Срамота!

Преди няколко седмици една нововъзникнала общност – Българско общество за либерална демокрация (БОЛД) – организира в Дома на София публичен форум-дискусия по проблемите на семейните политики. Основната тема беше зададена като въпрос: „Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство“. Форумът беше предшестван от публикуването на една позиция на участниците в БОЛД, изработвана в продължение на почти месец, за семейството и семейните политики. Позицията е публикувана на сайта на общността.

Срещата-дискусия събра разнообразна публика: активисти на организации, предоставящи социални услуги към семейството, представители на ЛГБТИ общности, участници в различни инициативи в защита на семейството и против представената Стратегия за детето. Удивително, но въпреки първоначалния скептицизъм, на срещата се получи диалог, по-точно делиберация, при която всеки можеше да изрази мнението си, но слушаше и чуваше мнението на другите. Като че ли истинският обществен дебат потръгна.

Възпитанието не е само в семейството

Това оптимистично впечатление, споделено и от други участници, не може да отмине, обаче, някои реакции, които откровено опитват да измамят неприсъствалите за същността на събитието. Началото беше поставено в неподписана публикация в руския сайт Красная Весна. Впоследствие публикацията беше цитирана почти дословно и на други места, но никъде в това препубликуване не се намери място за линк към публикуваната позиция на БОЛД по въпроса, която е и меродавна. Общото заглавие беше еднозначно и крещящо: Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си. Това беше илюстрирано по подходящ начин – картина със злодей, зловещо наблюдаващ едно щастливо семейство.

В своя блог писателят Петко Т. Хинов цитира руската публикация и заедно с това предадените в кавички мои думи. Ще ги посоча така, както са цитирани:

1. 1. 1. „Всяко новородено има вродени права. Родителите не могат да предават своята идеология или идентичност на децата“;
      2. „Децата не са собственост на родителите“;
      3. „Не можем да оставим децата във властта на родителите и техните предразсъдъци“;
      4. „Една общност не може да има пълен суверенитет“.

Първото предава наполовина казаното от мене. Само ниската ни правна култура пречи да приемем, че човешките същества се раждат с неотменими права (в смисъл на права, които никой не им е дал, а се придобиват със самото раждане). Всеобщата декларация за правата на човека заявява в член 1: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“. Това се отнася и за детето. Правото на живот, свобода, защита от изтезания, признаване на правосубектност – всичко това е описано още в началото на тази декларация. Никъде в нея децата не са изключени. Просто децата, заради малкия си жизнен опит, познания и умения, не могат да упражняват в цялата им съвкупност тези права и затова имат нужда от своите родители или настойници.

Въпросът, дали родителите имат правото да предават своята идеология или идентичност на децата си, е от друг порядък. Онова, което казах, се основава на примера на Йозеф Гьобелс, нацисткият министър на пропагандата. На 1 май 1945 г. той умъртвява шестте си деца, преди да се самоубие заедно с майка им. Според различни спомени, той не е искал децата му, които е възпитал като истински нацисти-арийци, да станат жертва на друго възпитание. Е, въпросът е, дали ако семейството иска да възпита от децата си нацисти или, а защо не, джихадисти или просто терористи, обществото трябва безучастно да наблюдава и да не се намесва в семейните дела?

Но има и по-малко крайни примери. Семейство на вегани отказва да храни малкото си бебе с мляко, което го поставя в критична ситуация. Трябва ли да им се позволи да го убият, заради разбиранията си? Детето на семейство, следващо религиозните предписания на „Свидетели на Йехова“, преживява катастрофа. За да бъде спасен животът му, е нужно кръвопреливане, но семейството му е против заради религиозни съображения. Трябва ли обществото да остави детето да умре, защото „всичко е в ръцете на Господ“?

Или нещо по-малко ужасяващо: дете на религиозни християни научава от родителите си, че Господ е създал човека от пръст, първо мъжа, а после, от негово ребро и жената. Но в училищния учебник прочита, че според теорията на някой си Чарлс Дарвин, човекът е резултат на дълга еволюция на висшите примати. Трябва ли да се остави детето единствено на разбиранията на неговите родители, или да му се даде възможност да научи и нещо друго, различно. Пък в какво то ще реши да вярва, е друг въпрос.

