„Бихме ги!“ или кой какво спечели и загуби на местните избори 2019?

Този израз, характерен за спортните срещи (най-вече във футбола) се употребява често от лидера на ГЕРБ сред приключването на поредните избори, на които неговата партия излиза първа (по подадени гласове или завоювани кметски места). Но тук ще направя важната уговорка, че на футболния терен победата или загубата се решават от играчите на терена, броят се вкараните голове, което няма никакво отношение към броя или поведението на публиката. При изборите е обратно, не е от значение ставащото на терена (особено по време на кампаниите, приличащи често на шоу), от значение е броя и поведението на публиката. На изминалите местни избори изглежда всички обявиха победа с много малки изключения, или ако не в смисъл на спечелен мандат, то винаги в морален смисъл.

Не се осъществиха очакванията за много по-ниска избирателна активност – 49,8% общо в страната (през 2015 г. е била пак по официални данни 53,6%). Вярно е, че тя се изчислява на основата на официалните избирателни списъци, които отдавна с проблематични: 6 221 729 избиратели на местните избори, при установени от НСИ 7 000 039 жители на България или 88,9% (в Белгия е 71,9%). През 2015 г. на местните избори са гласували 3 296 633, докато през 2019 – 3 096 696, т.е. с 200 000 по-малко. Очевидно има отстъпление. Към това можем да добавим и съобщения брой на недействителни бюлетини, като няма официално число, но неофициално оценките варират между 400 000 и 600 000 (за първия тур). Очевидно е, че това създава огромен организационен и политически проблем – изборите всъщност са решени не от 3,2 млн. участвали на изборите, а от половин милион по-малко (около 2,6 млн.). Темата с контролирания вот, включително купените гласове, е за друг анализ.

Най-общо, резултатите показват малко променена картина в сравнение с 2015 г. Съотношението между основните партии се запазва по брой на кметските места, макар и с някои промени. ГЕРБ запазва политическата си хегемония и отново има най-много кметски места (дори с 8 повече) и най-много гласове за кандидатските листи, но губи в 6 областни града и в 8 района на София. „Демократична България“(ДБ) получава места в 8 района в София, но няма самостоятелно общински кмет в страната, оставайки по същество „софийска партия“. БСП спечели кметските места в 4 областни града, както и едно място в софийски район, но остана отново втора по подадени гласове за общинските съвети, да не говорим, че изглежда е на трето място по общински кметове (според официалните данни на ЦИК общинските кметове от БСП са 37, макар партийното ръководство да отчита 60 кметски места). Наистина в София подкрепената от БСП Мая Манолова успя „да обедини необединяемото“ срещу ГЕРБ, но пробивът не се състоя, макар и за малко. ДПС, въпреки опита си за пробив в друг областен град освен Кърджали (например в Търговище), не успя да надхвърли традиционните си райони и остава по същество регионална партия. Накратко, революцията не се състоя, но пукнатини в досегашната властова конфигурация вече се забелязват.

Таблицата по-долу показва динамиката спрямо 2015 г., но с уговорката, че тогава съществува „Реформаторския блок“(РБ), коалиция от няколко партии, сред които СДС, ДСБ и ДБГ. Ако донякъде днешният СДС и коалицията ДБ се смятат за наследници на РБ, то днес те заедно имат 6 общински кмета по-малко в сравнение с 2015 г.

Общински кметове 2019 % 2015 %
1 ГЕРБ 133 50,6 121 +8
2 БСП 37 13,6 38 -1
3 ДБ / РБ 0 0,0 11 -11
4 ДПС 40 15,1 33 +7
5 АБВ 5 1,9 3 +2
6 ВМРО 6 2,3 1 +6
7 СДС 5 1,9 0 +5
8 Други 24 9,0 0 +24
9 Независим 15 5,5 58 -43
265 265

Карта на избраните кметове на общини 2019

Политическата карта на България в общините е шарена, но съвсем очевидно промените не изглеждат толкова големи, че да позволят заключението, че сме пред съвършено нова политическа ситуация.

  1. Политическата хегемония на ГЕРБ продължава, макар с нови пукнатини.

