Думата предизвиква различни разбирания сред поколенията в днешното българско общество. По-младите вероятно я свързват с някоя протестантска радикална секта и по-скоро с религиозен фундаментализъм. По-възрастните вероятно помнят политическото значение на думата, в смисъл на „който не е с нас е против нас“, отхвърляне на всички, които споделят различни политически предпочитания. Последното значение напомня за много исторически събития, в които губещите са обичайно споделящите такава максима, отказвайки взаимодействие с различни от тях политически актьори пред една много по-голяма опасност.
Сектантската позиция винаги оправдава себе си с категорично и безапелационно придържане към принципи, което позволява да се смятат за неприятели и врагове всички, които не ги споделят. Така сектантите остават гордо затворени в своите разбирания, отказвайки да приемат, че политиката е сложно взаимодействие при което постигането на стратегическите цели често изисква тактически компромиси.
Днешните протести могат да успеят само и единствено ако протестиращите в своето мнозинство успеят да се отърсят от сектантите. А те са много и разнообразни, като се опитват да направят протеста „чист“, но не от платените екстремисти, а от хора, които не са „от нашите“, разбирай правоверни като нас. В един от случаите ще викат „червени боклуци“, за да прогонят участващите в протеста социалисти. В друг случай ще късат европейското знаме, носено от привърженици на „Да, България“. В трети случай ще обясняват, че протестът е едновременно срещу ГЕРБ, но и срещу Радев, че в „никакъв случай“ не трябва да се подкрепя участието на Мая Манолова, че едни предсрочни избори ще дадат възможност да „проруско“ служебно правителство. Изобщо, ще слушаме, че в протеста трябва да останат само „чистите“, „неопетнените“, другите – да си ходят. Сектантите обясняват, че не може в протеста да бъдат едновременно леви и десни, че това е нещо като „нов ОФ“ (за по-младите – позоваване на Отечествения фронт, създаден през 1942 г. като коалиция на няколко различни партии, опозиционни на прохитлеристкото правителство в България по онова време).
Към тези сектантски прояви и идеи, може да се добави и непрекъснатото настояване, че протестът бил разнороден, че нямал обща политическа програма, че „протестирал“, но „нищо не предлагал“, че нямало представителство, с което правителството може да води преговори. Искали се „оставки“, но нищо не се предлагало, не се допускал дори някакъв диалог с правителството. Така протестът става безпредметен, но и безсилен, именно защото няма общо ръководство или общо представителство, с което да се преговаря.
Ако протестиращите приемат да играят такава игра, протестът постепенно ще затихне, защото няма да събира достатъчно граждани, които да следват докрай разбиранията на едни или други сектанти. Протестът е силен именно защото, и това беше една голяма новост, събра в началото си и леви, и десни, и партийни активисти, и граждански активисти, и млади, и стари – „И всякоя възраст, класа, пол, занятье, зимаше участье в това предприятье“. Но сектантството е в състояние да провали протеста, именно със стремежа си да го направи еднороден, т.е. съответен на едно единствено и неоспоримо сектантско разбиране.
Сектантски могат да подходят и онези политически дейци, които се надяват да успеят да се възползват още сега от протеста, като го представят за част от своята кампания. Това банално „яхване“ на протеста вече се е случвало, но то оставя след себе си огромно количество разочаровани протестиращи. Защото нищо не се е променило или защото промяната е била всъщност към по-лошо: „Надявахме се на по-добро, но стана както винаги“.
Днешните протести искат справедливост, правосъдие, спазване на законите, дори почтеност в политиката. Все трудни неща, изискващи усилие и време. Но ключът за началото на промяната са две оставки и разбира се, ако протестът успее.
За да успее протестът, участващите в него е добре да се съгласят на няколко общи принципа:
- Всеки участва в протеста от свое име, представлява само себе си, не е представител на организация, движение, партия.
