Новата истерия за изучаването на комунизма

Ако беше 1990 г., щях да разбера – тогава комунизмът беше гореща тема и обществото активно участваше в дискусията. Тогава антикомунизмът имаше своите логични опори, защото обществото тъкмо беше започнало своя демократичен преход и напускаше „стария режим“. През 2019, тридесет години по-късно, този „позакъснял антикомунизъм“ ми се струва неуместен. Но неговото завръщане, имам предвид проявлението му като подновяване на дебата за комунизма (как именно той да се изучава), е симптом на нещо друго и за него именно трябва да се говори. Смятам, че е симптом на ултраконсервативната вълна, която ни залива, и която, парадоксално или не, отваря широко вратата за един нов фашизъм (в общ, генерически смисъл, защото тук няма да разграничавам „фино“ италианския фашизъм от немския нацизъм).

Скандалът с учебниците по история

Има ли скандал, както оповестиха немалко медии? И какво е естеството на този скандал? Основните тези четем в писмото на фондация „Истина и памет“ до министъра на образованието и науката от 18 юни 2019 г., подписано от Христо Христов и Евелина Келбечева. Става дума за новите учебници по история и цивилизация за България за Х клас на издателствата „Анубис”, „Просвета”, „ Рива”, Домино” и Булвест 2000”. Основните критики са (наред с другата, защото текстът е дълъг), че не се обяснява „смяната на цивилизационните модели“, „някои от фактите за периода 1944-1989 г. са поднесени тенденциозно, други непълно, а трети са напълно спестени“ (с изключение на учебниците на „Рива” и Просвета”), „отсъства ясно изразен акцент какво е икономическото завещание на режима през 1989 г.“, „по никакъв начин не е представена ролята на ДС“, „неадекватно е представен и проекта за присъединяване на България към СССР“, „преднамерено не са акцентирани най-важните характеристики на тоталитарния комунистически режим – политическия терор, репресивната система, тоталната съветизация на странат“, наличие на „откровени пропагандни клишета като например „въвеждането на безплатно образование и здравеопазване“.

В заключение писмото завършва с призив: „Ние считаме, че този тенденциозен и манипулативен характер на някои от учебниците в раздела за комунистическия режим (1944-1989), както и урока за Прехода към демокрация са обективни основания повереното Ви министерство да предприеме необходимите мерки за спиране или фундаментална преработка на тези учебници.“

Реакцията на МОН не закъснява, на 25 юни министър Красимир Вълчев заявява по БНТ: „Това, което аз видях и колегите, това, което са видели и тези историци, които са реагирали, е, че има минимализиране на някои факти, недостатъчен акцент върху тези базови характеристики на периода. Има също така опит да се даде положителен акцент върху други, не толкова съществени елементи. Има си и някои откровено провокативни текстове, затова съм дал препоръки на издателствата да ги коригират“. Жалко е, че решението на МОН стана почти незабавно, без обсъждане, без изслушване на повече мнения.

Последваха и други реакции, като становището на Института за изследване на близкото минало, в което се заявява: „Така в учебниците се появява едно непреодолимо противоречие между теоретичното дефиниране на комунизма като тоталитарен и частичното му реабилитиране.“ Претенцията на някои от авторите на учебници, че комунизмът трябва да бъде представян обективно, се квалифицира в това становище като „негационизъм“, понятие, с което се назовава в немската историография за нацизма „частичното оправдаване на формално осъжданата система“. В становището се заявява също: „Ето защо най-важното в представянето на комунизма в учебника е недвусмисленото и ясно представяне на проблема за комунистическия тоталитаризъм във всички негови водещи характеристики, неизменно в имплицитно или експлицитно сравнение с демократичната форма на управление. И не само класическия тоталитаризъм от времето на сталинизма или ранния живковизъм, но и по-късното му „мирно“ превъплъщение, когато тоталното наблюдение, контрол и шантаж поемат функциите на открития терор и лагерите.“

Истината за комунизма? Коя?

Невероятно е, че именно сега отново се разпалва един дебат, който мислех, че поне след 2001 г. е отшумял. Всъщност, за какво става дума? Изучаването на комунизма в училище? Изобщо или в точно определен канон? Просто осъждане на комунизма? Или предоставяне на инструменти за разбирането на един все още важен период в близката история на България? Или, както в многобройни декларации, текстове, интервюта, инициаторите на кампанията искат в учебниците да влезе „истината за комунизма“.

