Въпросът е: имаш ли право да убиваш заради вярата си?

Въпросът е: имаш ли право да убиваш заради вярата си?

В Париж млад чеченец уби учител, показвал в клас карикатури от „Шарли Ебдо“, изобразяващи пророка Мохамед. Френският президент Еманюел Макрон заяви веднага след убийството: „Един от нашите съграждани беше убит, защото преподаваше, учеше своите ученици на свобода на изразяването, да вярваш или да не вярваш“. А по-късно заяви: „Няма да се откажем от карикатурите“. Това предизвика бурна реакция, най-вече в мюсюлманските страни, но също и критични коментари в Европа, включително в България, които обвиняват френския президент, че е направил „гаф“ или дори по-остро, че „налива масло в огъня“. Защото, както е известно, изобразяването, а още по-малко окарикатуряването на пророка Мохамед се смята от мюсюлманите за светотатство и обида към тяхната вяра.[1]

Реакциите в България

Две реакции по темата в България са показателни. Политологът Димитър Аврамов казва по БНР: „Аз съм изключително шокиран от късогледството и радикализма на френското общество. Да си мислиш, че тъпите карикатури на радикална редакция на едно списание, защитата на тези карикатури е свобода на словото, значи много си изглупял… Не трябва да се подлагаме на радикалите. Свободата свършва там, когато навлизаме в нечия чужда територия… Френската държава излага на риск собствените си граждани… За съжаление французите са расисти“. А в своя блог Иван Стамболов – Сула пише: „Не се прави така! Срещу полумесеца издигаш Кръста. На една войска противопоставяш друга войска, а не ансамбъл по синхронно плуване. На една вяра противопоставяш друга вяра, на едно лъжеучение противопоставяш истинно учение. На джамията противопоставяш катедралата, на имама – епископ, а не обединените карикатуристи от Шарли Ебдо, които проявяват лошия си вкус и отсъствието на чувство за хумор не само по отношение на Мохамед, но и на Христос.“

„Трябва да забулим Шарли Ебдо“: карикатуристите не щадят никого. Дали е лош вкус?

Накратко двете реакции по темата казват: Самюел Пати, убитият френски учител, си го е изпросил, а „Шарли Ебдо“ не трябва да окарикатурява светините (било то мюсюлмански или християнски). Но реакцията на Иван-Стамболов – Сула е апел за религиозна война, нито повече, нито по-малко. Защото в текста си той обяснява още: „Рано или късно Франция – венерическата болест на Европа, както я нарече Мартин Табаков преди години, – трябваше да се опълчи. Беше длъжна, защото първа се захвана да руши Църквата – оградата и твърдината на християнската цивилизация. Макрон сякаш се е заел да се справи с ислямизма, но от печално погрешни позиции.“ Според Сула „печално погрешните позиции“ за позициите на „безбожието“, с други думи – позициите на светската държава.

Смятам, че този тип реакции в България са от позициите на един краен дори радикален нов консерватизъм. Защото едновременно поставят под въпрос една от фундаменталните свободи на либералната демокрация (либерална, в смисъл основана на свободите): свободата на изразяване. В случая, чрез карикатури. Както е известно, карикатурата окарикатурява, представя с насмешка някой или нещо. Тя е част от инструментите на свободното публично изразяване. Но в случая карикатурите на „Шарли Ебдо“ се квалифицират като „тъпи“ (въпрос на мнение и възприятие), и като „радикални“ (не знам за „нерадикална карикатура“). Квалифицират се като неприемлива свобода, защото „навлиза в чужда територия“.

Тези квалификации са същите като много официални реакции на правителства на мюсюлмански държави подобно и на позицията, изразена от турския президент Реджеп Ердоган: „Какъв е проблемът на този човек, наречен Макрон, с мюсюлманите и исляма? Макрон се нуждае от психиатричен преглед.“ Според тази позиция изказването на Макрон е „наглост“ и „провокация“.

Какво е свобода на словото?

Единствената граница пред свободата на словото в демократичните управления е езикът на омразата. Но тук въпросът винаги е бил за границата – доколко законовите ограничения срещу омразата накърняват правото на свободно публично изразяване. Споровете не могат лесно да приключат, но несъмнено би трябвало да предполагаме, че не всяко критично слово е слово на омразата. И когато казваме „слово на омразата“ трябва да разбираме подбуждане към насилие най-вече. Слово, което съдържа риска да се превърне в насилие.

В своята защитна реч пред съда през 1925 г. Гео Милев, обвинен че с поемата си „Септември“ призовава към насилие, казва на съдиите: „За честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!“ Той е осъден на една година затвор, но е убит на следващия ден от тайната полиция без съд и присъда.