- Протестът няма „ръководители“, няма „представители“, това не са нито тримата инициатори (от т. нар. „отровно трио“), нито политическите лидери.
- Никоя партия не е собственик на протеста, нито „Да, България“, нито БСП, нито „градската десница“, нито националистите.
- Основните искания, подкрепяни, както изглежда от всички протестиращи досега, са за две оставки – на главния прокурор и на премиера, което трябва да се приеме за ключ към отваряне на ситуацията за дискусии и диалог за бъдещето.
- Други възможни искания като промяна на конституцията, характер на новото правителство, ВНС или каквото и да било конкретно искане, трябва да бъде оставено за след двете оставки, защото по тези въпроси протестиращите не са единни.
Казано накратко, протестът ще успее, ако запази единството се, въпреки различията между протестиращите. Ако партиите от парламентарната и извънпарламентарната опозиция разбират това и не се опитват да се възползват от протеста, така както направи ГЕРБ през 2013 г., то те трябва да приемат тези принципи. Но не само, те могат значително да помогнат. Например могат да призоват членовете и симпатизантите си, за се включат в протеста, но в лично качество, не като представители на партия. Това несъмнено ще поддържа протеста достатъчно масов, достатъчно плуралистичен и достатъчно граждански, за да бъдат маргинализирани платените екстремисти. Опозиционните партии могат също така да влязат в диалог за съгласие по някаква минимална програма за бъдещето, без да се страхуват, че ще ги обвинят в създаване на „нов ОФ“. Когато се чуват обвинения в „съглашателство“ със стари противници, това е обикновено сектантство, особено в ситуация, която изглежда еднакво неприемлива и непоклатима. Обвиненията в такова „съглашателство“ (например между леви и десни) са изцяло в интерес на запазването на сегашното положение (сегашното правителство и сегашния главен прокурор).
Какво да прави ГЕРБ? Въпросът е важен, защото става дума за не само управляващата партия, но за структура, която по същество притежава политически монопол. Вероятно и в самата партия се обсъждат варианти за изход от ситуацията, като един от тях включва оставката на Бойко Борисов и кабинет без него, както, разбира се, и обратното – задържане на ситуацията до редовните избори през март 2021. Росен Плевнелиев, активен критик на Румен Радев (така наруши едно неписано правило, че бивши президенти се въздържат да критикуват директно настоящия), заяви, че правителството не трябва да подава оставка и така пое защитата на статуквото. Но това само ще затегне ситуацията и няма да направи възможен какъвто и да било диалог с оглед на бъдещите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни. Да не забравяме, че протестът иска и оставката на главния прокурор. Отказът и в двата случая ожесточава протестите, но независимо от изхода им, ударът върху репутацията на управляващата партия и главния прокурор е огромен и щетите няма да могат да бъдат поправени. Освен ако…
Антоний Тодоров 
Когато обсъждаме ситуацията в България трябва да сме наясно какво е „статуквото“ и какво иска протестът. И какво вероятно би се случило ако той успее да предизвика оставките на премиера и на главния прокурор без между основните участници в политическия живот да има някакъв минимум съгласие какво да се прави на следващия ден. Моделът „и всякоя възраст, класа, пол, занятье, зимаше участье в това предприятье“ е довел до Априлското въстание. Тогава огромното мнозинство от участниците са имали консенсус около представата, че Османската империя не подлежи на реформиране. Тя трябва да бъде унищожена, поне на територията населявана с българи. Как после ще бъде устроена държавата – това ще се реши след като „Туркiя падне“. Статуквото – оставане в империята е неприемливо.
Това ли е положението в България днес?
Протестиращите споделят едно общо убеждение. В България се извършват отвратителни безобразия и това трябва да спре. Но няма никакво единство относно защо се извършват безобразия и как да те да бъдат спрени.
