Евроизбори 2019: земетресението се отлага, но докога?

Мнозина очакваха тези избори като земетресение, което ще разклати не само европейския дом, и повечето европейски демокрации. Вярно е, че такова земетресение не се получи, защото резултатите като цяло не предвещават драматичен срив. Но също така е вярно, че тътенът продължава и европейските общества са действително изправени пред няколко стратегически избора.

Първият избор е най-очевиден – накъде искаме да се развива Европейският съюз: към по-силна интеграция, граничеща с федерализация или, обратно, към разхлабване на интеграцията и увеличаване на ролята на суверенните нации. В по-прагматичен план този избор ще повлияе на всички онова, с което днешна Европа е уникална в света: Шенгенското общо пространство на правосъдие и вътрешен ред; Еврозоната и общата валута, единния европейски пазар с трите му основни свободи на движение. Тук разломът е между европейската и националната идея.

Вторият стратегически избор е за типа на демокрацията, която искаме на национално равнище. Дали ще е либерална демокрация, основана на широките граждански свободи и човешки права, на толерантността и плурализма, или „нелиберална“ демокрация, основана на властта на мнозинството, общата (християнска) идентичност, традиционните ценности, патриархалния ред, силната власт. Тук разломът е между свободата и сигурността.

В практически план изборът не е непременно изключващ едното, ако приемем другото, а за позицията между двете, за съотношението между европейското и националното, между свободата и сигурността. Крайностите и при двата избора са контрапродуктивни, създават напрежения и конфликти в обществата, обезсмислят съвместното съществуване както вътре в нациите, така и между тях в Европа.

В Европа изборите показаха различни постижения или провали в отделните страни. Общото е, че средно участието на тези европейски избори (51%) е по-високо от предишните два (43% през 2009 и 42,6% през 2014). В някои страни дори това високо участие се квалифицира като безпрецедентно, като във Франция или Полша, например. Обратно, в България активността е по-ниска спрямо 2014 г. (тогава 35,5%, а сега 31%).

Успехът на ултранационалистите и мобилизацията срещу екстремистите

Европейските избори обичайно и парадоксално мобилизират в много по-голяма степен партиите, които са остро критични към ЕС, общо наричани евроскептични. Тези избори се квалифицират от теоретиците като „избори от втори ред“, които не ангажират много силно националната политика и затова мнозина избиратели ги разглеждат като терен най-вече на протестен вот. Затова и крайните партии обикновено получават на европейските избори по-високи проценти от подадените гласове, отколкото получават на национални избори. И това е систематично.

Но на сегашните европейски избори повечето наблюдатели посочиха, че главният залог ще е размерът на евроскептичните партии в новия европарламент и рискът те да могат да блокират или значително да затруднят работата на европейските институции чрез обструкции или дори чрез пряко влияние върху европейските политики.

Все пак няколко европейски държави демократичните общности се мобилизираха срещу екстремистите. Неочаквано социалдемократите в Нидерландия, сред поредица от загубени избори, се оказаха първи, следвани от либералите. А двете крайно-десни партии на Тиери Боде и Герт Вилдерс, макар и с 4-ма евродепутати, показаха по-нисък от очаквания резултат. В Дания крайнодясната Датска народна партия бележи съкрушителна загуба – от 26,6% през 2014 е на 11,8% през 2019 г. Там на първо място излизат социалдемократите, следвани от либералите. Във Финландия националистическата партия „Финландците“ остана 5-та след консерваторите, социалдемократите, зелените и центристите, въпреки очакванията за значителен напредък.

Но антиекстремистката мобилизация не успя да спре или ограничи влиянието на ултранационалистите в повечето страни на Европа. Най-емблематичен е случаят в Австрия. След скандала за връзките й с руски олигарси и оставката на лидера, „Партията на свободата“ се класира все пак 3-та, макар очакванията да бяха за тотален срив. Крайнодясната „Алтернатива за Германия“, макар също да беше косвено ударена от скандала в Австрия, загуби също поне 2% спрямо 2014, но остана 4-та след християндемократите, социалдемократите и зелените. В Испания новата крайнодясна партия „Вокс“ спечели 3 места в европарламента, колкото и центристката „Гражданите“, оставайки след социалдемократите и консерваторите.

Най-стряскащ е пробивът на крайнодесните във Франция – партията на Марин Льо Пен „Национален сбор“ излезе на първо място, преди партията на президента Емануел Макрон. Лидерката й поиска предсрочни парламентарни избори и направи заявка да излезе и там начело. Изглежда протестният вот около „жълтите жилетки“ е прелял към крайно-десните, защото крайно-левите на Меланшон регистрираха загуба. В Италия националпопулитската „Северната лига“ на Матео Салвини излезе първа, преди социалдемократите и популистите от „Пет звезди“.