Но въпросът има и друга страна: каква е автономията на академичните учени (повечето все още уважавани хора), когато, спазвайки стандартите на МОН, предлагат авторски учебници? Лично прегледах раздела за комунизма на издателство „Булвест“, не намерих нищо, което да разтревожи радетелите за истината. Напротив, там има подзаглавия като „Разправа с опозицията“, „Утвърждаване на тоталитарния режим“, „Кулминация на политическия терор“, „България – най-верният съветски сателит“, „Личният режим на Тодор Живков“, „Крах на тоталитарния режим“ и в текста става дума за това. Но явно за инициаторите на кампанията това не е достатъчно. Не е казано достатъчно за това, колко много тоталитарен и лош е комунистическият режим?

Всъщност, ако става дума за политически режим, е едно, но ако става дума за обществото като цяло – нещо друго. Това, което разбираме в днешната дискусия за комунизма е именно периодът на знаменитите 45 години в българската история. Време на поне три житейски поколения, но при това всяко едно от тях преживяло по свой начин комунизма. Да не говорим, че на индивидуално равнище това също е вярно. Но могат ли учебниците да обобщят това различно преживяно. В писмото на „Истина и памет“ се отбелязва, че „удивително малко са документалните свидетелства, в това число и мемориални материали и разкази за човешки съдби.“ Човешки съдби, значи много, значи различни. Кои от тях трябва меродавно да влязат в учебниците? Всички или само на онези, които са били репресирани, гонени, спирани?

Затова казах, че този дебат ме връща в началото на 1990.те години. Тогава беше нормално, логично, именно такива хора, подложени на мълчание дотогава, да говорят за своите преживявания. Техният разказ за комунизма беше легитимен, но също и очакван, насърчаван, подкрепян, приоритетен. Тридесет години по-късно едва ли може да има приоритетен разказ за комунизма, мнозина биха разказали живота си така, че днешните критици на комунизма да привидят в това „носталгия“. Но такъв разказ също е легитимен. Въпросът е, какво от тези разкази да влезе в учебниците и дали един преднамерен избор, включително на езика, няма да създаде един нов канон, огледален образ на канона от времето на комунизма, когато учебниците бяха подчинени на една официална позиция.

Единственият смислен дебат в случая би бил по отношение не просто към комунизма, а към насилието в политиката изобщо. Към последиците от насилието в обществото, към преживяването на насилието. Както и за това, че няма вечен авторитарен режим, че всичко зависи от поведението на хората, от тяхната съпротива срещу насилието и от представите им за бъдещето. Но и че демокрациите също могат да се провалят.

Но какво е комунизъм?

Вече казах, че нашият дебат употребява думата, за да назове системата (политическа и икономическа) от 1944 до 1989 г. Всъщност би трябвало да се отмести началото й малко по-напред, например 1947-1948 г. (новата конституция, национализацията, забраната на опозицията и т.н.). Но най-вече става дума за политически режим, квалифициран като тоталитарен, съществувал като прототип в СССР, но установен и по цяла Централна и Източна Европа след Втората световна война.

Комунизмът, обаче, е много по-широко явление от системата в съветския свят, макар именно Съветската революция от 1917 г. да се свързва с неговото начало. То е, защото тази революция обявява, че ще реализира проекта на Карл Маркс от 1848 г., макар да прави нещо много по-различно. От едно проектирано от Маркс общество без частна собственост („свободна асоциация на производителите“) и без държава (самоуправление), съветската система изгради общество без частна собственост, но с тоталитарна държава. Но това – между другото.

По-важното е, че комунизмът се развива в историята на политическите идеи като проект за некапиталистическа модернизация на обществата. При това – ускорена модернизация, разбирана като създаването на индустриално, урбанизирано и образовано общество. Владимир Ленин, последовател, но и ревизионист на Маркс, ни е оставил две формули за неговото разбиране за комунизма. Първата е много известна: „Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“. Втората е почти неизвестна, в един текст от 1918 г.: „Съветска власт плюс пруския ред на железниците, плюс американската технология и организация на тръстовете, плюс американското обществено образование, това е социализъм“.[1] Дали това определение може да влезе в учебниците днес?

Един от най-значителните анализатори и критици на съветския комунизъм Янош Корнай в мащабното си изследване „Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма“ отбелязва: „Едно от главните достижения на системата е да осигури основна икономическа сигурност на масите, които се приспособяват към нея“. Той изброява 6 измерения на сигурността: пълната заетост, безплатното образование, всеобхватната обществена пенсионна система, липсата на бездомни, социалната мрежа за всички, значително по-голямата от капиталистически страни обществена сигурност и ниска престъпност[2]. Разбира се, това има и своята тъмна страна, включително заради съществуването на една полицейска държава, но „нищо не е безплатно“.