Протестът видимо е насочен срещу управлението на ГЕРБ, а според някои и на скрития му партньор ДПС. Но какво точно е ГЕРБ? И какво е ДПС? Това идеологически формирования ли са? Дали става дума за определен набор от случайно събрани личности? Или те са олицетворение на следпреходна България? За да я разберем, трябва да си отговорим какво се случи по време на прехода? От една страна България от социалистическа диктатура, съветски сателит се превърна в капиталистическа демокрация, член на ЕС и НАТО. Но през всичките е тези години се извършват безобразия. Защо? Точно този въпрос разделя българските граждани. За „десните“ безобразията стават защото демокрацията е фасадна, капитализмът е олигархичен, а не конкурентен, а членството в ЕС и НАТО е „формално“. За други това е така защото демокрацията (управление от „политици“ и „партии“ по принцип поражда корупция), капитализмът е „експлоататорски“ и членството в западните съюзи е отклоняване на България от естественото ѝ място до Русия. За първата група хора системата трябва да бъде съхранена, но реформирана. За втората – подобно на Османската империя – тя трябва да бъде ликвидирана. Между тези групи не може да има единодействие. Да кажеш, че се страхуваш от тези, които мразят демокрацията (парламентарно управление от политици групирани в партии), капитализма и ЕС и НАТО по никакъв начин не значи, че си фен на „Баце и Шиши“. Много хора, които се възмущават от безобразията на всички управлявали България през последните 30 години, с право се страхуват, че оставки без яснота какво следва, може да доведат до крайно негативни последици.
Цар Николай II е бил слаб държавник, правел е грешки, дори престъпления. Но когато група млади момчета и момичета излизат на протест в Петроград, защото няма хляб, защото войната е разстроила обичайния им живот, армията отказва да стреля по тях. Тогава група генерали и конституционни демократи искат от царя да абдикира. Вярвали са, че на трона ще се възкачи малолетния му син и те ще превърнат Русия в демокрация. Само че царят абдикира в полза на брат си, който обаче не е консултиран и отказва да се възкачи на трона. В хаоса на войната Русия остава без цар, а скоро правителството разпуска Държавната дума… Действията на всички – протестиращи и политици са благородни, но последват неописуеми ужаси. Днес светът се гърчи в незапомнена и непредсказуема криза. Ерата „Борисов“ при всички случаи е към своя край. Радев напусна полето на фигура олицетворяваща единството на нацията и играе вабанк за промяна на конституционната уредба и за реална власт! Няма никакво значение дали протестиращите споделят неговите планове – при оставка без предварителна широка междупартийна договорка какво следва, той ще поеме цялата власт. Какъв е шансът той да проведе честни избори? И каква е гаранцията, че следващият парламент няма да прави безобразия?
Далеч по-смислено е протестът да настоява за конкретни решения, включително назначаване на „експертно“ правителство, което да изкара мандата и да проведе честни избори. През 1898 хиляди чехи на Вацлавски намести викаха: „Хавел президент!“ и казионния парламент го избра.Протестът, ако е масов може да поиска властта, но ще е много глупаво да я даде по погрешка на някой, на когото няма доверие, само и само да има оставка! Политическата реалност не зависи от нашите желания. Тя е като структурата на сградите. Архитектурата може да е ужасна, но ако при хаотичен ремонт прережем носещите колони, всичко ще се изсипе над главите ни!
ХаресвамХаресвам
Pingback: Сектантство или кой иска бърз край на протестите – koMEDIA.bg
Г-н Василев,
Паралела, който сте направили между Русия в началото на 20-век и България 100 години по-късно е най-меко казано смешен и навярно издава близката ви среща с едно нощно шкафче наскоро.
Да не би Русия през 1918 да е била:
– все пак 30 години демократична държава,
– все пак 15 години страна членка на НАТО,
– все пак 13 години пълноправен член на ЕС, (Да Ви припомня все пак какво е ЕС. Европейският Съюз е обединение на суверенни държави с демократично управление, без аналог в историята на човечеството до сега.)
ХаресвамХаресвам