Ето затова съм казал, че децата не са собственост на родителите, че имат права и родителите им трябва да ги зачитат. Всъщност именно това е и истинската отговорност на родителите (или настойниците) – възпитание в достойнство и уважение към личността. Затова и не бива да оставяме децата във властта на предразсъдъците на своите родители. Обществото със своите средства и институции (сред тях особено училището) също има своите отговорности.

Затова и семейството не може да има „пълен суверенитет“ над детето си, т.е. пълновластие. На форума се позовах на Алексис дьо Токвил (1805-1859): „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта.“ Е, реших, че това разсъждение може да се направи и по отношение на семейството – безчестно е то да има правото да прави всичко, обаче волята му е най-важна.

Казано накратко: може ли обществото да позволи на родителите да малтретират детето си? Не трябва ли в такъв случай да се намеси по някакъв начин, за да защити детето? Чудя се, в какво от горното не е съгласен Петко Т. Хинов?

Ами сексуалността?

Всъщност се вижда, в какво не е съгласен. Особено, когато става дума за „вродените права“ (всъщност те са неотменими).

„Тезата на А. Тодоров може да се атакува и от друг ъгъл. Той твърди: „Всяко новородено има вродени права“. Това е „дървено желязо“.

1. 1. Ако правата са вродени, те са присъщи в еднаква степен и на нероденото дете – качеството вроденост се придобива при зачатието, защото то е съприсъщо на природата на заченатото същество.
   2. Ако се настоява, че само новороденото има „вродени права“, то къде, от каква власт и авторитет, е постановено, че тези права встъпват в сила в мига на новото раждане? Но ако встъпват в сила в определено време, то как тогава са вродени – тоест, присъщи по естество и затова неотнимаеми?
   3. Ако те все пак наистина са вродени (в собствения смисъл на думата) – защо не се спазват и за неродените деца? За абортите ми е думата, те са лишаване от живот на нероденото дете. Отново, кой и с каква власт разрешава убийството до раждането и повелява „вродени“ права в мига на раждането?!“

Петко Т. Хинов е против свободата на аборта, един въпрос, който се дискутира отдавна, но учудващото е, че и днес има образовани хора, които сякаш не са обърнали внимание на цялата тази ожесточена дискусия. Не мога да развия тук цялата сложност на този дебат, но само ще кажа, че именно в САЩ противниците на свободата на аборта са много често и привърженици на смъртното наказание (статистика, която лесно може да се намери в архивите на Pew Research Center)

Напълно излишно е да кажа, също така, че привържениците на свободата на аборта не са убийци, нещо, което дори най-яростните им противници не биха казали. Ще завърша с това, че в този случай има две гледни точки, всяка от които има своите аргументи, включително морални. Но това не е въпрос като задача от учебника, не е въпрос с верен и неверен отговор. Едната позиция казва, че абортът е убийство и затова е недопустим. Другата позиция казва, че по този въпрос суверенно е мнението на жената, защото това е нейното тяло. Според първата позиция срещу аборта трябва да се изправи репресивната сила на държавата. Според втората позиция абортът трябва да бъде решение само на жената и на никой друг. Лично аз приемам втората позиция, уважавам аргументите на първата, но не я споделям, защото я смятам за съдържателно репресивна.

Въпросът обаче има едно друго, много по-широко измерение, което е свързано изобщо със сексуалността и сексуалното образование и възпитание. Днешното българско общество в това отношение не е много далече от времето на Викторианска Англия: за секса се говори само интимно, защото темата е някак си срамна, а някой и друг шамар е допустим като средство за възпитание на децата. Нравите, обаче, не са толкова викториански: сексът извън брака не изглежда вече осъдителен, много семейни двойки живеят без брак и отглеждат щастливо децата си, провежда се и гей парад. Но, разбира се, не всичко е толкова… либерално.

„Медиапул“ от 11 февруари 2020 г. съобщава: „В пернишкото 7-мо основно училище спира програма срещу насилието, включително сексуалното. Това става заради недоволството на майка, чието дете не участвало в занятията и въпреки че други родители са съгласни обучението да продължи.“ Майката е Дима Ненчева (майка на 4 деца) и тя твърди: „Показвали са им тела, показвали са им полови органи, карали са ги да ги рисуват. Това влияе негативно, защото на тези деца след време им се възбужда любопитството и започват да търсят повече информация.“ В резултат министерството предприема дисциплинарна процедура, защото, по думите на министъра, „Това, което са направили в Перник, са го направили непредпазливо и с липса на доза чувствителност към въпроса“.