Към 2015 г. вече е очевидно, че в България е налице действителна политическа хегемония на ГЕРБ. (виж предишния ми текст от блога: https://antoniytodorov.wordpress.com/2019/10/25/%d0%ba%d0%bc%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%82-2019-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%ba-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b4%d0%b6/. Партията управлява най-малко 121 общини, включително 20 областни града, в София управлява 22 от 24 района, има мнозинство в парламента в коалиция с РБ и АВБ, президентът на републиката Росен Плевнелиев е избран по нейно предложение. Дори може да се каже, че тази хегемония е вече толкова значителна, че на всеки следващ избор тя може само и единствено да ерозира.

Такива очаквания, най-вече от партиите на опозицията, се оказаха донякъде основателни: през 2016 г. ГЕРБ не спечели отново президентските избори, но пък на предсрочните парламентарни избори през 2017 г. отново излезе начело по брой на подадените гласове, при това дори с повече гласове в сравнение с 2014 (+72 000).

При сегашните избори ГЕРБ има вече 133 избрани общински кмета (121 през 2015), макар да загуби важни позиции във Видин, Русе, Разград, Благоевград, Перник и Ямбол. Все пак ГЕРБ запазва управлението на 17 от общо 28 областни града, включително в София, където отстъпи на ДБ в 8 района (но устоя в 15 други района). В много повече общини, отколкото са спечелените кметски места, ГЕРБ остава първата партия в Общинския съвет, често и първата по броя на получените гласове. Това илюстрира картата с информация за първата партия по брой на избраните общински съветници.

Карта на първата партия в общинските съвети 2019

Тази карта показва, че например в Русе, Разград и Благоевград, където ГЕРБ загубиха кметското място, партията е първа политическа сила в общинския съвет. А в българския модел на местно самоуправление именно общинските съвети държат основната част от властта, защото определят местните данъци и такси и гласуват бюджета. Ето защо може да се каже, че ГЕРБ запазва своята политическа хегемония, макар и леко накърнена.

Неуспехите са видими особено там, където местните организации на ГЕРБ претърпяха криза, например в Ямбол, Русе, Благоевград, Сандански. Ръководството на самата партия не смята, че има голяма загуба, напротив. Но дори нейният лидер още веднага след втория тур заяви, че ще продължи прочистването на партията, което е свидетелство, че все пак има проблеми. В София ГЕРБ загуби в балотажи 9 района (от 24), а можеха да бъдат и повече.

Карта на избраните районни кметове в Столична община 2019

Но промяната е много повече видима на картата на самия град София, без прилежащите села-квартали. Там най-добре се виждат загубите на ГЕРБ. Всъщност целия 23 МИР в столицата премина в ръцете на опозицията (най-много райони към ДБ, един към БСП).

Карта на избраните районни кметове в град София

Вероятно мнозина в ръководството на ГЕРБ изпитват тревога, ако не и известен страх от резултатите. Най-откровено го изразява Менда Стоянова, член на ръководството: „Имаше места, особено в София, вотът беше даден от омраза към ГЕРБ, омраза, която аз не мога да си обясня. Гласуваш, защото мразиш, не можеш да стъпиш на факти и да прецениш кандидата, за който гласуваш от омраза. За мен това не е нормално политическо поведение.“ Страхът всъщност е подобен на онзи от 2013 г., когато ГЕРБ отново излязоха на първо място по брой на подадените гласове за тогавашните извънредни парламентарни избори, но останаха изолирани и не можаха да съставят правителство. Силната ангажираност на премиера с местните избори, особено между двата тура, също показа наличието на притеснения за политическото бъдеще в ГЕРБ.

От друга страна, някак като оправдание за отделни неуспехи, Бойко Борисов заключава: „Мисля, че се върнахме към нормалността в един изборен процес – не е нормално една партия да спечели всички областни градове. По-шарените общински съвети дават възможност да споделим отговорността“. https://btvnovinite.bg/mestnite2019/bojko-borisov-horata-podkrepiha-partijata-i-nakazaha-loshite-kandidati.html

  1. БСП направи малки пробиви, но не постигна решителен обрат.