Това може ли да стане част от учебниците по история, или ще се сметне за твърде благосклонно към комунизма? Също така, ще влезе ли в учебниците дефиницията за сталинизма на един от първите му критици, комуниста Лев Троцки, който определя системата като „диктатура на бюрокрацията върху цялото общество“. И ще обяснят ли учебниците фразата на Вацлав Хавел, че посттоталитарната система (има предвид т.нар. „реален социализъм“ от 1960-те години) е „историческа среща на диктатурата и консуматорското общество[3]

За мене няма никакво съмнение, че да се разкаже историята на комунистическия режим в България на около 40 страници в учебника е истинско интелектуално и академично предизвикателство и се отнасям с респект към историците, заели се с това. Но мисля, че трудността на разказа включва и избора на авторите, както и етически ангажимент. Не трябва да се пренебрегват насилията, но историята не е единствено и само низ от насилия, а е и история на обществата и на живелите в тях хора.

Стратегията на приравняването на комунизъм и нацизъм

Но днешната кампания, именно защото е учудващо късен феномен на антикомунизъм, е свързана с нещо друго и то е по-малко безобидно от дискусията за съдържанието на учебниците. Част от аргументите на инициаторите на кампанията са в духа на необходимостта комунизмът да се третира наравно с нацизма като тоталитарна система. Това „равно третиране“ е стар спор в обществата, който има произхода си сред определени консервативни политически среди, които имат проблем не толкова с комунизма, колкото с нацизма.

Първата страна на този проблем е, че нацизмът е квалифициран като крайно-дясна идеология, стъпваща на съвкупност от реакционни десни идеи за превъзходството на бялата раса, за цивилизоващия империализъм, за естествените йерархии в обществото, за защитата на социалния ред със сила. Затова и мнозина днешни десни консерватори предпочитат да квалифицират тази идеология като лява, позовавайки се на официалния й етикет – национал-социализъм. Някак е много удобно нацизмът да се определи като някаква разновидност на социализма.

Втората страна на този проблем е, че в страни като Германия, Италия, но също така и Франция, старата десница между двете световни войни има трудността да се демократизира след видимото й сътрудничество с фашистите и нацистите. В Германия и Италия това става с помощта на Съюзниците, когато се създават десноцентристките християндемократически партии след 1945 г.. Във Франция тази демократизация се осъществява от Шарл де Гол, произхождащ от десницата, но противопоставил се на сътрудничеството с нацистите и съюзил се с комунистите във Франция.

В много текстове посветени на тоталитаризма, всъщност се сравняват и някак равнопоставят трите класически тоталитарни експеримента – в Италия на фашистите, в Германия на нацистите и в СССР на болшевиките. В един текст за тоталитаризма, публикуван през 1995, полският философ Кшищоф Помиан задава въпроса: „Приемливо ли е да поставим на едно място три толкова различни феномена, каквито са били фашизма, нацизма и болшевизма? В частност, приемливо ли е да търсим сходства между тях? Един такъв подход не допуска ли предварително, че става дума за три разновидности от един и същ род, което именно трябва да се покаже?[4] Помиан приема допустимостта на сравнението, но изтъква важността на различията в идеологиите, организацията и упражняването на властта. Той отчита също и значението на Втората световна война при такова сравнение – на едната страна са фашизмът и нацизмът, на другата страна – болшевизмът.

Но да се върнем към приравняването, не казвам сравнението. Приравняването предполага еднаквост, еднаква същност, а оттам – еднакво осъждане като тоталитарни експерименти. Инициаторите на кампанията напомнят многократните усилия комунизмът да бъде осъден по същия начин, както в Европа са осъдени фашизмът и нацизмът. И се учудват, че това все още не е станало, въпреки многобройните резолюции на ПАСЕ, както и приетите в бившите комунистически държави закони, обявяващи комунизма за престъпен режим.

Георги Лозанов, в статия в „Дойче веле“, обяснява целта на кампанията: „Целта е да се преодолее устойчивата асиметрия в средното образование, според която тоталитаризъм е само фашизмът, а комунизмът не е – заради историческото алиби на антифашизма.“ Именно това „историческо алиби“ днес е особено под прицела на критиците на комунизма: наистина ли комунизмът е антифашистки? В подкрепа на твърдението за „фалшивия антифашизъм“ на комунистите се дават най-вече примери около съветско-германския пакт за ненападение от август 1939 г. и подялбата на Полша, съпътствана от известни вече кадри на съвместни паради на нацистките и съветските военни части в Полша, както и присъствието на германска военна делегация на парада на Червения площад в Москва през ноември 1940 г.

