Второстепенни или печални избори?

Съвпадението по дати на третите поред парламентарни избори за 2021  и първия тур на президентските избори на 14 ноември промени йерархията на изборите установила се след 1990 г. Това се вижда от равнището на участие в изборите, дори само за тези след 2000 г. (вж. таблицата):

Тип избориУчастие
Парламентарни56,2%
Президентски 1 тур49,0%
Президентски 2 тур49,4%
Общински49,8%
Европейски34,3%

Според натрупания опит парламентарните избори привличат най-голям интерес и това е логично – България е парламентарна република не само според конституцията, но и в действителност властта е концентрирана в парламента и по-специално в парламентарното мнозинство и зависимото от него правителство. Министър-председателят, макар в протоколното старшинство да е след президента и вицепрезидента, има действително много по-голяма власт от президента. И най-вече властта да управлява бюджета, приеман от парламентарното мнозинство.

В нашата конституционна система, обаче, не парламентарното мнозинство контролира правителството обикновено, а обратно, правителството контролира мнозинството и му налага законодателния дневен ред. Това е особеност на българския парламентаризъм – партийната дисциплина в парламентарното мнозинство не позволява критично отношение към избраното от него правителство. А и досега винаги е имало доминираща партия в парламента, от която е зависела работата на мнозинството и на правителството.

Приключи ли политическата хегемония на ГЕРБ?

Последните 10-11 години бяха време на установяване и укрепване на политическата хегемония на ГЕРБ, а лидерът й Бойко Борисов беше фактически несменяемият министър председател (от 2009 г. с кратки прекъсвани от служебни кабинети през 2013 и 2016 г., включително и едногодишна опозиция по времето на кабинета Орешарски). Този политически монопол се изразяваше в постепенно дълбоко проникване в управлението и държавната администрация на кадри, лоялни на ГЕРБ, една устойчива система от зависимости, начело на които е елитът на ГЕРБ и свързаните с него бизнес среди. Това управление създаде условията за стабилизирането на практиката на финансиране на мрежа от приближени бизнеси чрез държавните поръчки, на различни по същество корупционни модели на управление на публичните дела, на произволни назначения в администрацията (моделът на „калинките“), на използване на репресивните институции на държавата за частни цели (било за контрол над различни бизнеси, било за сплашване на протестиращи граждани, било за сдържане на политическата опозиция). Този „модел Борисов“ устоя толкова дълго и заради немощта на опозицията: веднъж му даде възможност да се завърне триумфално във властта след скандалното назначение на Делян Пеевски в ДАНС през 2013 г., после иначе критични партии към управлението на Борисов се съгласиха да влязат в коалиция с ГЕРБ, най-сетне и заради множеството вътрешни различия, превръщащи се в открити войни между разнородните съставки на опозицията.

Политическият монопол на ГЕРБ беше разклатен с продължилите граждански протести през 2020 г., изборите от 4 юни и 11 юли 2021 г. Но само разклатен, не и разграден, защото партията на Бойко Борисов продължава да има най-много кметски места (над 50% от всички, включително 19 от 28 областни града), в много повече общини ГЕРБ има най-много съветници в ОС. При това, една видима особеност на ситуацията е, че в много случаи ГЕРБ получава подкрепата на ДПС, но и на отделните съставки на „патриотите“, които управляваха с Бойко Борисов в последния му кабинет. Освен това мрежата от близки до ГЕРБ бизнес среди съществува и проявява активност, което се вижда в многобройните протести напоследък, където собствениците на фирми се представят като благодетели на своите работници и изискват от правителството да плати дължимите заплати.