Както и за европейските избори, БСП имаше големи очаквания за разместване на политическите пластове на местните избори. Особено в София, където партията подкрепи своята дългогодишна активистка и доскорошен омбудсман Мая Манолова. Макар тази подкрепа да не дойде автоматично (мнозина очакваха именно това) и централното ръководство да произведе известен „съспенс“, подкрепата на социалистите за независимата кандидатка в София беше решаваща – без нея тя не би достигнала до балотаж, както не би достигнала до балотаж и с подкрепата само на социалистите. Последният балотаж в кметската надпревара в София, на който участва кандидат на БСП, е през 2005 г., на Татяна Дончева срещу Бойко Борисов. След това последователно през 2007, 2011 и 2015 г. кандидатката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова печели изборите в София още на първия тур. В такъв смисъл дори достигането на балотаж в София може да бъде отчетено като успех за БСП на тези избори.

Успехът обаче не принадлежи само на БСП, защото Мая Манолова беше подкрепена и от няколко партии, които досега неизменно са се самоопределяли като десни, както и от АБВ. В някакъв смисъл нейната кандидатура, подкрепена от опита й като омбудсман, обедини „несъбираемото“. Вярно, като гласуване против ГЕРБ, а не толкова в подкрепа на обща политическа програма, макар че подкрепящите я партии приеха основната част от нейните предложения за София.

Действителен успех на БСП са кметските места в 4 областни града: Русе, Разград, Перник и Благоевград (в последния град избраният кмет се кандидатира като независим, но подкрепен от БСП). Също така БСП спечели район „Изгрев“ в София, и Младост, където кметът също се кандидатира като независим. В изявление след изборите председателката на партията Корнелия Нинова направи силно положителна равносметка на изборите: „На първи тур 35 общини, на втори тур печелим 26 балотажа – общо 61 кмета, от които четирима областни… В София печелим два района – „Изгрев” и „Младост”. В София Мая Манолова показа, че алтернатива има”.

Всъщност най-видимите успехи БСП има там, където местната организация на ГЕРБ се е сринала (Русе, Разград) или там, където подкрепя независим кандидат, който обаче е избран не само с гласовете на социалистите. Така се случи в София (макар и неуспешно) и в Благоевград (успешно). Иначе БСП е първа партия в общинския съвет на 31 общини, а в още 10 е наред с друга партия (най-често ГЕРБ). Това прави общо 61 общини от всичко 265, БСП е далече от половината, за да може да се изравни донякъде с ГЕРБ.

Карта на кметовете от БСП 2019 и 2015

Картата показва, че през 2019 БСП печели няколко кметски места, но също и губи няколко кметски места спрямо 2015. Данните са само за кметовете, които се кандидатират от името на БСП, за 2019 г. също така е показан и изборът в Благоевград – независим кмет, подкрепен от БСП.

Но основният въпрос е, дали местните избори показаха, че БСП е политическата алтернатива на ГЕРБ, в смисъл, припозната от една нарастваща група граждани като алтернатива, способна да управлява общините и държавата по-добре от ГЕРБ. Няма категоричен положителен отговор на този въпрос. По този въпрос пространен анализ предоставя Иво Инджов, доцент в СУ, за вестник „Дневник“. Той отбелязва, че БСП не е реална лява опозиция, макар да има в нея потенциални фигури на такава опозиция. А под лява опозиция разбира партия, която действа „в интерес на малкия човек, хората на наемния труд, бедните, експлоатираните малцинства“. И не отива в националистическата и ултраконсервативната ниша, която вече е заета от мнозина други.

Всъщност, критично се изказа по този въпрос и председателят на ПЕС и бивш лидер на БСП Сергей Станишев: „Знам, че пак ще бъда обвинен във всички грехове, но аз милея за моята партия и съм длъжен да кажа, че ако така продължаваме, БСП няма да спечели следващи парламентарни избори. Нито които и да е следващи избори. Защо? Защото БСП не е алтернатива. На поредни избори левицата не предложи модерна, задълбочена и експертна политическа оферта.

  1. „Градската десница“ остана Софийска, макар да направи пробиви с чужда подкрепа.

Партиите обединени в „Демократична България“ (припомням: ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение) постигнаха до известна степен неочакван успех в София, но не и извън столицата. Ако след 2015 г. партии от тогавашния Реформаторски блок управляваха 2 от 24 софийски района, но също така и 11 общини в страната, сред които Плевен и Добрич, сега нещата са други: 8 района в София, но нито една община извън. От бившия реформаторски блок сегашния СДС, иначе в коалиция с ГЕРБ от европейските избори насам, спечели 5 кметски места самостоятелно, някъде (като Видин) в конкуренция с кандидата на ГЕРБ.

