Колко дълго ще е сбогуването?

Сегашните протести искат две оставки – на главния прокурор и на премиера. Покрай упорството на двамата, исканията за оставки се разшириха – на вътрешния министър и на генералния директор на БНТ. Ако упорството продължи, ще се искат още персонални оставки, но също и много други неща, за които протестиращите още не са се сетили. Затова упорството само ще ожесточи протестите, ще направи протестиращите по-малко отстъпчиви и изобщо несъгласни да преговарят, както им предложи председателката на Народното събрание.

Защитната позиция на управляващите, като това включва не само правителството, но също и главния прокурор, правителствените парламентарни групи, както и присъдружните медии, се съсредоточава върху следните опорни точки:

1. Протестът се ръководи от платени участници (платецът е Васил Божков, но защо не и Цветан Василев), а множеството граждани са заблудени.
2. Президентът Румен Радев се възползва от протестите, но именно той е в дъното на конфликта и следва той, а не други, да подаде оставка.
3. Едно служебно правителство, назначено от Румен Радев ще е много по-лош вариант.
4. Политическа криза и смяна на правителството в момент на санитарна и икономическа криза е много опасно, а сегашните управляващи имат поне натрупан опит.
5. Главният прокурор не е политик, за да бъде одобряван, напротив, ако не го обичат, значи си върши добре работата.
6. Най-сетне, протестиращите нямат никаква позитивна обща политическа програма, която да е сравнима с тази на правителството, защото протестът е крайно разнороден.

По първата точка може да се каже, че е вече банално да разпознаваме сред протестиращите и хора, които са изпратени там с поръчение и срещу заплащане. И сега протестиращите ги посочиха с пръст и дори направиха успешен опит да ги изолират и покажат на полицията. Но също толкова банално е да се допълни, че не екстремистите движат протеста, не те задават тона, не те искат двете оставки. Обратно, платените протестъри искат да осуетят исканите оставки, следователно е не само нередно, но и подло, ако ги причисляваме към протеста. А колкото до „заблудата“ на масовия гражданин, самото нарастване на броя на протестиращите показва, че това е заразно и вече трудно може да се спре.

По втората точка дори от управляващата партия ГЕРБ оповестиха, че не призовават за оставка на президента (което се чу достатъчно високо на митинга, който се оказа, че не е в подкрепа на правителството, а за честване на приемането на България в предверието на Еврозоната). Ако Радев подаде оставка, протестите не само няма да стихнат, но ще станат по-масови и по-упорити. А протестиращите ще загубят единствената институционална опора в ситуацията на фактически политически монопол върху властта, упражняван от ГЕРБ.

По трета точка може да се спори, само ако в този случай президентът Радев реши да назначи за служебно правителство настоящото. Едва ли това ще се случи, но изглежда протестиращите са по-скоро убедени, че „каквото и да е правителство“ (е, да не прекаляваме) би било по-добро от сегашното. Да бъдем честни – не всички настоящи министри предизвикват омерзение – но всички носят колективна отговорност за политиката на министър-председателя. А и не мога да си представя едно служебно правителство, което включва неприемливи за гражданите фигури и което да предизвика нова вълна от протести. Така че гражданският натиск е във всеки случай гаранция, че такова правителство няма да е по-лошо.

Четвъртата опорна точка е наистина много „весела“ – управляващите имат повече опит от протестиращите граждани. Съгласен съм, но бих се заинатил върху това, за какъв по-точно опит става дума. Ако е за умението да си купуваш евтини апартаменти, да строиш вили като „къщи за гости“, да подаряваш на „близък човек“ луксозни къщи в Барселона, да раздаваш „порции“ от държавните поръчки на приближени, да отнемаш нечий бизнес – всичко това с помощта на държавните институции, които контролираш, то с тези умения управляващите превъзхождат непомерно протестиращите. Откъм етическата страна, обаче, протестиращите превъзхождат многократно такива управляващи. Днес въпросът не е „спасение в кризата, независимо от цената“, а „спасение в кризата чрез завръщането на морала в управлението“.

Петата опорна точка само издава едно ново положение на главния прокурор като най-влиятелния политически фактор. Мнозина не напразно заговориха за „прокурорска република“, защото това е новост в сравнение с поведението на всички предишни главни прокурори. Не че се е променил статутът на главния прокурор, който си остава все така всесилен и безконтролен, но днес имаме едно все по-неприемливо и нетърпимо използване на този статут за политически цели. Сякаш вече никой не си дава сметка, че всяко публично заявление на главния прокурор е по същество обвинение, при това тежко. Затова по света главните прокурори обикновено са сред най-мълчаливите публични лица, и предпочитат, ако говорят публично, да говорят за законност. Но видяхме една върховна прокуратура, която нарушава самия закон с оповестяването на елементи от събираните доказателства.

По шестата точка критиците на протеста имат право – протестиращите нямат разгърната обща политическа програма. И по-добре, защото протестът е разнороден, пъстър, многолик. Но най-вече е по-добре, защото протестът може да успее само ако остане единен по основното си искане за двете оставки: на главния прокурор и на министър-председателя. Не е работа на протестиращите и тези, които мълчаливо ги подкрепят, да спорят именно сега по различните варианти на една бъдеща политическа програма. Самото бъдеще е възможно, само ако бъде изпълнено основното искане за двете оставки. Оттам насетне могат да се дискутират различните варианти, които да предотвратят избора на подобен на настоящия главен прокурор или подобно на настоящето правителство.

Истинският залог на тези протести е всъщност политическият монопол на ГЕРБ, установен и заздравен през последните десет години. Както и при монополите в икономиката, политическите монополи трябва да се регулират и ограничават, защото са опасни за обществото. Двете искани оставки са само първата крачка към разграждането на политическия монопол. Втората крачка е също съществена: какво след това? Тук опозицията (парламентарна и непарламентарна) може да свърши добра работа и да помогне на гражданския протест с една програма-минимум за краткосрочно ограничаване на възможностите за политическа монополизация на властта. Тази монополизация, и това е истинската трудност, се осъществява с наличните механизми на демокрацията (гласуване с мнозинство, избор от валидни институции и т.н.). Всъщност именно политическата демонополизация е и ключът към търсенето на решения на други, далече по-дълбоки проблеми, като неравенствата, дискриминациите, приватизирането на природата, завземането на държавата от мафиотски групировки…

Настанало е време разделно.