И друг случай, този път от Франция: през 2002 г. авторът на едно силно дискутирано произведение „Подчинение“ Мишел Уелбек е изправен на съд по обвинение с слово на омразата заради следното негово заявление: „А най-тъпата религия все пак е ислямът“. Съдът обаче го оправдава с мотива, че изявленията на Уелбек са в рамките на правото на критика на религиозните доктрини и че в заявленията му няма проява на расизъм, който е преследван от закона във Франция. (Gazette du Palais, 2 octobre 2003, no 275, p. 14)

Призовават ли към насилие карикатурите на „Шарли Ебдо“? И могат ли да бъдат критикувани религиите? Както и да бъдат окарикатурявани? На първият въпрос отговорът се видя в многолюдните прояви на солидарност с разстреляните през 2015 г. журналисти от списанието. А и последвалите карикатури бяха със силен антинасилнически заряд.

„Господ не съществува… НАПРОТИВ!“

Какво е „обида на вярата“?

Но карикатурите не са ли все пак обида към вярващите, към мюсюлманите като общност? Мнозина ги виждат по този начин. Но въпросът е, как една обида може да се превърне в убийство? И как една общност може да бъде насъскана срещу друга общност? И как мнозина авторитарни управители на мюсюлмански държави видяха в случая чудесна възможност да отклонят масовото недоволство срещу управлението си и да го обърнат срещу един „външен враг“.

За започнем с обидата. Тя най-често се изразява с думи, но в случая става дума за карикатури. Обиденият има правото да търси правата си, например пред съда, но също може да реагира по същия начин – с думи и изображения. В никоя съвременна правна система не е позволено на обидата да се реагира с убийство. А именно за това става дума – убийство на учител, че е следвал официалната образователна програма на страната си. Убийството беше последвано от няколко други, като акт на колективно отмъщение. Ето за това трябва да се говори, защото няма и приемлива религия в света, която да насърчава убийството заради обида на вярата. Въпросните убийци не са „мъченици на вярата“, те са насилници, които развяват религиозно знаме. Това съвсем не е от вчера.

Ако приемем за възможно наказанието за карикатури, дори и смятани от някои за светотатство, с убийство, тогава ще се върнем в годините на Светата (?) инквизиция, горенето на вещици, на учени, на забранени книги. Не може да има предпазени от критика или окарикатуряване, пък били те и обявявани за светии. Иначе просто ще се откажем от толкова човешкото качество на смеха.

Всъщност въпросът е за държавата, за политическата рамка на съвместното ни съжителство. Само светската държава осигурява възможност хора с различни вероизповедания, но също и атеисти, да живеят заедно. И „светска държава“ означава отказ от официална религия и от официални, да не говорим за задължителни, религиозни предписания. Светската държава отмества религията в частната сфера, вярата е въпрос на частния живот. Това, което за един е светотатство, за друг не е и това също трябва да се уважава.

Да се върнем към обидата. Разбираемо е, че в определи общности, най-вече заради дълга история на подценяване, дискриминация, насилие, „масовата обида“ може да пламне от нищожен инцидент (например карикатура в едно седмично списание някъде в Париж, едно от стотиците хиляди в света). Но може ли обидата да оправдава убийството? Ами ако утре някой американски или руски президент се почувстват обидени като лидери на велики нации, могат ли да решат да използват цялата ядрена мощ на страните си срещу народа на онзи, който ги е обидил? Би било абсурд, нали? Както са абсурдни изобщо колективните обвинения, съдържащи се в изказвания като „французите са расисти“. Също толкова вярно би било, че „арабите са терористи“, „германците са нацисти“ или „руснаците са комунисти“. Затова нека пазим светските държави, едно завоевание на модерността. Да ги предпазваме от подчиняването им на една или друга религиозна доктрина. И да знаем, че всяка религия, докарана до фанатизъм, престава да бъде вяра, а се превръща в идеология на насилието.


[1] Всъщност в Корана няма такава забрана, тя се разпространява по-късно и е по-скоро предписание. В архивите има многобройни персийски миниатюри с изображения на пророка Мохамед (макар понякога с було пред лицето).

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Въпросът е: имаш ли право да убиваш заради вярата си?