Още нещо – в интернет се разпространява стих, приписван на съветския пролетарски поет Владимир Маяковски, който гласи следното:

Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные обятья!

 Пролетарии, стройтесь в единую линию –
Сегодня командуют Тротцкий и Муссолини!
Красное знамя борьбы пролетариев
Сегодня развенуто от России до Италии!

Цитира го и в своя текст в портал „Култура“ Димитър Бочев, като посочва, че целта му е „да постави знак за морално равенство между нацизъм и комунизъм“.  Наистина, колко е удобно да намериш такива думи в подкрепа на фашистите у Маяковски! Само че това е фейк, автор на стихчето не е Маяковски, който иначе е остър противник на фашистите, а поетът и преводачът Марьян Беленький, който през 2010 г. публикува стихчето в своя блог (искайки да покаже, колко невнимателни са читателите на Интернет). Ако вземете стихчето и го „пейстнете“ начисто, в празното поле между двете четиристишия се появява разрешението на енигмата: Автор этих стихов – Марьян Беленький.[5]

Колкото до „негационизма“, нека не забравяме, че именно съветският комунистически лидер Никита Хрушчов в своя „секретен доклад“ през 1956 г. (бързо разпространен и дори отпечатан в 1 млн. екз.) говори за „жертвите на деспотизма на Сталин“, „злоупотреба с властта“, „масов терор“, „жестоки и нечовешки мъчения“… [6] Трудно е да си представим, например Гьобелс, да каже това за Хитлер след смъртта му.

Приравняването на нацизма и комунизма има една очевидна спънка – съюзник на Чърчил е бил Сталин, а не Хитлер. А нацисткият режим загива в една разрушителна, включително за Германия, война. Комунизмът просто си отива, навсякъде из Източна Европа комунистическите режими падат като къща от карти, сякаш против всякакъв здрав разум, убеждаващ хората в силата им. Тази разлика също не е без значение, когато впоследствие се говори за осъждането на тоталитарните политически режими.

Но приравняването на нацизма и комунизма съдържа в себе си една имплицитна програма – и двата режима са еднакво лоши, значи нацизмът не е по-лош (дори в някои текстове се изказват аргументи в полза на превъзходството му над сталинизма). И ако днес трудно ще видим на терена в България истински опасни неосталинисти, то истински опасни неонацисти има, има „Луковмарш“, има и публично говорене в стила на най-добрите образци на нацисткия расизъм. Ето затова приравняването на комунизма и нацизма, дори с благородното намерение да се отхвърли насилието в политиката, може да доведе до неочаквани последици – несъзнателното легитимиране на крайно-десните идеи, хранителната среда на неонацизма.

Да си антикомунист по убеждение е въпрос на избор, възможен публично след 1989 г. в България. Но да си антикомунист по професия, това вече е съвсем друга работа. Опасявам се, че днес, в началото на ХХІ век, тридесет години след разпада на съветската комунистическа система и края на съветския комунистически експеримент, борбата с комунизма (или неговите останки) е много повече въпрос за защита на професионалното поле на реализация, отколкото на лични убеждения.

[1] Ленинский сборник, т.36, стр. 31.

[2] Корнай, Янош. Социалистическата система. Политическа икономия на комунизмаАкадемично издателство „Проф. Марин Дринов“1 София1 1996, с. 291-293.

[3] Berend, Ivan. Central and Eastern Europe 1944-1993. Detour from the Periphery to the Periphery.- Cambridge university press, 1996, p. 155.

[4] Pomian, Krzystof. Qu’est-ce que le totalitarisme. In: Ferro, Marc (présenté par). Nazisme et communisme. Deux régimes dans le siècle. (Recueil de textes), Hachette Littératures, 1999, p. 143.

[5] Блогът на поета: https://belenky.livejournal.com/2349828.html#comments;

Както и информацията за този мит: http://wiki.istmat.info/%D0%BC%D0%B8%D1%84:%D0%BC%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B8_%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BD_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B7%D0%BC

[6] Цит. по Бранко Лазич. Исторический очерк. Никита Хрущев, доклад на закрытом заседании ХХ съезда КПСС. Overseas Publications Interchange Ltd, 1986, с. 45-122.