Не по-малко стряскащ, макар и в друга ситуация, е пробивът на „Партията на Брекзит“ в Обединеното кралство, където привидно оттеглилият се от политиката Найджъл Фараж постигна също първото място. Вярно е, че това не е крайно-дясна екстремистка партия, но антиимигрантската й реторика се вписва в крайно-дясното говорене. Също така е вярно, че за нея гласуваха мнозина от недоволните консерватори, което доведе до срив на консервативната партия, както и на лейбъристите, от друга страна.

В Източна Европа резултатите също не са обнадеждаващи. Ултраконсервативната „Право и справедливост“ в Полша излезе първа, макар и с малко пред десните либерали. Тази партия не е неофашистка, но в много случаи публично защитава близки до крайната десница тези. В Унгария коалицията на ФИДЕС (Виктор Орбан) спечели над половината от гласовете. Тази партия, възникнала като либерална, но присъединила се по-късно към християндемократите, демонстрира вероятно най-ярко в Източна Европа своя евроскептицизъм и привързаност към „нелибералната демокрация“. С места в европарламента ще бъдат и крайно-десни или крайно-консервативни партии от Латвия, Хърватия, Словакия.

Общо казано, с изключение на Италия и България, навсякъде правителствените партии губят позиции на европейските избори. А крайните националисти увеличават влиянието си, макар не навсякъде. В някои страни (Обединеното кралство, Германия, Франция) значителен успех имат зелените и някъде – либералите. Социалдемократите като цяло губят позиции, но в редица страни остават първи (Португалия, Испания, Швеция, Нидерландия). Политическата картина в Европа остава плуралистична, но това не бива да скрива тътенът на едно разочарование от либералната демокрация и ЕС, така, както те функционират сега.

България: „На западния фронт нищо ново“

Къде се вписва България? Както обичайно, извън крайностите, някъде по средата. По равнище на участие сме сред последните, малко по-напред от Словакия, Чехия, Словения и Хърватия. За разлика от повечето страни, управляващата партия ГЕРБ не е сред загубилите.

Всъщност европейските избори в България бяха много по-малко европейски и много повече национални. Европейските тези присъстваха такива, каквито бяха досега, нищо ново не беше нито формулирано, нито предложено. Българските партии се равняваха по европейските, доколкото искаха, но много повече настояваха, че „ще защитават националните интереси и приоритети“.

Но в национален план завръзката беше най-вече в това, дали ГЕРБ отново ще излезе на първо място или ще бъдат изместени от БСП. Поне такава беше основната линия на социалистите, които дори очакваха след тези избори да имат основания за предсрочни парламентарни избори. Това не се случи, въпреки някои податки от предизборни сондажи на общественото мнение, въпреки дори оспорвани заявления от страна на политици извън БСП, че политическият монопол на ГЕРБ трябва да бъде прекъснат, въпреки корупционните скандали с управляващата партия и най-вече скандалът с апартаментите.

Могат да се дадат различни обяснение за неслучилото се. За някои това е пряката на намеса на премиера Бойко Борисов, който заложи личния си авторитет и демонстрира, че именно той е инстанцията, която въздава възмездие и справедливост. За други това е нежеланието на повечето български граждани да има през годината и извънредни избори (предстоят редовни местни избори през есента). За трети това е неспособността на опозицията, най-вече на БСП, да формулира истинска алтернатива на сегашното управление.

БСП не успя и този път да се възползва от ситуацията, да капитализира кризата в ГЕРБ и да отговори на обществени очаквания за промяна. Първият път беше през 2013 г., когато вместо да се заеме с нормализирането на управлението след първия мандат на ГЕРБ (онзи с зрелищните арести и обвинения, завършили с фиаско в крайна сметка), реши да се поддаде на натиска на ДПС и да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. В резултат ГЕРБ се завърна във властта на бял кон. Вторият път беше през 2017 г. на извънредните парламентарни избори, след победата предишната година на Румен Радев (предложен от БСП) на президентските избори. БСП не успя по никакъв начин да капитализира успеха си на президентските избори, не успя да получи повече гласове от ГЕРБ, задоволи се да обяви победа, защото удвои броя на местата си в парламента. През сегашната 2019 г. БСП отново не успява да надмине ГЕРБ по брой на гласовете на евроизборите, но вероятно ще обяви също победа, защото ще е спечелила един мандат повече от 2014 г.

Няма съмнение, че мандатите са от значение. Но истинският вътрешнополитически залог е, дали ГЕРБ ще продължи със своята политическа хегемония. БСП отново пропуска шанса. И този път пак не бива да търси външни причини за това. В хода на кампанията, но и преди нея, ръководството на партията заложи на очакването, че ще разшири електоралната си подкрепа, като влезе в територията на националистите по редица теми (пакта за мобилност, двойните стандарти на единния пазар, Истанбулската конвенция, пакта за миграция на ООН и други теми). Именно такива теми, а не свързаните с неравенствата и социалната справедливост се чуваха от обществото в хода на кампанията. Дори и говоренето на социалистите за двойните стандарти в храните беше почти същото, като казаното от Ангел Джамбазки.[1] Но избирателите на националистите предпочетоха оригинала и пренебрегнаха ерзаца. Освен това БСП разчиташе и на протестен вот, срещу управляващите ГЕРБ, но той отля към независимата кандидатка Десислава Иванчева.