Тази ситуация издава състоянието на тази коалиция, която по навик мнозина наричат „градска десница“. Названието е паралелно на друго – „синя София“, от времето на началото на демократизацията, когато тогавашния СДС имаше винаги мнозинство в столицата. Но Евгений Дайнов наскоро обърна внимание, че такова название (а и самоназоваване) не е валидно: „Как така Демократична България ще са „десни”, след като две от трите партии, съставляващи тази коалиция, в самия момент на своето раждане обявиха, че се разполагат извън традиционното деление ляво-дясно?

Освен това мнозина в тази общност (всъщност сега вече много разнородна), приеха като действителна тяхна характеристика една метафора на писателя Георги Господинов по повод на протестите от 2013 г., когато нарече протестиращите „умните и красивите“. Метафората изразяваше неговата солидарност с протестите, но очевидно не и дисквалифициране на непротестиращите като „неумни и некрасиви“.

Лошото е, че в „Демократична България“ мнозина приеха квалификацията telle quelle и се самоопределят като общност на по-образованите и по-добре платените меритократични градски среди, които се оказват политически непредставени. В такава претенция (за принадлежност към „заслужилите“ в обществото, които не получават онова, което им се дължи) има известно високомерие. Защото ако става въпрос само за „интелигенцията“, то част от нейната роля е и да може да бъде говорител и изразител на очакванията на всички онези работници (нископлатени), по-необразовани и дори маргинализирани градски жители, които също имат нужда от представителство. Високомерието на „градската десница“ изоставя всички тези категории в ръцете на различни популисти. Но високомерието също така се изразява и в убеждението, че Борис Бонев със своята кандидатура „е отклонил“ гласове от „Демократична България“. Сякаш избирателите му са по принцип и „естествено“ подкрепящи „традиционните десни“ (друга вече неубедителна самоквалификация, виж отново текста на Евгений Дайнов).

Демонстрираното високомерие се върна като бумеранг срещу „Демократична България“, когато анализаторът Иван Стамболов-Сула заяви в скорошен текст: „Малката разлика между Фандъкова и Манолова е ярка червена лампа за всички. Тя показва, че е налице и назрява нова политическа ситуация и че тази ситуация ще търпи развитие, като достигне кулминацията си на следващите редовни парламентарни избори. Дано тази малка разлика покаже на десните софиянци, че на косъм са се разминали с нещо невиждано досега в политиката – почти успешен популистки преврат.“ На „десните софиянци“ им се напомня, че са десни, затова най-добре да подкрепят и занапред десните в лицето на ГЕРБ, при това в съюз със СДС (от онзи СДС е останал единствено етикетът). Иван Стамболов-Сула продължава: „трябва да се огледаме кои са дясно-консервативните субекти и да ги поощрим да направят устойчива коалиция, която в един момент да се превърне в партия. Това са СДС, ДСБ, ГЕРБ и патриотите, може би без Атака.“ Програмата е ясна, но поставя много и важни въпроси за политическата идентичност.

  1. ДПС остана най-вече регионална партия, макар и не съвсем.

ДПС също постигна очаквани резултати, но едновременно спечели и загуби. Движението има със 7 кметски места повече, отколкото през 2015 г. Но едновременно е спечелило на нови места и е загубило няколко позиции.

Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ се похвали с успех: „През 2015 г. имахме 39 кметове на общини, от които 32-ма бяха партийни кандидати, а другите бяха в коалиция или независими, но с нашата подкрепа. Сега имаме 47 общински кметове, от които 37 са изцяло кандидатури на ДПС“.

Карта на кметовете от ДПС 2019 и 2015

ДПС запази позициите си във всички общини на Кърджалийска област, но разшири присъствието си в общините от Разградска област (всички освен Разград). Разшири влиянието си и в няколко общини в Старозагорска област (като Гурково и Павел баня) или Благоевградска област (Гърмен и Хаджидимово). Възможно е разширяването в Лудогорието да е резултат от промяната в съотношението с конкурентната партия ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан, явила се на тези избори в съюз с БЗНС на Николай Ненчев. В крайна сметка ДОСТ не проби никъде на тези избори.

