Вторият тур на кметските избори: кого искаме да управлява общината

Първият тур на местните избори 2019 отмина и вече са ясни съставите на общинските съвети, които всъщност имат основната власт. Обобщението на резултатите за всички общини не е лесно, но се вижда, че почти навсякъде ГЕРБ има най-многобройната група (изключението са общините, където ДПС е първа партия и още няколко общини, където опозицията преобладава), но почти никъде ГЕРБ няма абсолютно мнозинство и ще трябва да управлява със съгласието на другите.

Известни са, обаче и спечелените кметски места от първия тур. В 158 общини са избрани кметове от първия тур (60% от всички общини), като от тях ГЕРБ е спечелил 84, следва ДПС с 33 и БСП с 15. ГЕРБ печели от първия тур също така в 8 областни града (от 28). ДПС също печели в Кърджали.

Но картата показва, че на тези избори ГЕРБ не потвърждава успеха си от 2015 г., когато спечели 9 областни града. Сега кандидатите на ГЕРБ ще се явят на балотаж в София, Варна, Сливен, Ямбол, Русе и Смолян. Но с изключение на Русе, навсякъде кандидатите на ГЕРБ имат предимство, най-често значително, след втория кандидат за балотажа. Това потвърждава хегемонията на ГЕРБ, макар и малко накърнена.

Промяната се вижда и в София, където през 2015 г. ГЕРБ спечели 7 районни кметски места, а сега само 2 (Банкя и Кремиковци). В останалите 22 района предстоят балотажи, като от тях 10 ще са с Демократична България, 8 с БСП и 4 с независими и други кандидати. Промяната е свързана и с неочаквания успех на кандидата за кмет и общински съветник Борис Бонев, който спечели мандат в съвета, без да има зад себе си политическа партия. Вярно е, че неговата неправителствена организация „Спаси София“ е отдавна позната и активна в столицата, но успехът му беше изненада.

Предстои втори тур в 107 общини, сред които големи градове. Въпросът е, кого избираме на втория тур.

Във Франция, където мажоритарна избирателна система се прилага от 1958 г. , на втория тур могат да се кандидатират онези кандидати, които на първия тур са получили най-малко 12,5% от гласовете (или 1/8 от подадените гласове за кандидатите). Това дава обикновено възможност на втория тур да се явят трима или четирима кандидати, но на практика винаги се явяват само двама. Тази система обаче почти задължава партиите да се договорят помежду си за поведението си на втория тур, дори още преди първия тур. Обичайно така се формират два големи политически блока, левицата и десницата, като партиите се договарят на втория тур да подкрепят онзи от кандидатите, който има най-много гласове от кандидатите в блока. Това прави изборите по-прозрачни и по-честни, защото договореностите се обявяват предварително. Така французите казват, че на първия тур „гласуват със сърцето си“, докато на втория тур „гласуват с разума си“.

В България по закон на втория тур на кметските избори се явяват единствено първите двама кандидати. Това поставя обикновено партиите и кандидатите, които отпадат от балотажа, пред необходимостта между двата тура за обявят, дали официално ще застанат зад някой от двамата кандидати или не. В случая трудността първо произтича от това, че на първия тур техните кандидати са били съперници на отиващите на балотажа и затова впоследствие не е лесно да се намери легитимация за евентуална подкрепа. Най-лесният отговор в такъв случай би бил дадения от Борислав Игнатов в София: той каза, че лично той няма да гласува за нито една от двете кандидатки за балотажа в София, но призова гласувалите за него да постъпят „по съвест“.

Нека видим, какъв би бил крайният резултат от изборите за кметове, ако всички избиратели на некласиралите се за балотажа кандидати решат да не гласуват изобщо (или да изберат „не подкрепям никого“, което практически при избора ще има същия ефект). Картите по-долу представят такава хипотеза в страната, както и в районите в София.

Хегемонията на ГЕРБ в страната ще стане все по-стабилна и мащабна. Но в София тя ще бъде почти абсолютна.

При такава хипотеза ГЕРБ би имал 135 кмета (с 14 повече в сравнение с 2015 г.), БСП – 32 (с 6 по-малко), а ДПС – 42 (с 9 повече). Накратко, ако всички постъпят по този начин и на втория тур се явят единствено гласувалите за първите двама кандидати, ситуацията с очевидната политическа хегемония на ГЕРБ ще се укрепи значително в местната власт. Е, при такъв случай ГЕРБ ще загубят областен град като Русе, но всяка по-голяма печалба има своята цена (защото ще управляват 24 областни града, при 21 през 2015 г.).

Балотажите се очертават пъстри: най-често между ГЕРБ и БСП, но също между ДБ и ГЕРБ, независими и ГЕРБ. Изходът от тях зависи най-вече от решението на гласоподавателите на некласиралите се кандидати, както и на негласувалите на първия тур (почти половината, ако не и повече). Какъв е характерът на този избор? (вече показах възможния резултат, ако и двете групи избиратели не гласуват на втория тур).

