Какъв президент?

Стигна се до балотаж, макар и на ръба, поне що се отнася до резултата на Румен Радев – 49,42% от подадените гласове, макар че второто условие за избор от първия тур е далече от това да бъде изпълнено (40,5% избирателна активност). Но отвъд този балотаж има един далече по-важен въпрос – какво представлява той от гледна точка на противопоставянето в обществото. Има ли две противоположни гледни точки за бъдещето на България и доколко те се споделят от едно значително мнозинство?

Първият тур

Какво показват резултатите от първия тур. Всички отбелязаха ниската избирателна активност, което е вярно, ако сравним участието на предишните президентски избори.

Много може да се каже за причините, сред които пандемията или знаменития „страх от машините“, но ми се струва, че това е преувеличение. По-скоро причината е във факта, че за трети път от април насам (само за седем месеца) гражданите са призовани да гласуват на избори, които не дават резултат (правителство). Мнозина са със сигурност разочаровани от това, други са ядосани, трети са уморени – това са по-съществени причини за ниското участие. Може би част от обяснението е, че МВР решително противодействаше на купуването на гласове, което вероятно разубеди някои склонни към такава търговия граждани да гласуват. Но в някакъв смисъл тази поредица от парламентарни избори повлече със себе си и президентските.

Така резултатите показват три големи блока в обществото, които вероятно си представят по различен начин президентската надпревара. Можем да си представим, че сред негласувалите (официално почти 4 милиона, но по оценка малко над 3 милиона) преобладават онези, за които е все едно, кой ще бъде избран. Отказът да се гласува по същество показва това, независимо че повечето негласували просто не искат да поемат лична отговорност за резултата. Но обективно всъщност заявяват, че биха приели всеки резултат (или не биха приели никакъв резултат, което е едно и също). В политиката изборът е между наличните предложения, затова и гласът „Не подкрепям никого“ е от същия порядък, като при негласувалите. Когато никой от предложените не ви удовлетворява, по същество приемате всеки възможен резултат, макар да не участвате пряко в неговото формиране.

Политическата поляризация

Сред гласувалите, обаче, поляризацията е значителна, макар да има общо 23 кандидати за президентския пост. Това е видно в процента на подадените гласове за първите двама – почти 72% от всички гласували, което е висок дял в сравнение и с много от предишните президентски избори. Във всеки случай много повече от предишните два избора през 2011 (спечелени от кандидата на ГЕРБ Росен Плевнелиев) и особено спрямо 2016 г., когато беше избран Румен Радев. Тази поляризация не е маловажна и отразява случилото се след лятото на 2020 г., когато площадите се напълниха от граждани с различни политически ориентации, но обединени от искането на две оставки – на тогавашния премиер Бойко Борисов и на новоизбрания главен прокурор Иван Гешев.

Тази поляризация разделя две гледни точки: едната е на протеста срещу политическата хегемония на ГЕРБ от последните 12 години и на промяната на модела на управление, другата е на запазването на ГЕРБ във властта и заедно с това на утвърдения от ръководството на тази партия управленски стил. Едната обективно е срещу утвърдилите се като правило схеми на приватизация на публичните ресурси, другата е срещу трайното корумпирано заграбване на публичните ресурси от частни актьори.

Едната гледна точка, тази на протеста срещу корупцията, се представлява от гласувалите за Румен Радев. Съвършено видно е, че това е политически разнородна група, която на парламентарните избори е гласувала за различни партии, не само за онези, които публично подкрепиха действащия президент за втори мандат. Тези четири партии (БСП, ИТН, ПП и ИБГНИ) заедно са получили на парламентарните избори 1 250 740 гласа, докато за Радев са гласували на първия тур 1 322 385. Но във всеки случай в тази разнородна общност няма доминираща партия, доколкото избирателите на ПП са съвсем нови и всички те са гласували през април и юни на парламентарните избори за различни партии.

Новото (но вероятно позабравено старо) е значителната разлика между гласовете за първия и втория в президентските избори. Исторически тя е била най-голяма на изборите през 2006 г., когато срещу тогавашния президент Георги Първанов, кандидат за втори мандат, се изправи лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. Сегашната разлика между Румен Радев и Анастас Герджиков е съпоставима с разликите (макар и на съвършено други равнища) между първите двама на първите президентски избори през 1992 и 1996, но е много по-голяма от разликата на изборите през 2011 и 2016 г. Видима е значителна мобилизация на политизираните избиратели на сегашните президентски избори – очевидно е, че виждат сериозен залог в тях.