Двете последователни служебни правителство след март 2021 г., близки по състав и назначени от президента Румен Радев, предприеха решителни действия за промяна на модела на управление. И въпреки някои неудачни решения или назначения, въпреки непрекъснатите критики, че не се справя с пандемията, че зад правителството стои „кръгът Прокопиев“, че действа прекалено радикално, този екип успя да се сработи и да демонстрира, че е възможен друг модел на управление, която да се грижи за обществения интерес. Всъщност, всички служебни министри знаят, че имат кратък хоризонт на дейност, че двата последователни служебни кабинета са изключение, че никой не им гарантира министерски кресла в бъдещо правителство и най-вече, че ако направят съвсем неприемливи неща, следващото управление бързо ще ги промени. А да се промени радикално наследеният модел на управление, както се вижда, ще изисква много повече от 6 месеца и със сигурност – редовно правителство подкрепено от повече или по-малко стабилно парламентарно мнозинство.

Какво предлагат партиите?

Изборите за парламент несъмнено са в сянката на президентските избори, а ситуацията е необичайна. На изборите за Народно събрание участват 27 партии и коалиции (на 4 април бяха 30, а на 11 юли – 23). От тях 14 имат кандидати за президент и съответно един и същи номер в бюлетината за двата избора. Останалите 13 партии и коалиции участват със свои листи в парламентарните избори, но нямат собствен кандидат за президент, а са обявили, че подкрепят една или друга президентска кандидатура, издигната от инициативен комитет. Това разделение между партиите прави изборите много различни. В сравнително по-лесна ситуация са партии, които имат едновременно кандидат за президент и партийни листи. Тяхната кампания се води синхронно, без да предизвиква неясноти и противоречия.

Но горният въпрос е основен. Само се партиите, които имат най-голям шанс (това ли е думата) да влязат в парламента след 14 ноември 2021, му дават разнопосочен отговор и оставят впечатлението, че може да има и четвърти предсрочни избори, някъде около март 2022. Такова усещане остави последното участие в „Референдум“ на представители на ГЕРБ, ДПС, ДБ, БСП и ИБГНИ (ИТН красноречиво отсъстваха). Но да погледнем различните очаквания-предложения на партиите, след като е ясно, че никоя от тях няма да може да спечели абсолютно мнозинство в Народното събрание и ако иска да управлява, ще трябва да договори това с други партии.

ГЕРБ отново са готови да предложат правителство, макар вече с по-скромен тон (но отново не изключват и Бойко Борисов като премиер, което би било комедия). Но по никакъв начин не показват, че са разбрали, защо ги изолират. В партията не протече за всичките тези месеци от април досега никакъв вътрешен разговор за всичките онези познати предишни безобразия (къщи за гости, просто къщи, чекмеджета, телефонни разговори, прокурорски назначения…), както и за разкритите нови предишни безобразия (използване на ББР за финансиране на „свои“ хора, аванси на „свои“ хора, масови „инхаус“ процедури, изтичания на средства към „свои“ хора…). Никакви критични въпроси към лидера си (поне да препишат нещо от БСП), никаква дистанция от стореното. Само оправдания, изтъкване на положителното (без да разбират, защо то е засенчено от лошото), обвинения към опонентите дори с фалшиви аларми (ваксини с изтекла годност, Констинброд-2). И въпреки това – излизат отново начело в очакванията за изборите, макар това да е заради слабостта на опонентите им, а не заради заслугите им. Но вероятно и защото сред избирателите им освен тясно заинтересовани, има и съвършено безкритични към безобразията, надяващи се, „ако може и те“ да се възползват, както дори политически мазохисти или просто уплашени от хаоса хора.

ДПС пледират за „единение“, чудесен лозунг, ако се има предвид най-вече единението на малцинства и мнозинство, видимо в кандидат-президентската им двойка (Мустафа + Искра). Но всъщност критиката е към президента Радев („разединителя“) като вероятно това подхвърля и по-стратегическата идея за едно правителство на голямата коалиция (ДПС-ГЕРБ-БСП) за спасението на България. Някога ДПС участваше в коалиция наречена с наименованието „Обединение за национално спасение“ (1997). Само остава истинска загадка ролята на г-н Делян Пеевски в това обединение. Явно ДПС много силно зависи от него и не мисли да се разделя с тази толкова компрометирана фигура. Затова и движението не води никакъв вътрешен разговор за изолация му от другите.