Но ДПС не успя да направи пробив в друг областен глад, освен традиционната си позиция в Кърджали. Не успя в Търговище, но според някои анализатори новият кмет на Ямбол, бизнесменът Валентин Ревански, от „Пряка демокрация“, е всъщност имплицитно подкрепен от ДПС. Все пак ДПС има самостоятелно едва 611 гласа за листата си за общински съветници в Ямбол (без място в ОС), докато „Пряка демокрация“ печели 13 места, повече от ГЕРБ и от БСП (с по 9).

Така движението остава по същество регионална партия, присъстваща в районите с концентрация на български турци и помаци. Новото е, че в изявлението си след изборите лидерът на движението Мустафа Карадайъ разкритикува остро ГЕРБ: „Цялата държавна машина беше впрегната незаконно в кампанията на управляващите. Държавният апарат беше превърнат в машина за печелене на избори и то в най-уродливата ѝ форма – чрез заплахи, натиск и репресии.“  Някои наблюдатели квалифицираха заявлението като предложение за участие на ДПС в управлението заедно с ГЕРБ, но изглежда по-скоро лидерите на движението дават заявка за очерталия се на тези избори „анти-ГЕРБ фронт“.

  1. Кой на кого е съперник или враг?

Най-сетне, има ли нови политически разделителни линии в българското общество, които да се очертаха на тези избори? На пръв поглед и някак си логически, би трябвало да кажем, че в основни линии се е запазила линията на противопоставяне между ГЕРБ и БСП. Това е и смисълът на казаното от Бойко Борисов: „За мен като лидер на партията е важен един резултат – безапелационната победа над БСП. Навсякъде, а в София –двойно“.

Но експлицирането на тази ос има друга стойност, да покаже, че ГЕРБ е легитимният наследник на „сините“ в един конфликт, представян за вечно дерби  в политиката (както във футбола „Левски“ и ЦСКА от миналото). ГЕРБ претендира да бъде наследникът на СДС от времето на 1990-те години, лагерът на „сините“, противопоставящ се на лагера на „червените“ от БСП. Претенцията на ГЕРБ се подчертава и с днешната му коалиция със СДС, а най-накрая се експлицира пак от Бойко Борисов, заявявайки просто, че днешната „Демократична България“ (някак си смятана, дори от него за претендент за наследството на „сините“) е всъщност нещо съвсем друго, дори противоположно на „сините“: Борисов: „Да спрем да ги наричаме десница. Това са бившите деца, внуци на червената номенклатура“.

Би било забавно, ако не беше сериозно. Но за такава ситуация вина носи и самата „Демократична България“ най-вече заради епичната си борба за етикета „традиционна десница“. За да бъдат съвсем уязвени, депутатът от ГЕРБ и негов фактически интелектуален говорител Тома Биков дори подчертава: „В София се поражда градска левица в лицето на една част от Демократична България и на пооддръжниците на Бонев. Това е една либерална левица, за която имаше наченки преди известно време, и която в тези райони печели благодарение на БСП. Не на нещо друго и това трябва да бъде ясно.

Онова, което става ясно е, че се възражда едно ново манихейско политическо разбиране, противопоставящо (пък дори и позакъсняло) едни нови антикомунисти срещу едни стари бивши комунисти (някои от които някак си прикрити), както и едни нови „крипто-неокомунисти“. Да не си десен, а не дай боже ляв, вече е клеймо за принадлежност към лошите. Иван Стамболов-Сула обяснява кратко и разбираемо за всеки кое е правилно и кое не: „Левият политик обещава рая на земята, тук и сега, безплатно щастие за всички; десният е по-честен и казва, че ще живеем в такъв свят, какъвто сами построим с усилие, страдание и напрежение. Второто е истина, първото е лъжа“. https://news.bg/comments/koy-nakade-sled-izborite.html

Изборите, обаче, показаха друго. Мнозина, при това все повече от по-младите, родените от 1989 г. насам, вече не могат лесно да бъдат манипулирани със заплахите, че не са десни, т.е. демократи. Дори напротив, такива внушения, впрочем вече додеяли, започват да играят обратна роля и да пречат на онези, които ги използват. Защото съпротивата срещу „завладяването на държавата“, срещу превръщането й в частна собственост (подобно и на съпротивата срещу всевластието на номенклатурата преди 1989 г.) обединява десни и леви демократи. Не в смисъл, че няма разлика между лявото и дясното, а в смисъл, че пред общата заплаха, това разделение може да бъде отместено настрани, поне за известно време, докато демократичния процес не се нормализира.

 

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.