Втората гледна точка се представлява от Анастас Герджиков, подкрепен от ГЕРБ-СДС. Макар, разбира се, той да не я изразява като защита на едно отхвърляно от активното гражданство статукво, тази гледна точка събира очакванията на различни групи в обществото: истински спечелилите от управлението на ГЕРБ, привържениците на един патерналистки стил на управление, олицетворяван от Бойко Борисов, уплашените от хаоса и невъзможността да се състави правителство след два поредни избора. Затова за ГЕРБ-СДС основният лозунг на кампанията беше „По-силни от хаоса“ („Ред в хаоса“ за юли 2021 г.), докато за Герджиков-Митева основният слоган беше „Наистина обединени“.

Разбира се, нито дума за излезлите наяве безобразия и корупционни схеми в предишното управление, нито опит за вътрешнопартиен дебат за това, кой трябва да понесе отговорността. Същите говорители, същите самохвалства, същите критични слова за опонентите, но никакво покаяние, никакъв опит за критично отношение към стила им на управление. Основният враг на ГЕРБ е Румен Радев, основният опонент на Анастас Герджиков е Румен Радев.

Но отново виждаме и вече банализираните опити за печелене на време, за представяне на същото в нови одежди, както това видяхме по време на политическия театър с предложението за нова конституция в края на 2020 и началото на 2021 г. Забравихме ли, че в предложения от ГЕРБ текст най-съществената промяна беше изместването на главата за правата и свободите накрая в конституционния текст, вместо да е в началото, както е в действащата конституция? Но това между другото.

Сега президентският кандидат на ГЕРБ Анастас Герджиков обяви публично, че подкрепя Кирил Петков в неговото усилие да състави правителство и дори разказа, как го е запознал с Румен Радев. Чудесно, но тогава подкрепя ли кандидатът на ГЕРБ идеята за смяна на главния прокурор и за закриването на специализираните съд и прокуратура, подкрепя ли реформите на Кирил Петков в ББР, одобрява ли критиките срещу схемите за финансиране на ББР и особено в строителството на магистралите (злоупотребата с ин хаус процедурите и т.н.), как се отнася към категоричното заявление на ПП, че ГЕРБ (както и ДПС) нямат място в бъдещото управление? Ако няма категорични отговори на такива въпроси, заявената подкрепа е като „целувката на Юда“ или по-скоро театрален жест за печелене на време (или на симпатии).

За какво са президентските избори?

Каква е същността на президентските избори, обаче? На първия тур се явиха 23 кандидати, сред тях както такива, подкрепени от „големите партии“, така и упорити участници, познати от много години, но също и съвършено нови лица, включително поп-фолк певица. Погледнато отдалече президентската надпревара прилича на шоу, в което разни кандидати се опитват да надприказват (или евентуално да надвикат) останалите. Може би е твърде лесно да бъдеш президентски кандидат в България?

Всъщност, обаче, избираме държавен глава ва 5 години, който олицетворява единството на нацията и ни представлява пред света. Представяме си „представителен човек“, с добри обноски и добре изглеждащ, достатъчно познат в обществото, умеещ да говори (включително и чужди езици?), който да изглежда еднакво добре и на военния парад, и на Европейския съвет, и на екрана в навечерието на Нова година. Всичко това, вероятно, е много важно. Но не бива да забравяме най-важното – президентските избори са политически избори, избори между визии за обществото. И макар президентът за има ограничена власт в нашата парламентарна република (премиерът има много повече власт), важно е, каква визия за обществото той излъчва.

На тези избори се сблъскват по същество две визии: на мекото толериране на една ендемична корупция и на твърдото противопоставяне на един модел на управление, който използва публичната власт за частни цели. Разбира се, двамата кандидати като личности имат всеки сам по себе си значителни заслуги към обществото. Те са имали успешна професионална кариера, не са се поддавали на корупция, не са злоупотребявали с позиция и власт. Е, и двамата са човеци и поради това със сигурност са имали както укорими действия, така и „скелети в гардероба“. Но не избираме между двама архангела, а между две личности, заели две противоположни позиции в едни изострен политически дебат.

Да, изборът е мажоритарен, но не избираме личност на годината, а президент. С други думи чрез личностите избираме политическа позиция. И ако решим, че „не подкрепяме никого“ или поради същата причина няма да гласуваме на втория тур(защото не виждаме „нашия кандидат“ на него), то по същество и на практика казваме, че ни е все едно, кой ще спечели изборите. Наистина ли е все едно?