  1. Николай Василев каза:

    Кой какво „има право да прави“?
    Това е въпрос на който няма универсален еднозначен отговор. Правото е функция на политическата реалност, а тя е хетерогенна. Човекът е станал човек когато е излязъл от Дарвиновия „естествен подбор“ и по време на Когнитивната революция е създал политическата реалност, чиято най-проста форма е племето, но по-късно, са създадени и нейните два хетерогенни модерни заместителя – империята и полиса. В своя първичен Едем хората се считали в правото си да отидат навсякъде и да правят каквото намерят за добре с всичко, до което можели да се доберат. Ловували до насита, като на много места причинявали екологични катастрофи непосредствено след своята поява. Не се срамували от това, че са голи, не изпитвали вина когато убивали себеподобни. Имали всяка въобразима свобода… освен една: свободата от страха! Първобитните хора имало от какво да се страхуват! Както посочва Лиа Грийнфелд:

    „Кардиналният факт на човешкото битие е, че хората не притежават вграден модел за поведение в група.”

    Разпръснатите човешки групи е трябвало е да си го изобретят поотделно, така както са изобретили разни видове копия, стрели и брадви, с които са компенсирали за липсващите им силни зъби и нокти. Изобретявайки различни кодове на поведение, те започнали да конструират различни групи, с вечно променящи се граници. Основната логика довела до сплотяването на племената е разделението „ние – те“ на базата на сакралното. Изтребването на аморейците може да е праведно дело в очите на Бога на израилтяните, но убийството на някой от тях от свой съплеменник е ужасяващо престъпление, погазване на светостта, която превръща едноплеменниците в нещо повече от сбор от индивиди.
    Модернизацията предлага на мястото на множеството племенни морали два различни и несъвместими заместителя. Единият е имперската индоктринация, която оправдава йерархията с предполагаемата компетентност на управляващите в интерпретацията на Божията воля, на историческите закономерности, или най-малкото с ефективността си при установяването на ред и мир. Тя отстоява претенцията на управляващите да знаят по-добре какво е добро за управляваните. Другият заместител на моралите е полисната етика, базирана на признаването на неприкосновеността на частната собственост, правото на всеки да преследва свои (егоистични или алтруистични цели) и съжителство на база на златното правило – “прави на другите това, което искаш те да правят за теб”.
    В разговорната реч, а и според не малко учени се слага знак на равенство между морал и етика, но в нашата теория ще правим ясно разграничение между тях. Моралът е племенна политическа категория, етиката – полисна. Моралът (нравствеността) е дълбоко свързан с специфичните племенни традиции и устои, докато етичността е свързана само със прилагането на концепцията на златното правило – признавай автономността на другите, на тяхната собственост и прави спрямо тях това, което очакваш те да правят спрямо теб! Моралният човек стриктно спазва неписаните правила на поведение, уникални за неговото племе, култура, или цивилизация и е възмутен когато други не ги спазват. Етичният човек държи на неприкосновеността на своето лично пространство и толерира личното пространство на другите! Моралният човек е възмутен от провеждането на гей прайд паради. Етичният човек е възмутен от тези които освиркват или по-лошо всички, които проявяват някаква сексуална различност.
    Моралният християнин се умилява на звъна на камбаната и се дразни от пеенето на мюезина. Моралният мюсюлманин – обратното. За етичния човек грозните сцени пред църквите в Александрия и пред джамията в София изглеждат еднакво отвратително. За етичния човек, независимо от неговата култура, карикатурите на пророка Мохамед са проява на лош вкус. За племенния мюсюлманин те са погазване на най-сакралноти и богохулниците заслужават смърт!
    Представите за престъпление при племената, империите и полисите са различни. За племенния човек най-страшните престъпления са тези, които разлагат морала. Никак не е случайно, че в Саудитска Арабия все още обезглавяват жени за изневяра, а племенно мислещи хора, дори когато живеят в развити страни рискуват свободата си, за да накажат и често убият своя дъщеря, или сестра, за която се счита, че е опозорила доброто име на семейството.
    За империите най-страшните престъпления са дезертьорството и измяната. За полисите най-големите престъпления са посегателствата към личността и след това към собствеността.
    Модерна Франция по дефиниция мисли за себе си като за полис – La Republique. Французин – това е френски гражданин – ни повече, ни по-малко. Сред гражданите на Франция има хора носители на най-различни култури!