Лошото е, че останалите родители, чиито деца са посещавали заниманията, организирани от програма „Таралежи“ на фондация П.У.Л.С., съвсем не твърдят, че е имало такова нещо и обратно, смятат програмата за полезна. Милена Василева, майка на дете, участвало в програмата, казва: „Това е програма, която кара децата от целия клас да бъдат много щастливи. Те се информират за абсолютно всичко, което е в проекта и с което родителите сме се съгласили да се доверим“. На кого да вярваме?

Дима Ненчева и съпругът и Николай Ненчев (няма нищо общо с политика от БЗНС), доскорошни мигранти в Канада, има регистрирана политическа партия под името „Български суверен“. Тази партия се обявява за една „текуща (някъде се назовава и течна) – пряка – директна демокрация“, без политически партии. Проектът й се позовава на предсказанията на ясновидките Слава Севрюкова, Вангелия Гущерова (баба Ванга) и Вера Кочовска. Във „Фейсбук“ Николай Ненчев обяснява, че в Канада е работил като директор на детска благотворителна организация (не се посочва коя) и че пак в Канада годишно се отнемат 220 000 деца (?!) от родителите им  и се настаняват в приемни семейства. Нещо повече, той твърди, че в приемните семейства „масово отнетите момиченца забременяват от приемния „баща“ още преди първия им цикъл“. За да добием още по-пълна представа за неговите разбирания, той се позовава на бившата сенаторка в Сената на щата Джорджия Нанси Шийфър (1931-2010), която представя за жертва на каузата в защита на децата.

Оставяме настрана, че според полицията Шийфър е убита от съпруга си, който се е самоубил. По-важното е, че тя е известна християнска консерваторка, член на ръководството на Баптисткия конвент в Джорджия, противница на свободата на аборта и на гей браковете. С други думи реакцията на семейство Ненчеви е в същия дух, от страна на една крайно-консервативна и религиозна позиция. Въпросът е, защо властите автоматично застанаха на тази страна, при това без проверка? Възможният отговор е: заради налагащия се и все по-господстващ ултраконсервативен, крайно религиозен дискурс в публичното говорене за семейството и децата.

Защо обаче такива разбирания се приписват на мнозинството български граждани? Дори по време на дискусията, организирана от БОЛД, представителите на различни организации и граждански инициативи, които се противопоставят на предложената Стратегия за детето, се обявиха против всякакви намеси на религиозни и крайно-консервативни организации в техния протест. Те също така смятат, че България има нужда от ясно и модерно законодателство за защита на детето, за противодействие на домашното насилие и за активна публична политика в подкрепа на семейството. Лошото е, че много често граждански мобилизации, породени или от липсата на достатъчно информация, или от бездушието на администрациите, или от реални страхове от незаконна намеса в семейните отношения, се инструментализират от ултраконсервативни, религиозно-фундаменталистки, крайно-националистически и про-фашистки среди, които се стремят да наложат на тези инициативи своите разбирания и за подменят техните цели.

А иначе в България няма нито ранно, нито късно сексуално образование (за възпитание не говорим). Нещата са оставени почти изцяло на разбиранията в семейството. Но както обяснява аргументирано един експерт по детска психология, Станислав Пондин, „учениците с адекватни знания по сексуално образование, овладени в предюношески етап на психо-социално развитие, са по-малко склонни да грешат на полето на сексуалността въобще, в сравнение с такива, които нямат такава подготовка“.

Нашето тотално неразбиране на необходимостта от адекватно и съответно на възрастта сексуално образование и възпитание, третирането на секса като нещо „срамно“, води и до ситуацията, поради която в нашето общество не се разбира изобщо, какво е социален пол (джендър) и защо го различаваме от биологичния пол (секс). Участвал съм в спорове по въпроса и няма да повтарям аргументите си. Отпращам любопитните към едно малко филмче на фондация „Фридрих Еберт“ – смятам го за подходящо и за децата.