Демократична България видимо е раздвоена за това, кой е основният й противник / съперник на тези парламентарни избори: дали БСП (червените), дали ПрПр (червенеещи сини), дали ГЕРБ (синеещи поне в Европа), дали ДПС (заради Пеевски). Сякаш стрелят в кръгова отбрана срещу всички, макар да знаят, че в новия парламент няма да могат сами да съставят правителство. А и те са готови с политики, най-вече за съдебна реформа, но и тя изглежда сведена до закриването на спецсъда (добра стъпка) и искането за отстраняване на главния прокурор Иван Гешев (без гаранции за това). Вярно е, в програмата е разписана подробна серия от промени, включително конституционни, които обаче в повечето случаи изискват по-дълго народно събрание и подкрепяно от него правителство, както и конституционно мнозинство. Въпросът е, с кои партньори ДБ ще прави мнозинство (правителствено или конституционно) и доколко ГЕРБ или ДПС са предвидени в него, както и дали ще разговарят действително с БСП, ще приемат ли социалистите като част от промяната?

БСП отново са готови да управляват, но това заявление вече звучи банално, защото на два пъти получиха мандат за съставяне на правителство и на двата пъти го върнаха. Изглежда в БСП не разбират резервите на другите партии, противници на ГЕРБ, когато става дума за макар и ограничено единодействие. Освен, разбира се, баналните резерви към „наследниците на комунистите“ (това е вече история на повече от 30 години), има неразбиране от някои „червени линии“ на социалистите. Сред тях… ами Истанбулската конвенция, разбира се. Всъщност не е разбираемо, защото „БСП-жени“ в много акции подкрепяше бързата й ратификация, а и в днешна България практическа няма нито един център за закрила от домашно насилие, който да е публичен (държавен или общински). Всички действащи са на „ужасните НПО“ като „Български център за джендър изследвания“, „Анимус“, „Х&Д Джендър перспективи“ и други, повечето с квалификацията „противоконституционни“ в предмета на дейност, ако се доверим на решение на КС. Представях си „червена линия“, достойна за социалистите, като например необлагаем минимум или по-висока защита при гъвкавите трудови договори. Но в случая е по-важно, с кого БСП си представя правителство и как показва, че е склонна на компромиси за това. Социалистите казват, че си представят или ограничено правителство за 1 година, или реформаторско правителство за 2 години или коалиционно правителство за целия мандат. Как това да стане, обаче, остава загадъчно в кампанията.

ИБГНИ ясно сочат за противник ГЕРБ и дългогодишното им управление, но трудно управляват вътрешните си различия, избиващи понякога на повърхността с лични престрелки. Макар и най-диалогични с останалите „партии на промяната“ в предишните два парламента, те не успяха да демонстрират единство и вероятно това е една от причините да стоят на ръба на бариерата за влизане в Народното събрание. Но най-вече, още не са единен политически субект, а малка коалиция с много участници, повече „единен политически етикет“, колкото обединен политически актьор.

ИТН са големият „неучастващ“ в парламентарната надпревара, отново са приели да участват в кампанията най-вече чрез телевизия 7/8 и социалните мрежи. Заявиха, че „са си научили урока“, защото всички проучвания показват, че са напът да изгубят 1/3 от привържениците си от юли 2021. Но, вероятно не си дават сметка, че все още не са и действителна партия, присъстваща в различни общини и среди на българското общество. Както и продължават да са убедени, че са направили най-доброто с предложението за правителство, което потенциалните им партньори са отхвърлили по непонятни за ИТН причини. Но и няма никакво извинение за случая с Петър Илиев, затова пък има продължаващи атаки срещу Кирил Петков за канадското му гражданство. Въпросът е отново същият: ще участвали ли ИТН прагматично, без свръхпретенции, в усилията за съставяне на правителство от „партиите на промяната“?