    Проблемът не е в „културите“ на мигрантите, а в неустойчивостта на полисна етика като фактор определящ поведението им. Преди няколко века западната „култура“ е приемала за нормално изгарянето на жени набедени за вещици. „Културата“ не се е променила кой знае колко. Хънтингтън е прав, когато твърди, че Западът е бил Запад, преди да стане модерен. Но в западните общности специфичният племенен морал е бил заменен от полисната етика като основен фактор предопределящ поведението на мнозинството от хората. Проблемът с новите заселници от страни от Третия свят не е, че тяхната култура е различна, а че традиционният морал на техните племена не е разложен до степен да се превърне в „култура“. Или ако все пак е бил разложен – както най-често се среща у второто поколение емигранти, полисната етика не е усвоена, в резултат на което отслабва капацитетът на политическата реалност. Политическата реалност е това, което осигурява мира и когато въздействието ѝ отслабва имаме, изблици на насилие. Увеличават се престъпления, вариращи от убийства на честа до изнасилвания. Създава се и плодородна почва за вербуване (от страна на нелегални империи) или самоактивиране (на племенен принцип) на екстремисти и терористи.
    От наблюденията си можем да заключим, че „мултикултурна“ демокрация е напълно възможна и дори желана, но „мултиморална“ демокрация (при която различни племенни морали са основен фактор определящ поведението на хората) е нефункционална. Най-значимият опит да се изгради многоморална демокрация бе направен в съвременна Индия и резултатите са доста противоречиви. Когато Ангела Меркел призна, че „мултикултурализмът“ се е провалил, тя призна, че се е провалил опитът да бъде изградено „мултиморално“ общество, при което малцинствените общности си живеят по техните кодове на поведение.
    Разбира се границата между морал и култура никога не може да бъде очертана с хирургическа точност. Но тя в общи линии минава по линията на неприкосновеността на личността и свободата на човек да прави всичко, което директно не вреди на околните. Да отстъпиш място на жена в трамвая или да ѝ отвориш вратата е култура. Да замеряш жени с камъни за прелюбодейство е морал.
    В едно мултикултурно, но не „мултиморално“ общество, където поведението на всички се определя от полисната етика на никого не би му хрумнало да иска от мнозинството да не извършва публични прояви на своите културни традиции, като поставянето на коледни елхи, рождествени сцени и т.н. щото видите ли представители на другите култури нямало да се чувстват комфортно! И не би имало проблем културни прояви на малцинствата да бъдат интегрирани в обществените ритуали. Едва ли някой полисно мислещ американец християнин се е почувствал некомфортно, когато на поклонението на съдия Рут Гинсбърг в сградата на Конгреса бяха прочетени еврейски молитви, заедно с американски патриотични песни. Загубата на комфорт идва, когато на някои общности, дори тези, които са в мнозинство, се отнема правото да практикуват своите културни традиции. С пълно право евреинът Денис Прейгър призовават своите американски съграждани, да не заместват пожеланието „честита Коледа“, с „честити празници“ и припомня, че много от най-прекрасните американски коледни песни са писани от евреи.
    „Ако избягвате изрази като „коледни забави“, „коледна ваканция“ и т.н. Вие не сте за интеграция на всички в обществото. Вие наранявате (тези за които културната им традиция е важна).“
    Естественият резултат от подобна политика може да бъде само сегрегация! По същият начин ограничаването на правата на жените въз основа на традиционни вярвания за тяхното място в обществото влиза в разрез с полисната етика. Но унищожаването на културните традиции в поведението на хора от различен пол, може да доведе само до разрушаване на културната среда, отчуждение и в крайна сметка до намаляване капацитета на политическата реалност, което ще рече до увеличаване на случаите на насилие.
    Проблемът на Франция и на много други полиси е, не е че допускат в стараните си хора от различни раси и религии, а хора, за които може да се предположи, че не съобразяват поведението си с полисната етика, а по-скоро с някакви племенни морали. Ако отговорът е връщане към нашия християнски морал, както проповядва „Сула“… ще унищожим собствените си постижения, Но срещу армия, пък била тя е племенна наистина не може да се излезе с отбор по синхронно плуване. Западът може да затвори външните си граници и да допуска само индивиди за които може да се предположи, че поведението им е базирано на полисната етика, а родените тук, да бъдат възпитавани в нея, включително и в необходимостта да уважават културите на страните домакини,. Не е никаква свобода на словото или мнението да охулваш всички, които не виждат в западната култира само расизъм, сексизъм и империализъм. На страдащите бежанци, за които обаче не знаем почти нищо, може да се окаже помощ, някъде извън нашите общества. Защото 1 на 1000 да се окаже, убиец за вярата, за честта на семейството и т.н., значи политиката е била дълбоко сбъркана. Не е смислено да разсъждаваме дали такива хора „имат право“ за нещо. В тяхното съзнание Бог, Аллах, или в каквото там вярват е по-важно от всякакви закони и правила. Задачата на политиците е да осигурят, доколкото е възможно, че подобни хора не са между нас!

    Харесвам

  2. Еврейн каза:

    Напълно съгласен:


    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.