатели граждани на бившия съветски съюз в Русия (а и в Украйна), най-вече по времето на мащабната приватизация при управлението на руския президент Борис Елцин. Сред тях мнозина са приближени на днешния президент Владимир Путин, но не по-малко се обявяват за негови противници. Самият Путин изглежда иска да заеме неутрална позиция (нещо като бонапартистка роля), като се опитва да играе върху противоречията между „олигарсите“. Употребявам кавички, защото в разпространеното разбиране, олигархът е не просто „един от най-богатите“, а такъв сред тях, който успява да контролира публичната власт. Ако приемем такава дефиниция, ще открием олигарси почти навсякъде, включително в старите демокрации.

Но Западът започна да се страхува от посткомунистическа Русия (тя отдавна не е комунистическа) след поредицата разчистване на сметки с неудобните олигарси като Борис Березовски (евентуално убит), Владимир Гусински  или Михаил Ходорковски (оцелял след затвор в Русия). Но най-вече след убийствата или покушенията сред бивши шпиони като Александър Литвиненко (бивш агент на ФСБ, обвинен в Русия и избягал във Великобритания, убит през 2006 г. с полоний) или Сергей Скрипал (двоен агент, оцелял от опит за покушение с „Новичок“).

Всички тези случаи, добавени към подозренията за руски хакерски атаки срещу западни държавни инстанции, за руска намеса в западни избори (историята около избирането на президента на САЩ Доналд Тръмп заради предполагаеми руски намеси в медийната кампания срещу опонентката му Хилари Клинтън, остава неизяснена), подхранват и разпалват отново антируските настроения. Опитът за убийство на Сергей Скрипал породи истинска антируска истерия. Свързването на това покушение с опита за убийство чрез отравяне на българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев разпали отново антируската кампания в България. Някак мнозина се опитват да възродят страха от „ръката на Москва“.

Западът реагира на покушението срещу Скрипал очаквано – повечето страни от НАТО и ЕС последваха отзоваването на руски дипломати (посочени като агенти под прикритие) от страна на Обединеното кралство. Страните като че ли се надпреварваха с броя на изгонените дипломати (понеже в дипломацията всичко е реципрочно, също толкова техни дипломати бяха изгонени от Русия). Но по-важното е, че реакцията на британските съюзници беше точно съюзническа – демонстрация на солидарност, но не и убеденост в официалната версия за съпричастност на руските власти. Повечето направиха символичен жест да изгонят само един дипломат (всъщност, ако бяха убедени, че гонят руски шпиони, защо не са го направили много по-рано?). Въпросът около покушението едва ли истински ще бъде разследван, засега удобната теза е приета като валидна, а това е парадоксално удобно и за Путин (беше преизбран с добро мнозинство за президент на Русия след това).[3]

Българската позиция да не прогонва руски дипломати, беше определена дори като страх от Русия (например в едно свое интервю бившата посланичка във Вашингтон Елена Поптодорова). Други я определиха като умерена, предвид на очакванията Русия да направи някои отстъпки по интересуващи България енергийни проекти или дори по темата за платените от България на руската страна неустойки около договора за изграждането на АЕЦ Белене. Във всеки случай отново беше мобилизирана темата за руската заплаха.

В днешната почти истерия около Русия малцина се опитаха за запазят хладнокръвие и да поставят въпроси, които често се отбягват, защото не се вписват в налагащата се като хегемонна теза за руската намеса, като планирана стратегия на правителството. Всъщност, защо руското правителство би искало да убие Сергей Скрипал? Ако е бил толкова опасен, защо е решило да го размени срещу заловени свои агенти? Защо, ако е бил толкова важен за Великобритания, британските служби не са го пазили денонощно? Дали наистина днешната руска държава има особен интерес от отстраняването на българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев? Дали и в двата случай не става дума за разчистване на сметки по известен от мафията сценарий между частни групировки и олигарси, които имат връзки и влияние в руските специални служби и се възползват от услугите им, без това непременно да е по поръчение на управляващия център (макар и с неговото знание или мълчаливо съгласие)?