Продължаваме промяната“ на Кирил Петров и Асен Василев се явява като новата спасителна сламка за българските избиратели, уморени както от едно твърде дълго и вече неприемливо управление, така и от поредица от избори без резултат. Двамата създатели на новия политически актьор привлякоха много симпатии като министри, използваха вълната и се хвърлиха в битка за парламента, но все още нямат действителна партия, а само един политически етикет. Това крие рискове, сред които и „да бъдат налазени“ от политически опортюнисти и „кандидати за слава“. Но сред другите рискове, разбира се, беше и разочарованието от липсата на едно просто извинение за гафа с двойното гражданство на Кирил Петков (той знае, че привържениците на ПрПр не го подозират в нечестност, най-много в недоглеждане). Тази партия демонстрира най-голяма отвореност към „партиите на промяната“, включително към БСП – толкова критикуваната формула за „десни политики за леви цели“ всъщност е заявка за политическия център и за способност да се водят разговори и надясно, и наляво. Бяха критикувани дори за допускането на разговори с ГЕРБ и ДПС, макар те за отхвърлиха категорично възможно участие на тези две партии в мислена от ПрПр правителствена формула. Те събират отново очакванията да бъдат основният мотор на бъдещо редовно правителство, но за разлика от ИТН досега, демонстрират много повече сдържаност и диалогичност (макар и заявена, а все още не реална).

Какво правителство?

Колкото и да правим аритметични сметки за бъдещия състав на Народното събрание, мислимите или дори немислимите правителствени формули не са толкова много: а) правителство на малцинството; б) правителство на „партиите на промяната“; в) голяма коалиция за спасението на България.

Някакво правителство на малцинството си представяше ИТН през юли 2021 – те предложиха цял кабинет, очакваха другите да го подкрепят. Преговори по същество не бяха водени, проектът пропадна. Някой подхвърля правителство на малцинството на ГЕРБ като първа политическа партия, която само представи през април проект за кабинет, но дори и не стигна до разговори. Това също пропадна тогава, но едва ли ще стане иначе след ноември, освен ако по този начин ГЕРБ не се опита да изпита позициите на ДПС, например. Или не опита да организира натиск отвън, чрез ЕНП, върху ДБ (там обаче поне две от съставките не са в ЕНП). Друг вариант на такова правителство на малцинството не се очертава.

„Правителство на промяната“ може да стане вече баналност: събирането в едно на ИТН, ИБГНИ, ДБ и БСП се провали на два пъти досега. Може ли да стане реалност сега с участието на ПрПр? Това е голямата енигма. Засега, обаче, освен ПрПр, позициите на останалите не изглежда да са коренно променени и отново намирисва на пореден провал. Освен ако не се договори достатъчно бързо една минимална правителствена програма (за 1 година), която да включва реформа на публичните финанси и тяхното разходване, най-сетне приемане на необлагаем минимум, прекъсване на зависимостта на държавната администрация от ГЕРБ, начало на реформа на правосъдието с премахването на спецсъда и евентуално избор на нов ВСС и разбира се умело управление на икономическата, социалната и санитарната криза. През това спечелено и за парламента време, партиите, които подкрепят правителството, биха могли да договорят и евентуално продължаване на мандата му с по-мащабна обща програма за реформи.

Но затова има условия, които включват: отказ от надпревара в Народното събрание за предлагане на всякакви нови законопроекти, понякога необмислени или дори лобистки; отказ от поставяне на червени линии, които да са непреодолими за партньорите; отказ от трупане на политически дивиденти от евентуални грешки на правителството. Дали това е възможно? Не съм голям оптимист, но все се надявам, че българските политически лидери притежават достатъчен политически разум и инстинкт за самосъхранение. От друга страна вече научихме, че победител на изборите не винаги е онзи, който получи най-много гласове, а онзи, който успее да състави правителство.

Ако усилието за съставяне на редовно правителство отново се провали, всички ще станат непотребни и не бих желал дори да мисля, какво точно ще замени рухналата партийна система. Страхувам се, че това няма да е предричаната от някои и всъщност непозната „президентска република“, а нещо действително печално: олигархична тирания без демократична маска с вилнеещи в парламента екстремистки партии.