Лошото е, че ръководството не се вслуша в добронамерените съвети на леви интелектуалци, нито във вътрешнопартийната опозиция. Да не говорим, че видната за всички отвън символна война с ПЕС и нейния председател доведе до усещането за дълбок разлом вътре в партията. Така че се налага сериозна вътрешнопартийна дискусия след такъв неуспех, както и поемане на отговорност.

ГЕРБ запази позицията си на първа партия, но е добре и те да не се заблуждават, че това е „възнаграждение за успехите“. Тази победа може да стане Пирова, ако подкопае дългосрочно политическото присъствие на партията в България. Защото, за разлика от БСП например, в ГЕРБ нямаше и намек за дискусия по въпроса за евролистата. Центърът реши и наложи, членовете аплодираха – това накратко описва начина на функциониране на тази партия. Ако се получи вътрешно разногласие, то се решава по два начина: с „доброволна“ оставка или с изключване.

ДПС, макар да получава един мандат по-малко, остава в плен на зависимостта си от Делян Пеевски. Не знам докога избирателите на движението ще проявяват такова голямо търпение, но е напълно възможно това да се прекрати. В полза на движението е неуспехът на конкурентна партия за избирателите сред българските турци и роми, както и нежеланието на претендиращите да бъдат национални партии истински да интегрират в листите и ръководните си позиции представители на тези етнически групи.

ВМРО проби на тези избори, но това е истинска пирова победа, защото разпадът на коалицията на „Обединени патриоти“ е очевиден за всички. И ако пак решат да прикрият разногласията, обществото ще се убеди, че целта им е единствено и само да останат още малко на власт. „Атака“ видимо се отделя, възможно е да се сближи с „Воля“ на Веселин Марешки. Двете партии споделят крайния национализъм, прикрития (и явен) расизъм по отношение на ромите, приятелството си с партията на Марин Льо Пен. Но „мон шер Веселин“ все пак предизвиква ревността на Волен Сидеров, пък и не е ясно, дали „Атака“ и „Воля“ споделят еднакво привързаност към руските пари.

Пробив направи „градската десница“ (добре е, да се откажат от такова самоназоваване, по добре либерална десница или дори либерална публика). Но макар да заявиха, че „се връщат в А отбора“, добре е да не прибързват, защото може да се окаже, че са постигнали максималната си мобилизация, която може и да се окаже недостатъчна за едни парламентарни избори. Възможно е успехът им да се дължи повече на участието на зелените в тяхната коалиция, имайки предвид успеха на зелените в няколко страни в Европа. Проблемът е, че нашите зелени не направиха кампанията си като част от европейското зелено движение, а предпочетоха коалиция, наричаща себе си „традиционна десница“.

Така ГЕРБ запазва политическата си хегемония, БСП остава втора и е пак разединена, ДПС затвърди монопола си сред етническите малцинства, националистите запазиха местата си (макар и малко преразпределени), „градската десница“ остана маргинална, макар и с едно място в ЕП, а независимите кандидати така и не успяха. Какво е ново? Затова в България нещата по-скоро са същите, каквито бяха и преди изборите.

Трудното мнозинство в ЕП

Както стана ясно, двете най-големи европейски партии (ЕНП и Социалистите) губят депутатски места в европарламента. Евроскептичните крайните националисти и ултраконсерватори печелят места спрямо 2014 г. Но места печелят също и проевропейските либерали и зелените. В новият Европейски парламент не се очертава ясно политическо мнозинство, а сметките някак си не излизат.

Двете най-големи политически групи продължават да настояват, че именно сред тях трябва да бъде избран новият шеф на Европейската комисия. Но това няма как да стане без постигане на съгласие с други групи. Все пак има проевропейско мнозинство, привържениците на интеграцията преобладават, което дава шанс на Европа през следващите 4 години.

Проблемът е, че ЕС не може да продължава просто, както досега. Нужда е сериозна реформа за неговата демократизация, но привържениците й са толкова многогласни, че постигането на общи решения става особено трудно. Дали либералите ще успеят да убедят десните и левите про-европейци в нуждата от широк проевропейски алианс не е ясно. Но поне има идея за това. Другото, ако не се постигне такова максимално широко съгласие, ще бъдат нескончаеми преговори и дори пазарлъци. Рискът е, че в такава ситуация най-активни и самопредставящи се като единствена опозиция ще бъдат евроскептиците, и особено най-кресливите от тях. За Европа настават трудни времена, но България няма как да остане извън тях.

[1] Защото един ляв социалист би напомнил, че именно капиталистическият пазар следвайки своята логика ще прави винаги така, че на пазар с по-бедни клиенти ще продават стоки с по-ниско качество, защото са по евтини. А няма да търси причината в надменността на по-богатите нации.

Реклами

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.