В едно свое интервю бившият шеф на ДАНС и бивш вътрешен министър Цветлин Йовчев обръща внимание на следното: „Ако се потвърди информацията за частна поръчка, която е извършило руското разузнаване – това е доста опасно. Това означава, че Владимир Путин няма контрол върху системите за сигурност. Има няколко фактора в подкрепа на тази теза – след случая „Скрипал“, той уволни 15 генерала“. Парадоксално, но ако това се окаже вярно, Западът всъщност има интерес да подпомогне Владимир Путин да си възвърне контрола върху тайните служби – след това ще е по-ясно, откъде идват възможните удари. А и ще има, с кого Западът да преговаря.

Но засега удобната теза е за отговорността на руското правителство, на Владимир Путин. Налице е удобен противник, който увеличава военния си потенциал, използва прикрити методи, намесва се в зоната на западните интереси (или най-вече на американските), подкрепя радикални антисистемни партии в западните демокрации, влияе на важни политически решения. Всичко това може да обясни засилването на антируските чувства.

Но парадоксално се натъкнах на едно оригинално и вероятно не толкова споделяно обяснение – това на Иван Кръстев в една негова статия в „Ню-Йорк таймс“ от август 2017 г.:

„Съветският съюз тероризира Запада през по-голямата част от 20-ти век, отчасти защото е толкова коренно различен. Видимо там нямаше Бог, нито частна собственост, нито политически плурализъм. Америка можеше да бъде съветска, само ако загуби войната срещу комунизма. Русия на Путин, напротив, плаши американците, защото знаят, че Съединените щати и Русия трябва да бъдат много различни, но много от патологиите в Русия също могат да бъдат намерени в Съединените щати. Това, което смущава либерална Америка, не е, че Русия ще управлява света – това е изключено. По-скоро страхът, независимо дали либералите напълно го признават или не, е, че Съединените щати започнаха да приличат на Русия.“

Именно откритието, че може би Америка е на път да заприлича на днешна Русия, подхранва най-вече днешната антируска кампания. Това е вероятно вярно за много от европейските държави. В някои от тях лидерите се представят като по-открити, заявявайки предпочитанията си за Владимир Путин, но не защото искрено му вярват, а защото тайно искат да бъдат като него. Да управляват страните си като него на принципа, че победителят взима всичко. Това е и новата дефиниция за постлибералната демокрация, която няма нужда от много граждански права и свободи, а само от един санитарен минимум, който да спазва поне отвън демократичното приличие.

Затова се отнасям с подозрение към днешните русофоби – те прикриват страхове, за които не искат да говорят. А и днес в България положителното отношение към Русия се доближава до положителното отношение към ЕС, но превъзхожда положителното отношение към НАТО. Пък и понякога днешното говорене за Русия ми напомня за говоренето за САЩ през 1977 г., когато като войник на Варшавския договор решавах геодезически задачи и се готвех за война с Америка и нейните съюзници. Вероятно днешната заплаха от Русия е също толкова вероятна, колкото и тогавашната заплаха от САЩ.

Проучване на агенция „Алфа рисърч“.

 

[1] „Лъжата, че Русия е освободила България, втълпена на българите, е веригата, с която българите са закотвени пропагандно и днес на европейското дъно, разчекнати между естествените си европейски стремежи и лъжите за свободата, която ни била донесла най-мракобесната империя в Европа през XIX век.“ Мнението е на Иво Инджев в книгата му „Течна дружба 3: Руските хибридни войни“.

[2] „Едва ли ръководителят на социалистическа България Тодор Живков е искал от самостоятелен държавен лидер да се превърне в провинциален лидер“, каза Искра Баева по време на представянето на общата си книга с Евгения Калинова „16-а република ли?“(„Изток – Запад“).

[3] Нищо не пречи, обаче, на добрите и дори съюзнически отношения със Саудитска Арабия, както след ерата Осама бин Ладен, така и сега, след убийството на Хашоги в Турция от саудитските тайни служби.