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Второстепенни или печални избори?

  1. Николай Василев каза:

    Демокрацията в България е наистина застрашена. И причината за това е, че Преходът не успя да създаде държава от Първия свят. Такава, я която частният сектор се бори за печалби в остро конкурентна среда, в която държавните служители се стремят къ повишение предлагайки компетентност на избраните управление (независимо кой е на власт) и накрая политиците се борят за да наложат своите разбирания за политики – като се борят за народното доверие. И когато някой иска да се занимава с политика, се записва в партията, която в най-голяма степен споделя неговите идеи и израства – примерно първо като съветник, после като депутат, после като министър, премиер и накрая като президент.
    Вместо това следпреходна България наподобява държава от Третия свят. За да получат поръчки много от бизнесмените установяват нерегламентирани връзки с политиците и паразитират върху немощната администрация. Повявана на еврофондовете отложи кризата на цялата система, но не може да я излекува.
    От 2001 г. сме свидетели на нови и нови проекти – НДСВ, ГЕРБ, партията на Бареков, Воля, ИТН, ПП (списъкът е непълен)… Моделът винаги е един и същи. Известен човек решава да влезе в политиката „за да оправи България” и създава нов проект. Той кани други по-малко известни хора, за проекта си. Или казано по друг начин, от 2001 г. насам в политиката се влиза отгоре, не отдолу! Всички тези проекти обещават, че ще запазят постиженията на прехода, парламентарната демокрация, членството в ЕС и НАТО, но… ще донесат „нов морал” (НДСВ) в политиката, ще накажат виновните… за да се окаже, че (ако и) когато дойдат на власт олигархичната система продължава да функционира.
    Истински „алтернативните” партии – като ранната Атака, Възраждане и т.н, които открито се обявяват за стратегическа пре риентация на България и (де факто) за край на парламентарната демокрация – засега остават извън праламента или (в случая с Атака) губят своя радикализъм. Но не се знае докога.
    Единствената значима партия, която не е личен „проект” е БСП, но тя си остава по-скоро квазиетническо сдружение – обединено от спомена – „социализмът’ бил нещо хубаво, макар да имало „грешки”, а Русия – „царска”, „червена” или „путиистка” не била приятел”. От тази гледан точка съпротивата срещу новата „западна джендъридеология е логична еволюция на партията. Но на този терен тя има силни конкуренти в лицето на т.н. „патриотични” формации.
    При създалата се ситуация, най-важните избори на 14 и 21 ноември ще са президентските. Преизбирането на Радев съчетано с фрагментарен парламент няма как да не постави оцеляването на парламентарната демокрация пред голямо изпитание. При трети неуспешен парламент или при евентуалното бързо падане на трудно скалъпено редовно правителство, Радев със сигурност ще лансира проект за президентска република. Ще се опита да се представи като Дьо Гол през 1958 г, но резултатите в България ще са съвсем различни. Всеки път досега, когато обществото е виждало как демокрацията създава партизанщина и корупция се е стигало до концентриране на властта в ръцете на държавния глава (цар Фердинанд, цар Борис и в някаква степен след краха на колективното ръководство на тоталитарния режим – в ръцете на Тодор Живков). И винаги се е стигало до катастрофа.
    Най-вероятно истински антисистемни партии ще поставят под съмнение както демократично устройство на страната, така и нейната ориентация.
    Единственият шанс да се избегне голямо задълбочаване на кризата е избирането на проф. Анастас Герджиков и полк. Невяна Митева за президент и вицепрезидент. Единственото реално обвинение към ректора е, че щял да обслужва или да се зависим от ГЕРБ. Но целя досегашен опит показва, че никоя партия не е можела да контролира президента, когото е номинирала.

    Харесвам

  2. Pingback: Второстепенни или печални избори? – koMEDIA.bg

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.