Реклами

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Новата истерия за изучаването на комунизма

  1. Николай Василев каза:

    Уважавам вижданията на професор Тодоров, но в случая той греши.
    Още в средата на 20-ти век американският теолог и философ Райнхолд Нибур забелязва наличието на интересен механизъм. Чрез политическата реалност нашето супрего (съзнанието ни за добро и зло) бива убедено в „моралността” на извършваните от нас „неморални“ действия. Показателно той нарича най-влиятелното си произведение „Моралният човек и неморалното общество”. Механизмът е прост. Нашето суперего ни призовава към самоограничаване и дори саможертва. Политическата реалност – такава, каквато я възприемаме, ни ангажира с “общността, от която сме част: племето, религията, нацията, расата, пола, професията или църквата… Ние се подчиняваме с цялата си лоялност и сила на нашата група, на нейната сигурност и на успехите ѝ, на способността ѝ да покорява конкурентни групи и да господства над тях” .
    След като самите ние сме готови да направим жертви за „нашата” партия, народ, класа и т. н., нямаме склонност да се замисляме дали не вършим зло. Tова, което правим, го правим не за себе си, а за „другите” и съвестта ни е чиста. В нашите размишления за добро и зло няма място за аргументите на противника. Себичността си остава доминантна, но се измества от индивида към групата.
    У нас, разбира се, има много хора, които си живеят с „другата истина“ на Искра Баева и подобни. Според тях българите преди 9 септември 1944 година живеели бедно, били управлявани от престъпен елит, който тласкал страната от катастрофа към катастрофа. На 9 септември народът в голямата си част приветствал идването на Съветската армия и ако за елита настанал ад, то за повечето българи се отворил шанс за по-добър живот. Е имало и грешки…
    Този разказ е жив и силен, но е несъвместим с „полисните“ демократични принципи заложени както в нашата конституция, така и в Търновската конституция. Според „полисния“ модел задължение на държавата е да гарантира живота, свободата и собствеността на гражданите, правото им да преследват свои (егоистични или алтруистични) цели, и налага някои ограничения пред произвола на властта.
    След Първата световна война вярата в този модел е разклатена. Появяват се разнообразни идеологии, които привиждат ред базиран на доминацията на класи, раси и т.н. Всички тези теории отричат полисната етика и предлагат нейната замяна с някаква имперска индоктринация, която да легитимира властта на някаква партия, лидер, група… Милиони хора намират утеха в анонимността на имперската интеграция в обществото и фактът, държавата на която служат мачка реални, или потенциални врагове, че се опитва да ликвидира цели класи, етнически групи, или индивиди с определени разбирания или стил на жовот, не смущава спокойния им сън.
    Изненадан съм от опита на професор Тодоров да разграничи нацизма и комунизма със съюзничеството на Чърчил със Сатлин по време на войната.
    След като в продължение на една година Британия е воювала сама срещу Хилтер, съюзничеството със Сталин е единственият шанс демокрацията да се завърне поне на западното крайбрежие на Европейския континент. Подкрепата оказана от Великобритания и САЩ на Съветския съюз е проява на циничен прагматизъм, не на ценностно осмисляне.
    Друг е въпросът че мнозина на Запад тогава са се опитвали да убедят себе си, че Сталин не е такова чудовище…
    Особено важно за българите е да помним, че след като е поддържал дипломатически отношения с България докато тя се управлява от про-нацистки режим, Съветският съюз напада нашата страна, когато на власт са дошли най-принципните противници на всяко сътрудничество с Хитлер. И тяхната съдба не се различава особено от съдбата на политиците склонили глава пред фюрера през 1941 г.
    Разбира се, в резултат на съветската окупация комунистическата партия получава неограничена власт. Разправяйки се кърваво с българския икономически, политически и културен елит, тя успява да мобилизира широки слоеве за изграждането на нейната алтернативна държавно-политическа уредба. В битов план много българи могат да разкажат: „ама тогава ние пък получихме шанс…“
    Но този разказ противоречи и подкова конституционния принцип на който се опитваме вече 30 години да изградим нашето общество. Полисно-демократичният модел в България има дълбоки корени, но не винаги е работел добре. Често ни се привижда, че той ражда само партизанщина и корупция Предвид задаващите се вълни на неговото отричане, за които професор Тодоров често бие камбаната, релативизирането, оправдаването, или толерирането дори в исторически план на която и да било от „алтернативните“ идеологии, представлява смъртна заплаха за демокрацията у нас!

    Харесвам

Оставяне на отзив за Николай Василев Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.