Промяна ще има, ако новоизбраният кмет е различен от предишния, но и предложен от различна политическа партия или инициативен комитет. Разбира се, личностите са от първостепенно значение, но в политиката не по-малко значение имат и партиите. Промяната може да бъде най-вече по отношение на политическата хегемония на ГЕРБ и това е основният залог на тези избори.

Очаквания за радикална промяна не са основателни, революция няма да има, но може да има стъпки към промяна, подготовка за по-сериозно изменение във властовата конфигурация. Тя все още предстои, но не защото ГЕРБ притежават някакви удивителни механизми, позволяващи им да се задържат на власт. Проблемът е повече в опозицията, която не може да излъчи достатъчно мощен импулс за промяна, не успява да убеди обществото, че се бъде по-добра в местната и националната власт. А освен това е не просто разединена, но и вплетена в исторически вътрешни конфликти, които не й позволяват да постигне дори само временно и ограничено единодействие (въобще не става дума за единство). Опозицията има шанс да промени нещата в София, Благоевград, Търговище, Плевен, Перник, Разград, Ловеч, Видин. Може да промени нещата и софийските райони.

Разбира се, промяната не винаги може да е към по-добро. Статуквото, една дума, която употребяваме в публичното говорене като синоним на нещо лошо, може понякога да е по-добро от предлаганата промяна. Може би така стоят нещата сега в Пловдив или Варна.

Но във всеки случай една видима промяна на тези кметски избори, макар и да не бъде толкова решаваща за промяна в националната власт (не може да има сега основания за предсрочни избори), ще зададе нова възможност. Промяната, дори да се питаме, колко е дълбока и колко е истинска, във всеки случай открива нови възможности. Запазването на статуквото, обратно, не предоставя нови възможности.

Политическата карта на България може да стане по-пъстра, но дори не това е толкова важно. Важното е, че при вече наличната политическа пъстрота на общинските съвети (повечето), новоизбраните кметове и общински съветници ще трябва да се учат на политика на съгласието, на политика на компромиса, ще трябва да приемат, че управление, което взима всичко и с никого не дели, е лошо управление (един американски политолог го нарича „канибалска демокрация“, в която победителят взима всичко).

Ситуацията е такава, че ако искат промяна, гражданите трябва да решат да подкрепят кандидат, когото в друга ситуация не биха подкрепили. Някои анализатори изтъкнаха, че такова поведение е нещо като „всички срещу ГЕРБ“ или някакво „ново ОФ“. Може и така да е, но въпросът тогава е, дали тези „всички“ приемат стабилизираща се политическа хегемония на управляващата партия. Иначе всякакви апели за промяна остават празни приказки.

В ситуация сме, когато леви, центристи или десни могат да опитат заедно да променят нещо. Ако не успеят, няма да има нищо драматично, освен че в едно обозримо бъдеще промянатта може да се окаже вече принципно невъзможна. Тези избори са голямо изпитание за здравия разум на избирателите.

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Вторият тур на кметските избори: кого искаме да управлява общината

  1. Николай Василев каза:

    Преди да говорим за промяна, трябва да сме наясно какво искаме да променим. Искаме ли да променим външната и/или вътрешната политика на страната? Не разполагаме със социологически изследвания, които да показват, че мнозинството иска някаква радикална промяна. Обществото не гори от желание да премахне плоския данък, или да се откаже от политиката на опит да се съчетае членство в ЕС и НАТО, с „намигане към Русия“, с ангажиране в нейните проекти или най-малкото да „не ѝ се зъбим“, независимо каква е нейната политика към нас и в региона. Страхувам се, че доколкото се интересува, обществото очаква от правителството да се държи наставнически с македонците, които според общото вярване ни „крадат историята“ (като че ли са някакво племе появило се през 1945, а на потомци на възрожденските българи, имали обаче много различна съдба през последните повече от 140 години). Неслучайно малко от партиите посочваха някаква конкретна промяна на политиката. Малцина са визионерите, които се опитват да генерират обществени разбирания, а не да се съобразяват с най-елементарните нагласи и дори предразсъдъци. (От една страна в България почти няма политическа сила, която да предлага да се забранят абортите, от друга никой не защитава публично правата на хората с различна сексуална ориентация) Това, което обществото категорично иска да промени е начина по който функционират политиката, държавната администрация и бизнесът. Как да стане така, че фирмите, в конкуренция помежду си да предлагат все-по добри и по-достъпни стоки и услуги. Държавните служители, в очакване на кариерно развитие да предлагат компетентност на всички власти, независимо от коя партия са избрани. И в крайна сметка политиците да се борят за доверие като предлагат различни политики, които – балансирайки между независимия частен сектор и професионалната държавна администрация едва ли ще са кой знае колко вляво, или вдясно от имагинерния център. Така че когато говорим за промяна, трябва да даваме сметка, че тя трябва да е превръщането на България в страна от Първия свят, в който са налични описаните характеристики. Това обаче не може да се случи с избирането на конкретна партия, или със самоцелна промяна на управляващите. Само всенародно усилие и да си го признаем, активна външна външна помощ може да ни спаси от характеристиките на страните от Третия свят, където частният и политическият сектор, обвързани с непрозрачни договорки паразитират върху държавната администрация и парализират обществото.

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.